ЛЮБОВТА
не е побе’ден
марш,
а съкрушено Алелуя...
Плъзна се
по онази откъсната картина.
Помниш ли?
От морето излезе полугол,
със ситни пръски навсякъде,
а кожата – от сол побеляла.
Дълго си стоял там,
отдалече си ме гледал...
Аз те питах обичаш ли поезия –
да – ти си поезия
и погледът ти имаше ясна посока,
щом ме опари
и постави в калъп на царственост.
Ти си господар
на онова лозе на хълма –
и смокини има там, и ягоди,
и като Соломон си с езикови обрати –
“положи ме като печат на сърцето...”
в онази откъсната картина –
на гълъба,
който търси дърво да умре...
Бързай – далече е началото,
близо си до края...
чакам долу –
на глътки си
в гърлото.
* * *
Хвани ме за ръка,
не ме пускай,
докато не извървим тази дълга улица,
и ме гледай,
те се чудят – нека, ти ме гледай,
нека само ирис остане – нека
това можеш ли го?
Полюшват се уличните
старинни фенери,
ръсят тичинки като младо жито.
Какво сияние пръскат очите ти,
чар и мъжки парфюм
и говориш – говори, говори –
твоята дума се блъска в мен,
отскача,
а аз съм обич,
глътка вино и
твоята ръка.
* * *
...Нека
в косата ми
огнена
стене мелодия и
нека бъде Алелуя!
А един Бог горе удря
стакато
по бели клавиши,
раздира мълчанието и тъгата –
огромна,
непрецедена,
на неукротен, замлъкнал вик.
Знае ли някой
къде раздават светлините,
далеч
от черното на угаснал фитил
... и нека гърми Алелуяяя...
Алелуя – Хвалете Господа
----------------------------------
Христо Мухтанов се занимава с литература още от годините, в които учи в Природоматематическата гимназия във Велико Търново. Записва и завършва „Макроикономика“, впоследствие магистратура „Финанси“ в УНСС, като въпреки това не се отдръпва от поезията. Бива на два пъти сред отличените в младежкия конкурс „Веселин Ханчев“ (2014 г. и 2015 г.) и веднъж в студентския „Боян Пенев“ (2016 г.). Дебютната му стихосбирка „Опити за еволюция“ излиза с логото на Scribens през 2017-та, като печели съпътстваща награда от конкурса „Южна пролет“ същата година. Негови текстове могат да бъдат прочетени и изслушани в онлайн изданията „Кръстопът“ и „Dictum“. Описан като „поетът, който мечтае да промени народопсихологията ни“, той е част от поетичния кръг около „Хралупата“ – място за изкуство и култура в центъра на София.
Няма да видя слънцето за няколко часа.
Последните фотони, които то изстрелва пряко към мен, ми казват довиждане. Ще ми се да приема, че това е негов личен избор, макар и да зная, че се самозалъгвам.
Да се пита защо слънцето залязва е почти същото като да се пита – защо изобщо съм в позицията да го наблюдавам. Разбира се, Земята се върти около оста си и други подобни, но не това е отговорът, защото не е този въпросът, който ме вълнува. Дращят ме аксиомите, крайъгълни камъни на онзи, който ни е описал.
За миг се чудя как бих се справил на негово място, но – като почитател на кратката форма – вероятно нямаше да издържа да създам цяла Вселена. Докато за пореден път се озъртам зад рамо, за да видя дали той не ме наблюдава, червеното на деня вече се е изгубило.
Налага ми се да приема, че някои неща са необратими.
Сънувах сняг през Септември.
На алеите беше бяло и на стрехите, а залезът се отблъскваше върху снега, ослепяваше ме през прозореца и пробиваше топлите ми спомени – август въздъхна, вятърът бушува, студът пропълзява под завивката като досадна любовница.
Сънувах сняг и белоцветните вишни сънувах, и пеперуди от бяло платно с очи по крилете, и варвари, зъзнещи до огньовете си, които разцъфваха и оцветяваха със сияние наоколо; дните изтъняха, светлината си тръгва все по-рано.
Проточва се този месец от 30 окръглени денонощия, таящи по 28 фази; солено е началото му, смразяващ е края, сънувах сняг и ледовете, които препускат през океана.
Антарктическото лято тепърва предстои да настъпи.
Процежда се светлината на утрото.
Тъкмо е родено, а тя – като смъртник към мен, докато аз се пробуждам. Излизам от състоянието на телесен застой. Вървя по склона към бодростта, раздвижвам се, макар още да не съм я достигнал, а светлината не помага. Тази болна и изтерзана светлина ме връща обратно.
Надолу по същия склон обръщам лицето си и посоките се сменят заедно с равновесието. Издигам се обратно към забравата. Телесното се е загубило, аз се откъсвам и се оставям като хвърчило в ръцете на космическите ветрове. Разгръщат звездните карти и ме водят.
Постепенно, бледата светлина се е изострила, прехвърляйки ми от собствената си слабост. Все още твърде нещастна, тя изведнъж е обърнала посоките. Удрям главата си в скалата на събуждането.
Главоболието ми днес няма да ме напусне.
на В.
и тогава ти ми каза
– не обичаш розово, но знаеш ли –
преди цветът е бил приписван
към твоя пол;
и аз знаех, разбира се,
но в следобедната жега
(горещина след края)
розовото се подпалва,
поради лъчите, пратени
от огъня на тялото,
около което лутаме се постоянно,
розовото пожълтява и изгаря,
добива сажди
подобно стара снимка
от преди Промените
– какъв е този цвят, който е останал? –
повален и смачкан
от ботуши със военна крачка,
когато ние
разменихме ролите си
и сега си силната, а аз
съм скрил глава
във пясъка, под който
розовеещата
повърхност на пустинята
пропада
в черно
с последните си пари купихме вода,
защото ни бяха пресъхнали гърлата
някакво време преди нощта да изчезне,
а ние съвсем да разкъсаме невроните си –
пластмасовата бутилка се яви
като светия граал –
на дъното ѝ
пуснахме очните си ябълки –
трябваше да удавим все още живото;
насред градината пиехме,
без да си кажем думичка,
ръцете ни – захванали навика
на подаването отляво-надясно, преглъщайки
все по-затоплящите се глътки –
отново, допирайки устни
(допирайки устни, отново) –
вероятно се спираха преди прибиране
да ни нагледат – като невменяеми,
които не пият бира във парковете,
които поглъщат собствените си очи
от водата – освен нея
друго не ни беше останало
разказах му – не вярвам
във второто пришествие,
очаквам третото –
защото – какво ще промениш,
когато се завърнеш
втори път, дали
ще можеш да извадиш мъртвото
из нишите му, тъмни и прашасали,
дали ще построиш за живите
нов Йерусалим, понеже те
не могат да строят
красиви сгради,
дали водата би потекла
във вино – и къде тогава
ще се дянат раците –
тръгвайки назад, обратно
към скривалища във камъка –
върни се
откъдето си дошъл,
снеми товарите
и крачките изброй,
ще има време
да си идеш и да дойдеш,
да посееш макове
и да изпиеш млякото,
ще има време
за мъртвите и живите, и виното,
ще има време
да повярвам,
когато дойдеш
трети път
Небето може да не ме съзира,
скрито в своето величие
там горе –
но аз към него гледам
и крилете ми порастват.
Лабиринт на спомена
Когато махна патина от времето,
влизам в улици без изход
и стигам до лабиринти,
от които днес зная как да изляза,
но не и тогава.
Змията на живота там
скрила е протритите си ризи.
Прожектират се стари кадри
и усмивки в обектива.
Усещам очарователния мирис на
отминало, което не се е отмило.
Да, нищо не е било безполезно.
Някога
Стари чернобели снимки…
Какъв ли е бил вкусът
на щастието тогава?
Силата на обречените
Добре подрязваните храсти
вече са прорасли.
Глави готови за отсичане
растат и пак растат…
Животът е по-силен
от оглушителния
рев на косачките.
Зеленооко стихотворение
Искаш самотата да възпея.
Как да я възпея
щом със теб не съм сама…
Даже тишината е със мене,
в нея аз съм у дома.
Искаш синьо в жълтото да смеся,
за да виждаш моите очи.
Ще те гледам от стената
и това ще знаеш само ти.
Въздухът чете от моите мисли,
ти умееш също да четеш.
Даже по диханието на тревите
вече може да ме разбереш.
Исках да възпея самотата,
но написах нещичко за нас.
Тя не би била самичка, ако
в този стих дочуе твоя глас.
На 9 април в Народно читалище „Димитър Полянов” гр. Карнобат се състоя творческа среща с поета, журналиста и общественика Антонин Горчев – председател на Дружеството на писателите в Шумен, почетен гражданин на Шумен. Лауреат е на Националната награда за лирика „Иван Пейчев“.
Автор на книгите: „Пастир на сънища“; „Мелничка за щастие“; „Галера“; „Шипът на розата“, „Бестиарии“ и „Стъпки по водата“.
Автор на текста на химна на Шумен.
Превеждан е на руски, украински, полски, сръбски, румънски, турски, хърватски и английски език. .
Творческият път на Антонин Горчев бе представен от Янка Иванова и поета Тони Теллалов. Авторът акцентира върху текстове от последната си книга – „Стъпки по водата“, сподели с публиката творческите си намерения за предстояща книга, която ще включва текстове, писани през дългите години на творческо битуване и която ще е своеобразно обобщение на поетическия светоглед и неговото развитие във времето.
Човекът на кръстопът, човекът и надеждата, изборите, които стоят пред всеки от нас, провокации с интелектуални препратки към библейски текстове, личният избор и пътят ни към собственото ни разпятие, бяха само част от темите, които в последствие се превърнаха в дебат между автор и публика.
Среща, която оставил дълбоки и вълнуващи спомени от съприкосновението с поетичния свят на Антонин Горчев.
ЗВЕЗДНИЯТ РУЧЕЙ
Мама ли пее или нощта е
влязла в душата, сякаш с памуче,
ала тихо и чисто чертае
своя светъл път звездният ручей
да събуди с лъча си момчето
с косици от слънце и слама
за да слуша гласът от небето:
Мама пее.. Пее ми мама!
***
В тази дълга и сляпа неделя
непрекъснато ви северняка.
Беше празна без тебе постелята,
беше пусто и нищо не чаках.
На разсъмване скръцна вратата.
Стана тихо и вятърът млъкна.
Стъпки чух—зад стената , оттатък,
Нещо хубаво беше си тръгнало.
МОЛИТВА
На Иван
Тя има милион лунички
под рижия си небосвод.
О, Боже, за да ги целуне всички,
За всяка дай му ден живот!
