ПЕТЪЧНИ  ВЕЧЕРИ

Завъртам  все  един и същи мизансцен –
сутрин в зелено, а вечер –
един оранжев залез винаги ме изправя
на крака... ПЕТЪК ВЕЧЕР  - с най-силно
присъствие на тишината... енигма е –
можеш ли да избираш накъде? ...или 
когато нов ден се вмъква и те търси?–
огледай се и 
           се върни у дома –
                         като щъркел –
/ той винаги знае къде е бил домът му /
и потърси  “затихващите  кратери на 
                                           мравките.“
Картината ще разлива  откъсната тъга,
изправяш се –
        няма спомен и
                рана няма
       само дихание и перце
от бяло птиче..., а
                     е  ПЕТЪК ВЕЧЕР
и в тази оглушителна тишина идеалите
изглеждат непрактични...
а е нужен хляба 
              и виното –
         като името, 
         като трите пръста,
  с които се кръстим ... ПЕТЪК ВЕЧЕР,
по майски дъждовни заиграват бъбриви
шумоления в мокрите листи,
        ударени от капките...
Вечер, натежала от усещане
         за дъжд – спасение –
да измие този вопъл, този грях, пред едно
разпятие..., но понякога  ПЕТЪК ВЕЧЕР
                                                     е музика –
като затоплена шума за полягане,
нечувана, 
               по-трепетна от докосващ поглед,
      сгушен между клепачи, 
      заслушан 
в музика  - въздишка...

Щастлива, когато изрека своята поезия
                                          до стрък цвете....
                                            в петък вечер.

Старинен самовар

билков аромат
вдишват ноздрите

бяла пара близва
лицето

жената в бяло

сгушена сълза в очите
засяда
а хубостта й
като дъхав чай
преглъщам

жената в бяло –
любовта ми-
изящен самовар

ухае и
пари…

Шедьовър

влюбена жена –
разплакан екстаз
излязла от ума си

отваря стария комод
цвете от хербарий
търси
стария корсет на баба
белия й шал

загръща плътно рамене
белотата на бедрата
открива
ридае в грях

пада и полита
жена влюбена

разцъфнало цвете
в екстаз…

Пиано бар

сумрак и
кръстосани глезени
пианото шепне
мирис на джаз…

погледи
натежали от съгласие
бъркотия от усмивки
размазани черти
напомнят някого –

прибирам в пазва
силуета
с мирис на джаз…

ей
раздърпваш душата ми
заглъхващ срам
камерно стене…
виновно обагрена нощта
се изплъзва
с мирис на джаз…

Импулси

То е…хубаво.
Не знам точно
какво е, стига ми Това –
прави ме знойна .
Отблъсква и смайва,
завърта мислите ми…
На улицата ми се губи –
не ме слага
в очите си…
ретро жест, да скъса стрък,
да ме погали
като в ням филм, ретро печален…
Светлина и порив,
дрипави мисли, красива,
или е рано, или е
късно –
не знам дали съм
тук…

въздишка на сухо лято…

Жребий

Нелюбов е
труден жребий –
късен път до
закъсняла нежност,
фрески от ръце
в прекрасен храм,
запазен аромат
на старо вино –
в ръцете ми коз,

а не ми се играе…

ЛЮБОВТА

не е побе’ден 
        марш,
    а съкрушено Алелуя...

Плъзна се
по онази откъсната картина.
       Помниш ли?
От морето излезе полугол,
със ситни пръски навсякъде,
а кожата – от сол побеляла.
      Дълго си стоял там,
      отдалече си ме гледал...
Аз те питах обичаш ли поезия –
да – ти си поезия
и погледът ти имаше ясна посока,
щом ме опари
и постави в калъп на царственост.
        Ти си господар
        на онова лозе на хълма –
        и смокини има там, и ягоди,
и като Соломон си с езикови обрати –
“положи ме като печат на сърцето...”
в онази откъсната картина – 
на гълъба,
              който търси дърво да умре...
Бързай – далече е началото,
близо си до края...
чакам долу –
на глътки си 
в гърлото.


* * *

Хвани ме за ръка,
    не ме пускай,
докато не извървим тази дълга улица,
     и ме гледай,
те се чудят – нека, ти ме гледай,
нека само ирис остане – нека
това можеш ли го?
Полюшват се уличните 
         старинни фенери,
ръсят тичинки като младо жито.
Какво сияние пръскат очите ти,
       чар и мъжки парфюм
и говориш – говори, говори –
твоята дума се блъска в мен,
отскача,
           а аз съм обич,
                   глътка вино и
                               твоята ръка.


* * *

...Нека
         в косата ми
                     огнена
стене мелодия  и
            нека бъде Алелуя!
А един Бог горе удря
                    стакато
         по бели клавиши,
раздира мълчанието и тъгата –
                          огромна,
                                      непрецедена,
на неукротен, замлъкнал  вик.
Знае ли  някой 
        къде раздават светлините, 
далеч 
     от черното на угаснал фитил
     ... и нека гърми Алелуяяя...


Алелуя – Хвалете Господа
----------------------------------

Христо Мухтанов се занимава с литература още от годините, в които учи в Природоматематическата гимназия във Велико Търново. Записва и завършва „Макроикономика“, впоследствие магистратура „Финанси“ в УНСС, като въпреки това не се отдръпва от поезията. Бива на два пъти сред отличените в младежкия конкурс „Веселин Ханчев“ (2014 г. и 2015 г.) и веднъж в студентския „Боян Пенев“ (2016 г.). Дебютната му стихосбирка „Опити за еволюция“ излиза с логото на Scribens през 2017-та, като печели съпътстваща награда от конкурса „Южна пролет“ същата година. Негови текстове могат да бъдат прочетени и изслушани в онлайн изданията „Кръстопът“ и „Dictum“. Описан като „поетът, който мечтае да промени народопсихологията ни“, той е част от поетичния кръг около „Хралупата“ – място за изкуство и култура в центъра на София.

Няма да видя слънцето за няколко часа.

Последните фотони, които то изстрелва пряко към мен, ми казват довиждане. Ще ми се да приема, че това е негов личен избор, макар и да зная, че се самозалъгвам.
Да се пита защо слънцето залязва е почти същото като да се пита – защо изобщо съм в позицията да го наблюдавам. Разбира се, Земята се върти около оста си и други подобни, но не това е отговорът, защото не е този въпросът, който ме вълнува. Дращят ме аксиомите, крайъгълни камъни на онзи, който ни е описал.
За миг се чудя как бих се справил на негово място, но – като почитател на кратката форма – вероятно нямаше да издържа да създам цяла Вселена. Докато за пореден път се озъртам зад рамо, за да видя дали той не ме наблюдава, червеното на деня вече се е изгубило.
Налага ми се да приема, че някои неща са необратими.

Сънувах сняг през Септември.

На алеите беше бяло и на стрехите, а залезът се отблъскваше върху снега, ослепяваше ме през прозореца и пробиваше топлите ми спомени – август въздъхна, вятърът бушува, студът пропълзява под завивката като досадна любовница.
Сънувах сняг и белоцветните вишни сънувах, и пеперуди от бяло платно с очи по крилете, и варвари, зъзнещи до огньовете си, които разцъфваха и оцветяваха със сияние наоколо; дните изтъняха, светлината си тръгва все по-рано.
Проточва се този месец от 30 окръглени денонощия, таящи по 28 фази; солено е началото му, смразяващ е края, сънувах сняг и ледовете, които препускат през океана.
Антарктическото лято тепърва предстои да настъпи.

Процежда се светлината на утрото.

Тъкмо е родено, а тя – като смъртник към мен, докато аз се пробуждам. Излизам от състоянието на телесен застой. Вървя по склона към бодростта, раздвижвам се, макар още да не съм я достигнал, а светлината не помага. Тази болна и изтерзана светлина ме връща обратно.
Надолу по същия склон обръщам лицето си и посоките се сменят заедно с равновесието. Издигам се обратно към забравата. Телесното се е загубило, аз се откъсвам и се оставям като хвърчило в ръцете на космическите ветрове. Разгръщат звездните карти и ме водят.
Постепенно, бледата светлина се е изострила, прехвърляйки ми от собствената си слабост. Все още твърде нещастна, тя изведнъж е обърнала посоките. Удрям главата си в скалата на събуждането.
Главоболието ми днес няма да ме напусне.

на В.

и тогава ти ми каза
– не обичаш розово, но знаеш ли –
преди цветът е бил приписван
към твоя пол;
и аз знаех, разбира се,
но в следобедната жега
(горещина след края)
розовото се подпалва,
поради лъчите, пратени
от огъня на тялото,
около което лутаме се постоянно,
розовото пожълтява и изгаря,
добива сажди
подобно стара снимка
от преди Промените
– какъв е този цвят, който е останал? –
повален и смачкан
от ботуши със военна крачка,
когато ние
разменихме ролите си
и сега си силната, а аз
съм скрил глава
във пясъка, под който
розовеещата
повърхност на пустинята
пропада
в черно

с последните си пари купихме вода,
защото ни бяха пресъхнали гърлата
някакво време преди нощта да изчезне,
а ние съвсем да разкъсаме невроните си –
пластмасовата бутилка се яви
като светия граал –
на дъното ѝ
пуснахме очните си ябълки –
трябваше да удавим все още живото;
насред градината пиехме,
без да си кажем думичка,
ръцете ни – захванали навика
на подаването отляво-надясно, преглъщайки
все по-затоплящите се глътки –
отново, допирайки устни
(допирайки устни, отново) –
вероятно се спираха преди прибиране
да ни нагледат – като невменяеми,
които не пият бира във парковете,
които поглъщат собствените си очи
от водата – освен нея
друго не ни беше останало

разказах му – не вярвам
във второто пришествие,
очаквам третото –
защото – какво ще промениш,
когато се завърнеш
втори път, дали
ще можеш да извадиш мъртвото
из нишите му, тъмни и прашасали,
дали ще построиш за живите
нов Йерусалим, понеже те
не могат да строят
красиви сгради,
дали водата би потекла
във вино – и къде тогава
ще се дянат раците –
тръгвайки назад, обратно
към скривалища във камъка –
върни се
откъдето си дошъл,
снеми товарите
и крачките изброй,
ще има време
да си идеш и да дойдеш,
да посееш макове
и да изпиеш млякото,
ще има време
за мъртвите и живите, и виното,
ще има време
да повярвам,
когато дойдеш
трети път