Христо Мухтанов се занимава с литература още от годините, в които учи в Природоматематическата гимназия във Велико Търново. Записва и завършва „Макроикономика“, впоследствие магистратура „Финанси“ в УНСС, като въпреки това не се отдръпва от поезията. Бива на два пъти сред отличените в младежкия конкурс „Веселин Ханчев“ (2014 г. и 2015 г.) и веднъж в студентския „Боян Пенев“ (2016 г.). Дебютната му стихосбирка „Опити за еволюция“ излиза с логото на Scribens през 2017-та, като печели съпътстваща награда от конкурса „Южна пролет“ същата година. Негови текстове могат да бъдат прочетени и изслушани в онлайн изданията „Кръстопът“ и „Dictum“. Описан като „поетът, който мечтае да промени народопсихологията ни“, той е част от поетичния кръг около „Хралупата“ – място за изкуство и култура в центъра на София.
Няма да видя слънцето за няколко часа.
Последните фотони, които то изстрелва пряко към мен, ми казват довиждане. Ще ми се да приема, че това е негов личен избор, макар и да зная, че се самозалъгвам.
Да се пита защо слънцето залязва е почти същото като да се пита – защо изобщо съм в позицията да го наблюдавам. Разбира се, Земята се върти около оста си и други подобни, но не това е отговорът, защото не е този въпросът, който ме вълнува. Дращят ме аксиомите, крайъгълни камъни на онзи, който ни е описал.
За миг се чудя как бих се справил на негово място, но – като почитател на кратката форма – вероятно нямаше да издържа да създам цяла Вселена. Докато за пореден път се озъртам зад рамо, за да видя дали той не ме наблюдава, червеното на деня вече се е изгубило.
Налага ми се да приема, че някои неща са необратими.
Сънувах сняг през Септември.
На алеите беше бяло и на стрехите, а залезът се отблъскваше върху снега, ослепяваше ме през прозореца и пробиваше топлите ми спомени – август въздъхна, вятърът бушува, студът пропълзява под завивката като досадна любовница.
Сънувах сняг и белоцветните вишни сънувах, и пеперуди от бяло платно с очи по крилете, и варвари, зъзнещи до огньовете си, които разцъфваха и оцветяваха със сияние наоколо; дните изтъняха, светлината си тръгва все по-рано.
Проточва се този месец от 30 окръглени денонощия, таящи по 28 фази; солено е началото му, смразяващ е края, сънувах сняг и ледовете, които препускат през океана.
Антарктическото лято тепърва предстои да настъпи.
Процежда се светлината на утрото.
Тъкмо е родено, а тя – като смъртник към мен, докато аз се пробуждам. Излизам от състоянието на телесен застой. Вървя по склона към бодростта, раздвижвам се, макар още да не съм я достигнал, а светлината не помага. Тази болна и изтерзана светлина ме връща обратно.
Надолу по същия склон обръщам лицето си и посоките се сменят заедно с равновесието. Издигам се обратно към забравата. Телесното се е загубило, аз се откъсвам и се оставям като хвърчило в ръцете на космическите ветрове. Разгръщат звездните карти и ме водят.
Постепенно, бледата светлина се е изострила, прехвърляйки ми от собствената си слабост. Все още твърде нещастна, тя изведнъж е обърнала посоките. Удрям главата си в скалата на събуждането.
Главоболието ми днес няма да ме напусне.
на В.
и тогава ти ми каза
– не обичаш розово, но знаеш ли –
преди цветът е бил приписван
към твоя пол;
и аз знаех, разбира се,
но в следобедната жега
(горещина след края)
розовото се подпалва,
поради лъчите, пратени
от огъня на тялото,
около което лутаме се постоянно,
розовото пожълтява и изгаря,
добива сажди
подобно стара снимка
от преди Промените
– какъв е този цвят, който е останал? –
повален и смачкан
от ботуши със военна крачка,
когато ние
разменихме ролите си
и сега си силната, а аз
съм скрил глава
във пясъка, под който
розовеещата
повърхност на пустинята
пропада
в черно
с последните си пари купихме вода,
защото ни бяха пресъхнали гърлата
някакво време преди нощта да изчезне,
а ние съвсем да разкъсаме невроните си –
пластмасовата бутилка се яви
като светия граал –
на дъното ѝ
пуснахме очните си ябълки –
трябваше да удавим все още живото;
насред градината пиехме,
без да си кажем думичка,
ръцете ни – захванали навика
на подаването отляво-надясно, преглъщайки
все по-затоплящите се глътки –
отново, допирайки устни
(допирайки устни, отново) –
вероятно се спираха преди прибиране
да ни нагледат – като невменяеми,
които не пият бира във парковете,
които поглъщат собствените си очи
от водата – освен нея
друго не ни беше останало
разказах му – не вярвам
във второто пришествие,
очаквам третото –
защото – какво ще промениш,
когато се завърнеш
втори път, дали
ще можеш да извадиш мъртвото
из нишите му, тъмни и прашасали,
дали ще построиш за живите
нов Йерусалим, понеже те
не могат да строят
красиви сгради,
дали водата би потекла
във вино – и къде тогава
ще се дянат раците –
тръгвайки назад, обратно
към скривалища във камъка –
върни се
откъдето си дошъл,
снеми товарите
и крачките изброй,
ще има време
да си идеш и да дойдеш,
да посееш макове
и да изпиеш млякото,
ще има време
за мъртвите и живите, и виното,
ще има време
да повярвам,
когато дойдеш
трети път
