“МОНОЛОЗИ ОТ ДЖОБА НА ДУМИТЕ“ – последната ми, девета книга, от октомври т.г. със стихове за вглъбяване и размисъл, с истини, разголващи дръзко, на места с лек еротичен привкус – това съм аз, любов и в това не влагам никаква сексуалност, а употребата на думите е сладост…

Обичам Монолозите с детска безгрижност, като нещо кратко, което си отива по безнадежднен начин, но съм емоционалносвързана с тях, вярвам , че пренасят послание по-силно от образ.

Бръкнете в този “джоб” и вземете изгрев, залез, цветове, любов.
И ще бъдете с мен на местата, на които съм била…

АКОРД

Юли –
сякаш под сурдинка
с въздишка се плъзва тиха лудост –
какво опулено небе и
усукана свобода в аския ден...
и тече слънце през бялата роба,
видя ли оня лъч, усукал мокрите бедра –
копнеж или мираж – и ето гръмва поглед
като придошла река
и ме съблича...
измислям хладна голота,
измислям спокойствие,
тишина...

Дива съм – с една ръка ръкопляскам  на този нов акорд,
юли е – измислям дива нежност, както и теб, човече,
точно теб...думите търсят интимност...

          * * *
А утрото е ранно
и запалена тишината.
Какво си сияен ден,
с нямото слово,
с жеста на багрите и
с шепота на желан вятър?
Ей,
вземи перо от закъсняла птица,
засвири,
приласкай в интимността си
мен
и светлата самотност 
на душата ми,
в едно избрано денонощие –

словото искам да разплискам...

       * * *
Тази сутрин беше като орнамент на сълза – нещо кратко,
което ще бъде отнето с безнадеждна тревожност...

Женщина – ето тихое безумие
Хляб для тела
Еликсир для души...
        Превод – Искандер Борисов
Тя е 
глътка старо вино,
все чува звън на кристал,             
обича гъдела на дъжда –
тогава светкавици
проблясват в очите й.
          Жена –
         странстващ дъжд,
         прескача локви,
търси ярко слънце, с любов
да затопли, в любов
                    да изгори...

Светкавица проблясва в кристала със старо вино
и...само бунтува гъдела  в очите й.


* * *
КАМИНО

...толкова  гола в поезията –
любов, скръб и самота, жажда –
животът е камино –лятото в бяло,
             зимата в черно,
     камино в цвета на изгрева и залеза,
     камино – модел за битие...
разголвам себе си,
разказвам се без свян,
      към себе си вървя
 и с елегантва дързост
  към жеста и шепота –

  да търся спасение в словото, Боже...


         * * *      
    РАЗПИЛЯН “РАЗГОВОР”
Влизам в храма  Успение Богородично – Царево и ме грабва усещане
за Божие присъствие или изкушение, че аз съм тук негов гост...
помълчах  до снишаване в
мъждукащата светлина...
защо привлича това място – 
с карнавал на показност и
суета,
 пресован сняг та айсберг,
с мъдростта на омразата
или
трептенето на обгорена светлина
от кандило,
с пламъка на любовта
        ...какво пее картината, Боже,
                
изгубвам се и се разкъсвам...


	* * *
Искам живота си  -
              утрото,
булеварда, погълнал аромата
на липи 
       и шепота им – тих и сластен.
Копнеж за импулси
            и стъпки меки да докоснат
свят,
     отдавна забравен.

Прочетете още: Поезия

Стоян Терзиев – поетът, който обича сбъдването

Постоянен е Стоян Терзиев в страстта да извайва. В началото композициите му бяха като плясък във водата (или като жабешки скок от стих на Башо): един много кратък изблик, а после – разстилащи се концентрично усещания и смисли. По-късно ваятелят започна да изопва формите (без да стига до пищност), да предизвиква с тяхната асиметричност, да внася повече символика, да препраща към реалии от наследството на света. И да сбъдва срещи, още незаписани в наследството на света. Въобще Стоян обича сбъдването. Той превръща в лайтмотив сбъдването. Не толкова като лирически наситено слово, а повече като способ да приобщава сходности, раздалечени условно от пространство, време или пространство-време. Достоен пример са спомените (да, това са си спомени) за събеседването с Кенет Уайт на Камен бряг. Едва ли „интелектуалният номад“ Уайт щеше да попадне точно на това място, ако не бе интелектуален номад, ако ги нямаше копнежите му по Севера и по Изтока, ако това място не напомняше за неговите „Брегове на мълчанието“, ако пътуването на мислите не бе верую на неговата геопоетика.

Като цяло лиричната вселена на Стоян Терзиев не е просто следствие от Голям взрив на вдъхновение. Тя е изваяна от демиург с причудлива, но солидна кауза – да изгради собствена координатна система с пресечни точки, невъзможни за правоъгълния разум. От което да се възползва и самият автор (или героят му, ако държите) и да срещне в тези точки духовни сродници. При това без апаратура за преодоляване на пространство и време, като тази на митичния граф Сен Жермен (който появява ли се, не се ли появява също на Камен бряг, никой не знае).

Помолен да опише поезията на Стоян Терзиев, мимът вероятно ще се превъплъти в Марсо и в Чаплин едновременно и ще засъбеседва с тях на мимичен език… Или пък просто ще вдигне паднало листо.

Стоян Терзиев обича да гледа есента в очите. Това е сезонът на ниското летене, на сънуването буден, на безбрежната тъга, на безбрежната любов. Есента на живота е плодоносен сезон. В него, както никога преди, се изживява благодатта да има с кого да дишаш обща мъгла и да споделяш поезията на всекидневието.

„По коридорите на моята есенна будност“ трябваше да се казва предишна стихосбирка на Стоян Терзиев. Но внедрено в упоритостта на издателите, провидението умело отложи сбъдването на това заглавие на корицата на книга.  До момента, в който поетът реши да обобщи сезоните на своята страст да извайва.

Владислав Севов, журналист

Премиерата на „По коридорите на моята есенна будност“ е в 18.00 часа на 08.11.2018 г. в Първо студио на Радио Пловдив, гр. Пловдив.

Моите жени

                На Хайнрих Бьол и неговите музи

Моята жена ще е белгийка –
да не разбирам всичките езици,
които тя говори.
Унгарка ще е моята жена –
да ме обсипва с перлени коси,
когато ме целува.
Моята жена ще е финландка,
за да търси топлина,
с ухо гърдите ми опряла.
Китайка ще е моята жена –
да мълчи във всички случаи,
когато върша глупости.
Моята жена ще е рускиня,
за да ме обича като южен тип.
Ескимоска ще е моята жена –
да ме нарича „слънце мое”
в дългата полярна нощ.
Моята жена ще бъде циганка –
да захваща винаги и ражда синове.
Германка ще е моята жена –
да възпитава моите синове.
Моята жена ще е арабка –
Господа със нея ще делим на две.
Тракийка ще е моята жена –
да знае, че умра ли – мре и тя,
с мен в могила закопана.
Моята жена ще е сръбкиня –
да плача винаги на тъжните ѝ песни,
а след това да я желая.
Индийка ще е моята жена –
като я любя,
под мен да се разтваря като лотос.
Моята жена ще е испанка –
да ме души в съня ми винаги,
когато на финландка се усмихвам.
Французойка ще е моята жена –
ревността да ме прояжда
само като се погледне в огледалото.
Моята жена ще е тайландка –
от бардаците ще ме прибира,
без да ме товари със вина.
От Изток ще е моята жена,
за да разбираме упадъка на Запада.
Моята жена ще е японка –
да носи синьо кимоно
и пред мене да го сваля само.
Възрастна гъркиня ще е моята жена,
за да ме обича като млад завинаги.
Португалка с възрастта на синовете ми
ще бъде моята жена – да ми припомня –
до смъртта аз винаги по-близо съм от нея.
Моята жена ще бъде шведка –
ще преглътне, че си лягам със сестра ѝ
и ще ме обича пак.
Юдейка ще е моята жена
да се разминем в правотата си за грях.
Данайка ще е моята жена –
да ме заслепява с дарове,
когато ми изневерява.
Моята жена ще е монголка –
в пристъп на номадство
с камили да отпрашваме към залеза.
Неизживяна моята жена е –
с нея по-щастлив ще бъда,
отколкото със всички други.

селска кръчма

Влизам.
Всички маси са заети,
с изключение на тази
в ъгъла.
На всяка маса седи
по един човек.
Въздухът мирише
на мастика.
Никой не говори. Чува се само
чукането на чашите.
Поръчвам си лимонада.
Поздравявам
и сядам.
Никой не отговаря.
Всички погледи
се забиват в мен
като игли.
Лицата на всички
се напрягат.
Ставам.
Поръчвам си мастика.
Голяма.
Всички се усмихват

предателство

отново ме предават
едно предателство
по малко

дъжд

вали
прибирахме се
вкъщи
оставяхме
дрехите си
да изсъхнат
ти обичаше да се разхождаш
гола из стаята
аз да пуша
на терасата
вали както
преди година
твоите дрехи
ги няма
моите
още съхнат

апостол

говореше ясно
и благо
не казваше: аз,
а ние

когато ме потърсиш

не ме търси в земята
която ме отне
от теб
нито в небето
което ме разнесе
като дим
потърси ме в сърцето
което знае
всичко

зима

косите побеляват
все повече и повече
снегът по тях
не се топи

Пасха

На излизане от храма –
слагам в ръката на просяка
дребна монета.
Той ме поглежда
право в очите –
Помниш ли ме?

Книги от Венелин Бараков:

Книгите можете да закупите онлайн от тук: Български книжарници

Прочетете още: Поезия Фотофорум

Ваян Дечков

Есенни лъчи

( или какво видя светлината …. )

2018 г.

Припознаването в нечий друг живот
е плод на асоциативното възприятие
на обективната действителност
върху въображението ви!

И ето ме и мен
на пейка в парка.
а дъгата над мен
извива в арка.

Но не е дъга това,
а въображението ми
и мисълта.

Диалози между хората си въобразявам,
когато в този слънчев есенен следобед ги наблюдавам.

Ето например, двойката на пейката в сянка, целуват се и всъщност светът за тях е в сянка. Не забелязват нищо около себе си, отдадени един на друг. Любовта се ражда сляпа и проглежда през очите на влюбените. Какво вижда ли? Вижда желанието в тях, за щастие ….

Забравеното желание

Искам да правя любов с теб така, че да забравя.

В твоя свят да се преродя, дъхът ми да обиколи безкрая.

Като новородено да бъда, искам да те опознавам.

И в твоя свят с думата „Любов“ да те назовавам …

Разстоянията в човешката душа са имагинерно понятие.
Оттук и времето необходимо за нейното прекосяване.
Със стихове!

А от другата страна на алеята, едно малко дете тича и се радва на новата си придобивка. Ходенето! Точно така, изправи ли се веднъж човек и веднага обръща своя взор наоколо. Любопитен е, така пораства. Няма страх в своята първа среща. С всичко! С паданията и със ставанията си след това ….

Бяг

Прекрачи бащиния праг,
за да се изправиш срещу своя най-голям враг.

Но навярно ще удариш в бяг.
Ще падаш, ще ставаш.
Ще теглиш целия твой впряг!

Защото светът,
който носиш в себе си,
той няма бряг!

Когато си най-силен, заделяй. За слабостите си!

– Ваяне, какво е Живота?

– За дa стигнеш до себе си, трябва да преминеш през този свят.

– А тогава, какво е Смъртта?

– Достигнал си до този свят, защото си преминал през себе си.

– Но тогава …… аз Смъртта ли съм!?

– Само този свят те прави жив …

Ала не след дълго осъзнава, че всъщност бяга от незнанието, вътре в себе си. И сядаш на някоя пейка, за да си починеш. Чувстваш слабост, умора, която те прави слаб. Но не бива да се застояваш, не бива зоната си на комфорт ти да разширяваш. Защо ли? Защото движението е здраве и залежи ли се човек, нищо хубаво от този свят няма да го споходи. За Смъртта си мислиш, нали? Недей, но и не забравяй, че и тя е сън, като всичко други ….

Сънуващият определя формата на съня.
Събуденият определя формата на света.

Когато единият спи, другият е светлина.
Когато другият е буден, единият е тъмнина.

Животът и смъртта са в събудения.
Сънят и …… са в сънуващия.

Всички хора са щастливи.
Разликата е само вярата им в щастието. И в тях …. самите!