AПРИЛ

    Скоро беше –някъде дълбоко под снега се зароди
ново лято, с цъфтеж
и  сладостен мирис на пролетни дъждове.
     Този дъх упойва, сякаш аромат  на  екзотични цветя,
долетял с прелетните птици.
Колко бързо изчезва Нещото, ако  се вкопчиш в него,
ако  го погледнеш отблизо.
Размисъл...и ето дърветата танцуват, облак гърми като ударни
инструменти, светкавица трещи, а дъждът обгръща
със  звук на виоли.
       Изведнъж тишина и... пеква слънце. Чувам собствения си глас.
Какво е това? Стари въпроси на глас, пролетната игра на април,
като ритуал на любенето, коридор на усещанията, не, 
не усещане, а усет
за присъствие на цъфтеж, съзнанието за
сладостен мирис на  пролетен април –
пъпки,  млади листи и вода, която се опитва
да избута бреговете  в  страни, оставяйки слаб полъх
на стари илюзии, че се случва  нещо ново...
а  ново ли е? 


С ТЕАТЪРА В СЕБЕ СИ 

Онова   усещане  за различност – има го,  интимно е...
различията са съдба. –жестоко е в топъл ден
да водиш битка, да видиш как се плъзва самотно  авеню –
няма надежда за убежище – нито дърво ,
ни буболечка по пътя,
а тревите от стъпките се пазят...нахълтване във фина
самотност, без уговорка,  диво, безусловно те завърта.,
захвърлена дори от себе си в, самотен лукс –
търсиш непознатата музика...
тя е като
затоплена шума за полягане, по – чакана  от докосващ
                                                         поглед,
сгушен между клепачи – единствено щурче
          да къса струна  след струна...
с един
             
           ЩРИХ
Отляво си
и ми е вкусно
и небето пак е небе
и сенките скрива в един танц
под звуци на шансон -
               гърди до малко джобче с очила
            прибран смях и
четка –отдавна чака щрих
на греховна луна
която се усмихва
                    нагло...

Как  да си – с красива и пъстра душа,  в един разсъблечен
и гол свят, тревожен и уродлив в мислите,
където мен ме няма...

Сега тишината дращи с нокът,  а ние разиграваме 
театъра на сенките...
Обичам театъра в себе си, но мисля за... смисъла

сбогом, Умберто

някой ми говореше
а денят преливаше в монотонен шум
книгата в скута ми беше моят език,
гледах през прозореца
и светът се променяше в периферното ми зрение

НЕ МИ ДОСТИГАШ, БО!

1.
не ми достигаш Бо, все по не ми достигаш,
искам още и още, думи, разговори, усмивки, докосвания,
пръсти, кожа, секрети, флуиди, искам всичко сега и веднага,
и не ми достигаш, това е проблемът, обичам те бясно,
в мен живеят поне 12 души и всички те те обичат,
а са толкова различни. някои са строги, тежки пичове,
други са с психози, има още и пънкар, и клоун,
и те обичат всички – всеки някак нетипично.
и когато всички тези любови се смесят, аз се задъхвам
готов да умра за още мъничко Бо. знам, някъде там,
има още Бо, за която нямам сетива и мечтая
за антени на главата, пипала и трето око,
искам цялата тази любов, всеки спектър концентрат –
колкото повече обичам, толкова повече знам,
че има още за обичане и страдам –
толкова много любов
и толкова малко сетива…

2.
не ми достигаш, Бо! часовете без теб пресъхват
сякаш водата в стара селска чешма внезапно изчезва.
животното в мен се приближава и може само
да разгледа плесента и пукнатините по дъното –
ням пейзаж на нещо неизречено, пъзел, който не разбира.
липсата ти е риза надяната на жадно животно. несъвместимост
с живота, антиживот. все по не ми достигаш, Бо,
става все по-нетърпимо, не ми достига въздух,
не ми достига живот, в който да те побера,
дишам на малки къси глътки сякаш имам шепа дробове,
сякаш ще избухна в плач, а нищо чудно и да плача
тайно от разсъдъка си. обичам те безумно, чудя се дали
има лудници за влюбени, ако имаше, щях да съм затворен там
и да извличат от мен екстракт от любов за разреждане,
да го раздават на трепетно немощните и така един луд
щеше да лекува други луди… обичам всичко твое,
цялата ти орбита, твоите девет слънца, топлият ти,
нежен космос, в който се нося отпаднал,
изваден от всякакъв социум,
ням и втренчен в теб.

3.
не ми достигаш, Бо, днес особено не стигаш,
в този твърде лек живот да местим нещо тук
и там, да имаме идеи с пандели на вси страни,
готови страници за биография да имаме и теми
за бунтуване в компания, цветя да имаме любими
всяка есен, а на пролет да се влюбваме във други
мъдрости увиснали от крясък правописен –
не ми достигаш, Бо, във този тъй нелеп живот
си рок енд рол във ранно утро, тежки рифове си,
грохот и проблясък, бързо и дълбоко дишане
по хладните пътеки на горите, и шепа си
в студената вода, която иска да ми доближи
очите. виждам те – подкова здраво закована
върху стара дървена врата, зад която къщата
е паднала отдавна и полето цялото е в макове.
кажи ми, щастие ли виждам, Бо или миражът
на родения във клетка?

4.
дъждът не спира, Бо, не спира и целият пейзаж
е мокър сън, далеч от всякаква еротика
и близо до течащото носле на спящо бебе,
което циганка държи да видим всички.
крачим непрогледни, Бо и подминаваме,
а просяците се разлистват под дъжда
и пускат корени дълбоко в своите обувки,
ръцете им като филизи събират падащите капки.
навярно в някой друг живот ще се изпълнят с плод,
ще бъде топло и уютно като детска стая време,
но сега вали навсякъде, подгизва твоето докосване
и срутват се подслоните на кратките ни спомени –
далеч си, Бо, не стигаш, и корен трябва за да дишам.
назад се връщам за да уча как просяците оцеляват,
в пръста на своите обувки.

5.
ти си песен, Бо, песен без конкретен автор,
вопъл на замръзнало дърво си,
на затворен във бутилка вятър,
на разпадащ се от робството народ,
на негър взрян във алигатор
глътнал старата хармоника.
всеки камък е готов да те повтори
мога ли да не те пея аз,
точно аз…
можеш ли да ме обичаш, Бо?
вписвам се във кратко изречение:
Понякога животът е прост, понякога – аз!
можеш ли да ме обичаш,
въпреки внезапните понякога,
сякаш са изпаднали от човка
на прелитащ ниско гарван?
ти си песен, Бо, песен на река,
в която искам да се нося…

6.
обичам кротката ти тишина, защото
обещава всичко нужно на човек
приключил вече с чудесата –
хапчета за кръвно,
неплатени сметки,
глоби за неправилно паркиране –
всичко е посредствена измама
на нещо, което иска да те подмени.
вероятно уморените мъже престават
да харесват уличниците, защото
телата им ще продължат да носят
шум от грохналите улици
на изтерзаните им градове.
ти си тиха като стоплена
от слънцето череша
и в теб тъгата дреме
като мързелива котка,
за която е прекрасно
да се грижим двамата…

7.
не ми достигаш, Бо!

ти си мъничко столетие, в което
всичките войни са свършили
и е тихо, тихо, тихо …

кралят е гол, шутът е гол,
гола е всяка придворна хризантема
и оръдията мътят своите гюлета
тихо, тихо, тихо …

откъсвам наниза от перли от врата ти
и се настанявам вместо тях,
може времето да продължи сега.

но тихо!

и със мен!