Око за мъка
и страдание.
Заръка
и послание.
Кървава,
е таз бразда.
Извива
и дълбоко попива.
Душата си ора,
не чакам нищо да събирам.
Докато прозра,
защо и аз умирам.
Разюзди своите коне,
когато боли.
Със синьо небе,
жаждата им утоли.
По тежко битието,
с трън и болка в окото,
по душевно синьо е небето.
Непосилно е ведрото,
на светената вода.
Пресъхнала уста,
за капка спасение.

24 Ноември 2019

Оригинален текст

An eye,
for pain and suffering. Vow and will.
Plowing my soul, expecting nothing to harvest.
Bloody, is this groove.
Turning and deeply reaching.
Knowing my death.
Take off, the reigns of your horses.
When you are in pain.
With blue skies,
their thirst gets satisfied.
With a thorn in the eye,
the more powerful the daily grind.
The more, spiritual blue,
is the sky.
Unbearable, is the bucket,
of the holy water.
Lips in the desert,
for a drop of salvation.

24 November 2019, Pey Peev

Александър Арнаудов е роден на 11.11.1998 г. в гр. София. Гимназиалното си образование получава в Американския колеж в столицата с профил „Информатика“. Следва специалност „Компютърни науки“ в шотландския университет Дънди.
През 2018 г. е отличен с втора награда в Националния литературен конкурс „Георги Черняков“, както и с поощрение от Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“. От началото на същата година е редактор на електронно списание „Нова асоциална поезия“. През 2019 г. е отличен с първа награда в Националния литературен конкурс „Изкуство против дрогата“, получава поощрения от конкурсите „С море в сърцето“ и „Граждански будилник“. “Дъно в небето” (ИК Знаци 2019) е дебютната му книга.

На 2 декември 2019 г. предстои премиера на дебютната книга на Александър Арнаудов – “Дъно в небето“. За повече информация: ТУК

гравитация

всеки спомен е планета
обикаляща сърцето
в търсене на големия взрив

софия

пътят към ада е в ремонт
всички вече са там
на паметника пише с мълчание
вяра надежда любов

райската градина

там където се раждаме
статуите изчезват
и се сливат с калта
от която расте
трупът на цивилизацията

ако можех да се родя

играя с небето
оставям всичко изгубено
да пада с дъжда и звездите

ръцете разделят
сянката ни по равно
като угаснало слънце

утре

небето е надгробен камък
ръцете пренасят слънце
на мястото на сърцето

Бог идва като зима
която остава след нас

времето се разлива в гледката
като потоп
расте вътре в нас
и увяхва в ръцете си

вените са корени
които потъват
нагоре в небето
за да останат вечно
преди да се родим

самота

завържи очите ми
със слънцето

смъртта на Бог
ни връща света

ще играем на богове
в телата на птици

отваряме очи като времето
за да разберем
че сме у дома

времето ни разделя

търся ръцете ти
като слънце
в началото на света

небето си отива
като сянката
на този когото обичаш

всеки път когато пиша за теб
казваш името ми за последно

недосегаем

смъртта е спокойствие
което не познаваме

нещо
което го няма
и всичко
което имам

когато се родих
стана
твоето име

декомпозиция

моля за помощ небето
където те забравих

първият изчезнал вид
е човекът
след него остана
само сърцето

картография на света

раждаме се като
ехо на тишината

всичките рани на света
са ръцете ми

търсим изхода
който времето отдавна намери

ангелът на бащата
забрави че съществува

клоните на дървото
са откъснати крила на птици

небето се навежда над нас
и оставя света в очите ни
където няма да го забравим

смъртта ни забрави

обесихме морето в гледката
зимата си отиде като вятър

дъното търси края
и зашива очите си

обличам небето
и светлината убива човека
преди някой от нас да поиска
да бъде нощ

чернобил

телата се разпадат
като облаци в буря

като сезон с който затварям
изхода на небето

останахме от другата страна на човека

прегръдка

кръвта изтича като небе
а ръцете са звезда
залязваща в нищото

нощта е време което го няма

слънцето влиза
през пукнатините в небето

листата падат
като очи
в тъмното

непознати тела

сенките дишат
с очите ни

изтриваме града
от лицето си

кръговрат

ръцете са корени
в които се разлага
кръвта ми
по всички посоки в небето

звездите се раждат
като богове
и очите са облаци
разделящи вярата
от погледа на сътворението

земята спира да се върти
когато си спомня

Вечност

може би
времето някога ще
спре
може би
има живот след
това
може би
ще се видим
там
може би
ще бъдем заедно
отново

Камбана

всеки път донася
различни новини –
един път –
весели
друг път –
тъжни:
така разбирам –
кой идва и(ли)
си отива

Неделя

вкъщи е
тихо
чува се само тракането на
компютъра

жена ми
работи
отпивам глътка
кафе
предстои да пусна една
прахосмукачка
слънцето пълни къщата с
топлина
кучето лежи на дивана и
си играе
детето е навън с
приятели
време за
всички

Няма място за притеснение

Слънцето ще
изгрее
Болката ще си
отиде
Тъгата ще се
стопи
Животът е
хубав

Късно лято

исках да кажа
обичам те
вместо това
от устните ми
се изплъзва
сбогом

Вечност 2

как лети
времето

вдигам нагоре
очи
поглеждам към
облаците

какви хубави завивки стават
от тях

Всеки ден

Животът се тътри като
влак.
В купето е
душно.
Излизам навън да си поема
въздух.
Има време за една
цигара.
Вдишвам и
издишвам.
Животът върви по
един и същ маршрут.
Вдишвам
дълбоко.

Дишам.

Дишам.

Поезия

два часът
след полунощ
прозорецът на поета
още свети

Книга с поезия

В една книжарница
най-сетне откривам
книгата, която
искам.
Страниците й
са
пожълтели.

Приятели

Неусетно тръгва
Разговор
Здравей
Здравей
Как си
Добре
А ти
И аз
Между нас се настанява
Миналото

Любов

в стаята имаше
легло
гардероб
маса
четири стола
диван –
ти имаше мен
аз имах теб

Знание

учителят
отваря
вратата
ученикът
влиза
сам

Любов

Мога да кажа
Хиляди пъти
Обичам те
Но
По-добре
Да ти покажа

Корените на доброто и злото

са в
твоите мисли

Преходът

продължава
има още за
крадене

Късна есен

на М.

прилича на жена
в разцвета
на годините –
златна и зряла, –
влюбен съм в нея

Минало

сред планинските села има

една и съща гледка –
изоставените сгради на
училищата –
без врати и
прозорци,
останал е само скелета на
градежа
край тях често се намират войнишките паметници на
загиналите във войните – потънали в
бурени
имената на героите едва се
различават
наоколо е пълно с
къщи –
големи, хубави строени с
пари
продължаваме по пътя
мълчим
една буца ни стяга за
гърлото

Книга с поезия 2

протегна треперещи
ръце
пое дълбоко
въздух
отгърна първата
страница
най-отгоре седеше
името му

Homointeritus

Един Камък. Два камъка. Три камъка.
И гасне със гримаси маскарада.
Аз тръгвам.
Ще си отида пеш.
Каква е тази улица със тъмните фасади?
И кой е боядисал коня ми зелен?
Ядосаха ме много
и може някой да пострада.
А може даже хич да не пострада.
От толкова облози с Бога,
забравих да си взема сянката –
oнази от предишното прераждане,
когато съм препускал след миражите
и счупих на пегаса си подковите.
Зад ъгъла на тишината я забравих
и тръгнах по света без сянка
към края на началото и словото.
Но няма смисъл да набивам клинци.
Прегракнах от пригласяне и жажда.
То ясно е, че винаги по принцип,
поетът след смъртта се ражда.
Един камък. Два камъка. Три камъка.
Рисувам нощ за сомнамбулите
и пълнолуния в съня на лудите,
но срутиха се вече кулите
и трябва май да се събудя.
Безумство е да свириш соло
в концерт за плужеци и глухи.
Но падна ми се тази роля
да гоня онзи, дето духа.
Отидоха си късните ми феи,
танцувайки с безсъниците голи.
А някой там зад облака се смее
и сигурно това съм аз самият,
когато вече няма да ме има.
Ще си отида пеш.
И своя кръст със себе си го нося.
Шосето, аутобана, магистралата…
Агората* и Виа Долороса.
Навярно Господ някъде ме чака
на празната галактика в спиралата.
Със светлина в прегръдката на мрака
ще будя с векове заспалите.
Светът е крив и крушата е крива.
Освен това преобладава тъмното.
Но глупостта очаква търпеливо
да цъфнат някога налъмите.
Един камък. Два камъка. Три камъка.
Разбира се, аз много се съмнявам.
Разкъсан съм от глутница съмнения
и приказките за Едем звучат ми смешно.
Глупакът само твърдо отстоява
идеята за своята безгрешност.
За жалост, глупостта е неподсъдна.
Какъв ти съд, какви ти пледоарии!..
И много смелост иска се да пръднеш
с доказани симптоми за диария.
Гласувам за добрите намерения,
но глупостта изобщо не умира
и все така с божествени прозрения
невежеството триумфира.
Превивам се от тежестта на тези факти
и даже малко се изгърбих,
че всеки сам умира през антракта
и всеки сам попарата си сърба.
Те също имат своя гравитация
и своя собствена пиаца,
така че предпочитам Трите грации
пред ужаса да споря със глупаци.
Един камък. Два камъка. Три камъка.
Безлюдно стихват нощем виолините
в очакване щурците да запеят
и скачащите извори на Заратустра.
Дочувам само шепота на виното,
дори съм влюбен в Дулцинея.
…А също тъй чета и некролозите.
Там някъде е стълбът с моя некролог
преди да го разкъса западния вятър.
Ще си отида пеш.
Сега вменяват ми абсурдния театър
за нещо толкова забавно,
че даже ме напушва смях.
Те казват, че съм луд.
И също, че рисувам лудници.
Онези там така разправят –
от тъмната страна на звездопада.
Но тъжна е усмивката на блудница
и зная, че вселената е кръгла,
тъй както има жега в ада
и има смърт зад всеки ъгъл.
Защото съществува важно правило –
за всяка лудост нужен е размах.
Сценарият е доста непригоден
и трябва също да се отбележи:
Най-жалък се оказва епизода
със просеща любов и спор с невежи.
До гуша ми дойде да бъда толерантен
с натрапчивия грак на графомана.
За щампи и възхвали нямам време –
млъкнете, дявол да ви вземе!
Един камък. Два камъка. Три камъка.
Докладвам, че съм омерзен.
Повръщам от посрани задници,
от блядове** и гейпаради.
Прощавайте, но дразни ме фасадата
с грухтящото нахалство на простаците
от властващата охлокрация***.
Те твърде много се оядоха,
та чак накрая засмърдяха,
така че нужни им са памперси.
Сандък от чам ще е наградата.
Умря и правдата, умря и правото.
И стръвно късат лешоядите
оръфаната мърша на държавата.
Такъв е тука обичаят. –
Те първо плюят, после величаят.
Ще си отида пеш.
До „Второто пришествие” се справих,
очаквам третото след него.
Но вероятно Ной ме е забравил
и нямало места в ковчега.
Един камък. Два камъка. Три камъка.
Не са надгробни, а крайпътни
със много необятност до безкрая
Но с този кокал счупих кътник,
сдобих се с повиквателно за рая.
И сигурно съм я загазил здраво.
И сигурно провалът наближава.
Не виждам дим над Ватикана,
което значи – лудите са прави.
Там грачат над комина врани,
и няма Господ, нито дявол.
Един камък. Два камъка. Три камъка.
Опитвам се да прекратя досадата
от неграмотниците – патриоти.
И нека не звучи като закана!
И нека ме качат на кладата,
но искам да подпаля океана,
на сянка, след което да полегна,
когато много ми дотегне
от спорове със идиоти.
Обречени са всички на забрава.
Обречени са и каноните.
Простакът в собствената смрад се дави
и явно тържествува злото.
Вървете вятъра да гоните,
но тихо, че конклавът**** заседава!
Ще си отида пеш.
Сразен съм от бруталната посредственост
на инфантилната тълпа.
Дойдох, за да раздавам наказания,
а също гномовете да прогоня.
Закона в цялата му строгост ще приложа
и късно е за всяко разкаяние.
Не се допускат изключения,
когато глупостта е обвинена
и търка подсъдимата скамейка.
Но явно с камъни е невъзможно
и нито пък с поклоните към Бога.
Аз имам друго намерение.
Аз точен съм и безкомпромисен.
И винаги присъдата е строга. –
Наказвам глупостта с презрение.
Ще си замина пеш.
Навярно със Сизиф сме станали богати,
а камъните – прекалено много.
И принципът е грешка – проба.
Влудяваща е тук досадата
от гаврата на властващи примати
с безволевата идиотщина на роба.
На този казус няма да се спирам.
Държавата – разбрах – е спорна зона.
Простакът без проблем се адаптира
с безпомощната злоба на закона.
Безкраен фарс е нашата държава.
Показа ни къде зимуват раците.
Тя само и единствено успява
да израсте в държава за простаците.
Ще си отида пеш.
И ще започне пак обратното броене.
Коя е тази плачеща весталка*****,
изваяна в прегръдката на тишината?
И кой е боядисал коня ми зелен?
Бих искал плачещите да прегърна
и камъните да затопля малко,
защото сигурно им е студено.
Най-бяла е на птиците тъгата,
когато ятото не се завърне…
До раждане на цялата вселена
остават само сто еона ******
и още толкова случайни намерения,
но имам възражения против закона
и ще пропусна следващото сътворение.
Аз бързам.
Отивам да събудя Господ,
защото сигурно му се пикае.
А сигурно и шапката го стяга.
Със Него си говорим на китайски,
и се разбираме на суахили*******.
Но тъжно ми звучи онази сага,
че всичко в Дания е гнило.
Един камък. Два камъка. Три камъка.
Ще си отида пеш.
А тази самобитна грозотия
не е единствено в оръфаните дънки
на днешната простееща Офелия.
Напразно в безпристрастност се заричам.
Не крие заек всяка трънка
и нито впечатлителен е кича
на татуираните примитиви.
Но да прощава „Дамата с камелиите“,
че също съм участник в карнавала
и давам, за което ясни знаци.
Отнасям се към модата с разбиране
и тръгвам по смърдящата спирала
на крачещите оръфляци.
Един камък. Два камъка. Три камъка.
Зомбирането няма спиране.
А цигани се подвизават в замъка,
защото принцовете са дрогирани.
Така че кротко, Хамлете!
Не можеш с идиотщината да се справиш,
особено, когато е във парламента,
така че ще закъсаш здраво.
Вземи си хапчетата! Пий си бирата,
а може водка, може мента…
И лягай да лекуваш махмурлука!
Все някакси светът ще оцелее,
а после и петлите ще запеят.
Не се умира просто тъй от скука
и нито само от досада.
Бъди блажен, желая ти сполука
и няма нужда все да страдаш!
Дори и слънцето без тебе ще изгрее,
дори и ще залезе.
Да късаш нерви, просто не си струва
и вразумяването няма да е скоро.
Безсмислено е все да негодуваш,
че е пикал простакът в асансьора.
И рече Бог, че в рая ще го чакат.
Блажени били всички нищи духом.
Навярно да – блажен си е простакът,
останалите да го духат!
Един камък. Два камъка. Три камъка.
Захвърлих спешно старите реликви,
и вече се нагаждам към процесите.
И някак постепенно свиквам
с парцалената прелест на принцесите.
Зад сянката на всеки триумфатор
пристъпя сянката на бития.
Дотегна ми да бъда регистратор
на всякакви измислени събития.
А грешките не са случайни
и явно е изпортен протокола.
За жалост, нямам достъп в база данни,
така че преотстъпвам тази роля
на възхитената посредственост.
Ще си отида пеш.
Когато ми омръзне сам да си говоря,
говоря си с крайпътните пилони.
Те винаги подкрепят ме във спора,
при честите ми разпри със закона.
По моему, прогнозата е мрачна,
защото гафовете Му са много.
И, ако Магдалена още плаче,
причината до болка ми е ясна.
И, ако тъмно е в душата на палача,
разбира даже разпнатия вдясно********.
Ще си отида пеш.
Не мога да приема на доверие
обърканите попски монолози.
А също митовете за Разпятия.
А също и за Възкресения.
Аз предпочитам друга поза
и търся в разума спасение.
Отчайваща е тази ефимерност
в зачеването на химерите
и ясно е защо Офелия тъгува,
защо и аз по ветровете псувам.
Не ми харесва миризмата на смъртта,
и нямам среща в паралелно измерение,
което, всъщност, май не съществува.
Не съм съгласен с мерзостите на живота,
безсмислената саможертва на Христос,
прощалната сълза на Магдалена,
попила в корените на Голготата.
Един камък. Два камъка. Три камъка.
Търговците отново са във храма
и е абсурдно пак да ги прогониш.
Така, че сам си; други няма
и всяка мерзост е законна.
Аз трупам във вселените съмнения
и имам по въпроса друго мнение.
Оформям с болка тъжната прогноза,
че лудост е да си разумен.
Не всичко е цветя и рози.
И сигурно е – пак ще се намери –
до всеки Моцарт някой Салиери.
Зад кулисите всичко е възможно
и прокънтява адът от овации.
Но иска ми се да отложа неизбежното,
което е, по принцип, неотложно.
Но иска ми се да съм аз,
когато вече ще е друго.
Ще трябва да прогоня трите грации
и много бързо да възкръсна.
Намирам се в мобилизация
преди да кажат, че е късно.
И аргументите ми са бронирани.
И аргументите са спешни.
При все, че по закон сме грешни,
заченати от злоби и раздори,
аз нямам време за умиране.
Един камък. Два камъка. Три камъка.
Безбрежен е вселенският кортеж,
но тази сага ще приключи скоро.
И нищо, че след залеза се мръква.
И нищо, че говоря си със мъртви.
Събирам светлина от метеори
и си отивам пеш.
Аз тръгвам.

–––––––

* гр. Площад
** рус. Мъжки проститутки
*** гр. Управление на тълпата
**** лат. Форум на кардиналите, избиращ нов Папа
***** лат. Жрица на богинята Веста
****** гр. Безкраен период от време
******* Африканско наречие
******** Разбойникът вдясно на Разпятието