Ваян Дечков

Есенни лъчи

( или какво видя светлината …. )

2018 г.

Припознаването в нечий друг живот
е плод на асоциативното възприятие
на обективната действителност
върху въображението ви!

И ето ме и мен
на пейка в парка.
а дъгата над мен
извива в арка.

Но не е дъга това,
а въображението ми
и мисълта.

Диалози между хората си въобразявам,
когато в този слънчев есенен следобед ги наблюдавам.

Ето например, двойката на пейката в сянка, целуват се и всъщност светът за тях е в сянка. Не забелязват нищо около себе си, отдадени един на друг. Любовта се ражда сляпа и проглежда през очите на влюбените. Какво вижда ли? Вижда желанието в тях, за щастие ….

Забравеното желание

Искам да правя любов с теб така, че да забравя.

В твоя свят да се преродя, дъхът ми да обиколи безкрая.

Като новородено да бъда, искам да те опознавам.

И в твоя свят с думата „Любов“ да те назовавам …

Разстоянията в човешката душа са имагинерно понятие.
Оттук и времето необходимо за нейното прекосяване.
Със стихове!

А от другата страна на алеята, едно малко дете тича и се радва на новата си придобивка. Ходенето! Точно така, изправи ли се веднъж човек и веднага обръща своя взор наоколо. Любопитен е, така пораства. Няма страх в своята първа среща. С всичко! С паданията и със ставанията си след това ….

Бяг

Прекрачи бащиния праг,
за да се изправиш срещу своя най-голям враг.

Но навярно ще удариш в бяг.
Ще падаш, ще ставаш.
Ще теглиш целия твой впряг!

Защото светът,
който носиш в себе си,
той няма бряг!

Когато си най-силен, заделяй. За слабостите си!

– Ваяне, какво е Живота?

– За дa стигнеш до себе си, трябва да преминеш през този свят.

– А тогава, какво е Смъртта?

– Достигнал си до този свят, защото си преминал през себе си.

– Но тогава …… аз Смъртта ли съм!?

– Само този свят те прави жив …

Ала не след дълго осъзнава, че всъщност бяга от незнанието, вътре в себе си. И сядаш на някоя пейка, за да си починеш. Чувстваш слабост, умора, която те прави слаб. Но не бива да се застояваш, не бива зоната си на комфорт ти да разширяваш. Защо ли? Защото движението е здраве и залежи ли се човек, нищо хубаво от този свят няма да го споходи. За Смъртта си мислиш, нали? Недей, но и не забравяй, че и тя е сън, като всичко други ….

Сънуващият определя формата на съня.
Събуденият определя формата на света.

Когато единият спи, другият е светлина.
Когато другият е буден, единият е тъмнина.

Животът и смъртта са в събудения.
Сънят и …… са в сънуващия.

Всички хора са щастливи.
Разликата е само вярата им в щастието. И в тях …. самите!

Емануил А. Видински (1978) дебютира през 2005 година със сборника разкази „Картографии на бягството“ (Стигмати), следват романът „Места за дишане“ (Алтера, 2008), стихосбирката „Par Avion“ (Жанет-45, 2011) и сборника „Егон и тишината“ (Жанет-45, 2015).

Освен с литература, Видински се занимава и с музика. Заедно с поета Петър Чухов през пролетта на 2013 година създават групата Par Avion Band, която към този момент има издадени три миниалбума (ЕР) и един сингъл. От 2008 до 2012 е редактор и водещ в българската редакция на радио „Дойче веле“ в Бон, след завръщането си в София става главен редактор на списание и издателство „Панорама“ (2013-2016). Редовен преподавател в Академията за творческо писане „Заешка дупка“, където води курсове по проза.

Ако вляза в теб като буква
бих искал да съм “Ж”
да разтворя пипала в тялото ти
и като паяжина да прихващам
всички твои бягства

нищо

Нищо
от жълтеещото лято
в което гледахме залезите през слънчеви очила
за да не почервенеят зениците ни

Нищо
от тинестата шума
на позлатените ми пръсти

Нищо
от прахта и водата
слепени по кожата

от гнездата на гълъбиците
които снасяха в скута ни

Нищо
от миражите
за маслини и вино

от раздялата умората и капките дъжд
по стъклото на влака

Нищо
от писането на коляно
рисуването на гръб

Нищо
от прибирането
от облаците
от стария кристал

Нищо
от обятията
на фотографиите
от мокрите проявявания

Нищо
от гларуса
който яде риба от ръката ми

от полета му към мен
от клюна му

от бинта и удоволствието
от музиката
и дълголетието на мига

Нищо
от жълтеещото лято
и тинестата шума
на залезлите ми пръсти

Нищо
Нищо не си спомням.

***

Понякога
е толкова трудно да се изразиш:
дали звездите или пък слънцето
магнитните бури или просто сутрините
стресът, работата или недоспиването
смяната на сезоните или защо нещо
необяснимо тежко
е опаковало клепачите ти

А понякога е толкова лесно
да назовеш нещата
извън поезията:
ужасно се уморих
от липсата ти

***

Влязохме в студената стая
каза ми дишай
за да стоплиш въздуха
и дишахме
и въздухът не свършваше

Любов

Когато вечерите са кристални
и кучетата лаят тихо
свещите са прекалено шумни
а ти чувстваш се различен
събличаш нямо страховете си
подреждаш ги внимателно на стола
след това поемаш въздух
и си лягаш бавно
с една експлозия в сърцето

Август

В дните, в които светлината разхожда сенките си
и липсите са просто петна върху плочата на паметта
ъглите на сградите се разтапят от горещината
а топлината на тялото се разлива по булевардите
в такива дни издишаш копнежите си в шепи
приглаждаш роклите около тялото си
и почти не чуваш, когато ти казвам
някой ден ще трябва да сменя
струните на китарата си
но ти не бива да се безпокоиш,
защото лятото е вечно
а тишината има твоя образ

***

Когато нощта напуска тялото през вените ти
и всичкитe й грохоти започват да шептят
а ти не отваряш очите си защото знаеш:
навън вали и има дни, в които понякога
и самоубийството не е достатъчно

***

Онзи ден видях ръката си да остарява
беше есен, неделя, слънцето грееше
видях тези малолетни предвестници на тишината
фините бръчици по кожата, като новородени
да заявяват правото си на живот
с непоколебимата воля да растат
и задълбават
в усърдието си

Видях ръката си да остарява
и ми дожаля
такава една трогателно безпомощна
и тиха
да понася безропотно всичко
за което не знае

Love Limited

Да ходиш по острието на бръснача
не е същото
като острието на бръснача
да ходи по теб

***

Балканите
са Балконът на Европа
на него понякога излизат
европейците
да се порадват малко
на гледката
преди отново да влязат
в подредените си стаи

Прочетете още: Поезия  Фотофорум

Кольо Стефанов Колев е роден на 16.03.1988 г. в град Монтана. От ранна детска възраст живее в Бургас, където се премества семейството му. Завършва през 2007 г. ПТТ „Проф. Д-р Асен Златаров” в Бургас, специалност Мениджмънт в хотелиерството. Негови стихотворения са публикувани във вестниците “Дума”, „България днес”, „Ретро” и „Уикенд”, както и в електронните списания ”Литературен свят”, „LiterNet“ и „Простори”. Участва със свое стихотворение в сборника за поезия и проза „Часовниковата кула”. Носител на втора награда от конкурса „Искри над Бяла” 2017г.

Dancing stars

Животът-
покана за танц
от Смъртта.
Рядък шанс
на Вселенската сцена
да бъдеш-
плът от плътта,
кръв,
сухожилия,
скелет.
Най-трудният шанс
да покажеш
своите умения,
преди с реверанс
да тръгнеш
бавно
по сцената,
с детинска възбуда,
към журито съдещо.
Което издирва
звездите си.
Бъдещи.

В търсене на Рая

Тази улица няма ли край?
Пряка по която да свием?
Почти съм сигурен
Раят,
в близката пряка се крие.
Но пряка-не виждам.
Само направо…
Тази улица е…стерилна-
не родила
пресечки,
площади.
Само направо…
Направо…а в края-
кръст(опът),
по(д) който
во век
ще блуждаем.

Не намерили Рая.

Изповед на Оцелелия

Исках да съм друг-
не този сдъвкан крясък.
На равни порции плют
по моста
между двата свята.
Бях роден-със Вик!
Но ето, че пропука
под мен,
и станах тих-
нормално тих.
И скучен.
Станах онзи вял,
шепот равномерен.
За да бъда
„Оцелял!“.
Като всички тях…
Умрелите.

А исках да съм друг.

Пеперудите са луди

Какво да правиш в тази вечер,
освен
да включиш лампата.
Да стане
някък светъл
светът,
поне във рамката
на малката ти стая.
И да видиш
пеперудата.
Болят ли я крилата?
От лампата.
При удара.
Болят ли я крилата…
Нима ще се погуби?!
Загасяш светлината.

…Пеперудите са луди!

Друг театър

Какъв прекрасен ден,
от броеницата на времето!
А аз съм просто уморен
човек, играещ себе си…
На такъв прекрасен ден,
подхожда друга роля.
И почувствал се смутен
от свежите декори,
заставам вцепенен,
под прожектора на слънцето.
Във този хубав ден
ще изиграя онзи-мъртвия.
И ето, че изпсува
от публиката някой-
навярно е купувал
билет за друг театър.

Кубчето на Рубик

Ето…думите са подредени-
като Кубчето на Рубик.
Ребусът на болката-
решен.
И притихнал,
и учуден
гледам колко е ненужен
този куб…
На войника
върнал се от битка-
жив,
но до живот осакатен,
ордена пиринчен
за заслуги-
гордо на гърдите
окачен.

Порязване

Не знам на него ли сме-
или не.
Но ръб е. И е остър.
Порязване.Кърви небе.
Със мириса
на Господ.
Кръв попива във пръстта.
Съсирва се
и почернява.
И от бели семена,
никнат стръкове
Измама.

Бяг

Все още на моменти
спомените ми се будят
и рухват монументите
на делничната лудост.
За да видя пак пред мен
полетата от детство,
с онзи цвят зелен
и мириса-на вечност.
По тях да хукна бос-
неуловим за всяка грижа.
Забравил вечния въпрос:
Защо…въобще ни има?

Да си поиграем?

Олекна – до Бога!
И ето – Успях!
Качих го
нагоре!
Стихът ми
и Аз
на Нашата люлка –
той отгоре стои
гледа объркан,
смутено мълчи.
– Помниш ли, беше
тежък и тромав?-
стана ми смешно
от близкия спомен.
– Но ето те – горе!
Как е, приятелю?
Сега равностойна
е вече играта ни.
Хайде сега ти –
вдигни ме пак горе!…
– Опитвам… тежиш!
– Опитвам… не мога…
И аз се усетих
натежал – до Земята.
Натежал –
до сълза във окото.
До есенен вятър,
и жълтата жилка
в листото.
Натежал – до Умора.
До капката пот
по челото на роба,
вдигащ кула
към небесния свод.
Натежал до „Не мога!“
Натежал до „Не искам!“
А той…стои горе,
и ми се киска…

Уморените хора

Маршируват край мен уморените хора.
Какви божества?
Образ?
Подобие?
Добитък…
Добитък!
Ни на дявол,
ни Божии!
На кого?
На кого?
На кого да се молиш?
Маршируват край мен уморените хора.
Има ли Бог?
Има ли…,
Боже???
Маршируват във мен страшните мисли,
че всичко е нищо…
Всичко е нищо!

Прочетете още: Поезия  Фотофорум

Невена Елисеева е родена през 1986 г. в гр. Бургас, където завършва Природо-математическата гимназия „Акад. Н.Обрешков“. Получава бакалавърска степен по „Стопанско управление“ в СУ „Св. Климент Охридски“ и магистърска – „Управление на човешките ресурси“ в SciencesPo – Париж. От 2012г. работи като финансов анализатор в онкологичен център Gustave Roussy в Париж.

С творческо писане се занимава от ученичка, когато печели няколко награди в поетични конкурси. Тогава излиза и дебютната ѝ стихосбирка „Преди другата луна“. Публикува разкази в сп. „Съвременник“ и в „Сборище на трубадури“, и стихотворения в „Литературен вестник“. През 2017г. е част от Творческа академия „Заешката дупка“.

Кръговрат

Аз вдишвам студ, издишвам самота
и стъпките ми винаги се бавят.
Мълчат посоките в краката ми, стоят,
подпрени как да е на тротоара.
Зеленото е светнало. Уви –
радарите в очите ми са слепи.
По проснатите улици вървим –
аз, ти, и малко вятър от морето.
Денят ни е огромен като Бог
и вечно ни се зъби, че е гладен,
а после се преражда като сто
по-малки дни, по-делнични площади,
по-тъмни светофари. И деца,
заченати на сляпо зад очите.
Те вдишват студ, издишват самота,
и с теб по тротоара си отиват.

Осем

С първата глътка
ще пристъпя в себе си.
С втората ще легна на тревата.
С третата ще закача очите си
на някой изостанал облак през нощта.
С четвъртата
ще те видя,
отразен в росата.
До петата ще съм те заобичала.
С шестата ще се прекръстя
върху спомена за лицето си.
Седмата ще е за теб.
Излей я в очите си
и направи така,
че да се науча да се давя.
С осмата ще видим дъното
на чашата.

***

За онзи,
който не написа
най-хубавото си стихотворение,
макар че
чашата му с вино го приканваше
да изтърпи горчивото ѝ стягане
на гърлото, посоките и думите,
и не създаде от стъклото ѝ история.
За онзи, който не изчака края,
финала на любимата си песен,
последните акорди на китарата,
умората от яростта на струните,
изтеглените ноти по ръцете си.
За онзи, който – както никога –
се спря, преди да е достигнал прага си,
за да не спъне в трезвата си суета
изгубеното
нечие домашно
животно – котка, куче или съвестно
пристягане под кръста на бездомното,
порутено, клошарно недоверие.
За онзи, който никога не се завърна
един и същ след своя танц със грамофона.
За онзи със мастилото по пръстите,
което можеше да е стихотворение.
Да пием!

Пустиня

Мястото,
където Господ е крещял до изнемога,
оставен сам, загубил пътя наобратно.
Със грохота на вярата Си
като динамит
отворил дупка,
да изтече от нея
шепа водна вечност,
да зароди живот.
Не закъсняха хората.
Дойдоха Там,
опитаха водата Му,
намериха Го,
спящ от изтощение,
омекнал
от флиртуващото слънце
и от свършената работа.
А хората Го снимаха,
обичаха,
отричаха,
написаха
и нарисуваха.
Забравиха да Го събудят.

Успоредности

Разминахме се толкова тихо,
че дори началник гарата не усети
как релсите са се извили
като счупен кламер
в някоя забравено под леглото лято.
Недоимахме се толкова естествено,
че забравихме как в живота
успоредните прави
и релси
понякога се пресичат.
Разглобихме се толкова лесно,
че дори последният неврон не успя да хване болката
за края на опашката.
Недовършихме се толкова наистина,
че никога не дойдоха нови пътници
в единствената гара без началник.
Неслучихме се толкова нарочно,
че така и си останахме недонаучени
как да се непознаваме
случайно.

Прочетете още: Поезия  Фотофорум