Проучване, базирано на изображения от телескопа Исак Нютон на Канарските острови, разкрива, че произходът на квазарите е от сблъсъка между галактики

Най-отдалечените светлини в познатата ни вселена винаги са били вълнуваща мистерия за астрономите. Специално издание на списание Nature от март 1963 г. съобщава за съществуването на изключително далечни обекти в нашата галактика, които, въпреки мощната си светлина, са толкова далече, че се бъркат с обикновени звезди. Първите радиотелескопи направиха възможно откриването на тези светлинни източници преди 60 години, които бяха наречени квазари. През следващите десетилетия учените успяха да разберат същността на явлението, но не и произхода му. Досега. Проучване, наскоро публикувано в Monthly Notices of the Royal Astronomical Society, разкрива, че квазарите са следствие от сблъсъци между галактики. Изследването е на група учени от британските университети в Шефилд и Хартфордшир и се основава на анализи на изобразения с висока резолюция, заснети от телескопа Исак Нютон в обсерваторията Роке де лос Мучачос на остров Ла Палма.

Какво знаехме за квазарите досега? Когато бяха открити, изглеждаха като синкави звезди, но изображенията им показваха бледи и дифузни ореоли, което беше ясен признак, че трябва да са нещо друго. Разбрахме, че са мощни източници на светлинна енергия, способни да светят колкото трилион звезди, взети заедно, разположени в пространство с размера на нашата Слънчева система. Учените заключават, че това са много ярки и много тежки галактики, намиращи се на голямо разстояние от нас. Понастоящем са открити повече от 2000 такива галактики, отдалечени на милиарди светлинни години. Все още се обсъжда обаче какво предизвиква мощната им активност. „Има много спорове сред нас, учените, каква е причината за тази силна светлинна активност, как точно квазарите генерират тази ослепителна светлина“, казва Кристина Рамос Алмейда, изследовател от Instituto de Astrofísica de Canarias (IAC). Повечето галактики имат свръхмасивни черни дупки в центровете си, но много малко от тях са квазари. Защо е така? Според някои астрономи квазарите се зараждат от специфични процеси вътре в галактиката, които дестабилизират тези огромни групи от звезди. Тази нестабилност предизвиква сблъсъци или сливания между галактиките, което е правдоподобно обяснение за генезиса на квазарите.

Галактиките съдържат огромни количества газ, но обикновено той е ситуиран на големи разстояния от центъра, извън обсега на черната дупка, която поглъща всяка материя, включително светлина. Когато обаче две галактики се сблъскат, газът се придвижва към центъра им и започва да се поглъща от черните дупки, освобождавайки много енергия под формата на радиация, което възпроизвежда характерното сияние на квазара. Това „възпламеняване“ на квазара може да изхвърли остатъчния газ от галактиките, предотвратявайки образуването на нови звезди.

Изображенията от Ла Палма
Изображенията от телескопа Исак Нютон в Ла Палма са основа за теорията за сливането на галактики като произход на това явление – те показват наличието на деформирани структури по перифериите на галактиките, възпроизвеждащи квазари. Това са първите изображения на квазари с такъв размер и с такова детайлност. Чрез сравняване на изображенията на 48 квазара и техните галактики с изображения на повече от 100 галактики, които нямат квазари, изследователите стигнаха до заключението, че галактиките с квазари, е три пъти по-вероятно да се сблъскат една с друга. Признаци на сблъсък се наблюдават в 65% от галактиките с квазари и само в 22% от останалите галактики. Разликата е статистически толкова голяма, че според учените сблъсъкът е това, което „запалва“ квазарите. Исак Нютон е малък оптичен телескоп с диаметър 2,54 метра, „но, упорствайки, може да се получат много качествени изображения“, обяснява Рамос.

Бъдещето на Млечния път
Астрономите смятат, че всички или почти всички галактики имат в центъра свръхмасивна черна дупка и всяка материя в галактиката се влияе от нейната гравитация. „Вълнуващо е да наблюдаваш квазари и още повече да знаеш причините за тяхното възникване. Квазарите са едно от най-екстремните явления във Вселената, с които е свързано и бъдещето на нашата собствена галактика – Млечния път. Когато, след около 5 милиарда години, Млечният път и Андромеда се сблъскат, може би ще се наблюдава същото „запалване“ на квазари, което виждаме сега на далечни разстояния от нас. Но за щастие нашата Земя няма да е близо до този апокалипсис. Поне в началото“, казва Клайв Тадхънтър, професор в катедрата по физика и астрономия в университета в Шефилд.

„Андромеда има черна дупка, нашия Млечен път също, разположена на 26 000 светлинни години от Земята. Когато двете галактики се сблъскат, двете черни дупки ще се слеят, за да образуват една по-масивна черна дупка. Много е вероятно да се превърнат в „запален“ квазар“, допълва Тадхънтър. Галактиките не остават квазари завинаги, а само за известно време. Изследванията на тези обекти се превърна в самостоятелен дял от проучванията на Вселената. Поради своята яркост квазарите са видими на големи разстояния, превръщайки се в своеобразни фарове, които ни позволяват да изследваме най-ранните състояния в историята на Вселената. Всъщност една от основните научни мотивации за космическия телескоп Джеймс Уеб на НАСА беше да изследва най-старите галактики – той е в състояние да фиксира светлина дори от най-отдалечените квазари, излъчена преди почти 13 милиарда години.

Въпреки многобройните хипотези за намерените трупове на 18-те крави в Мийкър, Колорадо, все още липсва смислено обяснение за смъртта им.

През октомври 2022 г. труповете на 18 крави бяха открити в покрайнините на Мийкър, щата Колорадо, САЩ. Първоначалните заключения на разследващите, базирани на множеството травми по телата на животните, предполагаха, че смъртта е причинена от нападение на вълци. Лабораторните изследвания на труповете обаче не потвърдиха, че смъртта на кравите е следствие от атака на хищници. Освен това няма данни в района за популация на вълци.

Поради липса на доказателства, че причината за смъртта е дело на хищници, все още се търсят правдоподобни обяснения за случилото се.

ТЕОРИИ НА КОНСПИРАЦИЯТА
Картър Нимайер, бивш областен управител на Министерството на земеделието на Съединените щати и специалист по управление на вълчите популации, след анализ на снимките на мъртвите крави, заключава, че вълците трябва да бъдат изключени като евентуални извършители на деянието. Според Нимайер на снимките няма нито едно доказателство за нападение от хищници. Той изказва хипотезата, че по-вероятни причини за смъртта на кравите са сърдечна или белодробна недостатъчност, които са често срещани заболявания по животните на тази висока надморска височина в Колорадо. Ветеринари коментираха, че решението на фермерите да променят протокола за ваксиниране на говедата, може да е провокирало кислородната недостатъчност.

Според друга хипотеза причината за внезапната смърт може да е бактерията clostridium chauvoei. Микроорганизъм, който живее в почвата и предизвиква заболяването, наречено „черен крак“ или симптоматичен антракс. Докато обществеността притеснено очакваше резултатите от различните тестове и изследвания на труповете, се появиха редица спекулации за съществуването на мистериозен убиец по добитъка – от паранормални теории за култови жертвоприношения, до мистериозна извънземна намеса.

АНАЛИЗИТЕ
Диагностичната лаборатория на Държавния университет в Колорадо и Ветеринарно-медицинската лаборатория на Тексас извършиха редица патологични тестове и анализи, но не откриха доказателства за некроза или инфекции, които да предполагат бактериални агенти. На 7 февруари 2023 г. разследващите органи на щата Колорадо обявиха, че приключват случая поради липсата на убедителни доказателства за смъртта на кравите.

Провинция Шанси в централен Китай се превърна в сцена на удивителна археологическа находка: открита е гробница от династията Дзин, датираща отпреди 800 години. Според Института по археология на провинция Шанси гробницата е била открита още през 2019 г. при ремонтни дейности на дренажната система в района, но едва сега откритието е оповестено публично чрез доклад на Китайската академия за социални науки.

Гробницата, разположена до селището Донгфенгшан, окръг Юанку (около 545 километра югозападно от Пекин), е великолепна, богато украсена структура, изградена изцяло от небоядисани тухли, имитиращи дърво. Стълбище отвежда до основната гробна камера, чийто вход е бил запечатан.

Основната камера е с квадратна форма, с ширина на стените 2 метра и височина 3,5 метра. Покривът е осмоъгълен, изграден от тринадесет наклонени реда тухли. Всички стени са гравирани със сложни резби, а на покрива е разположена богато украсена капандура.

Според китайските археолози най-забележителният аспект на гробницата е нейната уникална украса. По южната стена са гравирани орнаменти, имитиращи прозорци с решетки. Източната и западната стени са гравирани с мотиви, които изключително реалистично имитират врати и прозорци. В подножието им са добавени и цветни етюди.

Най-впечатляваща обаче е северната стена, класифицирана от археолозите като „истински шедьовър“. На тази стена са гравирани фигурите на мъж и жена, седнали на столове с цветни декорации, а пред всеки от тях има маса с храна, питиета и пергаменти. За човешките фигури се смята, че са семейна двойката, обитаваща гробницата. Фигурите са изобразени изключително реалистично – с много детайли, забелязват се дори гънките на дрехите им. Мъжът е изобразен с козя брадичка, облечен е в роба, препасана с колан, а ръцете му са скрити в ръкавите на дрехата. Жената е облечена в рокля и, подобно на съпруга си, ръцете ѝ са скрити в ръкавите. Украсата на гробницата включва още изображения на лъвове, морски животни и цветя, но най-интересни са двете фигури, за които археолозите предполагат, че са духове-пазители.

В основната камера е открито погребение на трима души: дете на възраст между шест и осем години и двама възрастни на възраст между 50 и 60 години. Едно от нещата, което озадачава археолозите, е, че въпреки грандиозния характер на гробницата, погребалната церемония е доста скромна. В гробовете са намерени само девет предмета – две порцеланови кани, две порцеланови купи, една порцеланова лампа, три глинени саксии и една глинена плоча с текст, вероятно указващ подробности за закупуването на земята, върху която е построена гробницата. Въпреки че надписът е в лошо състояние, археолозите са дешифрирали фразите и от тях става ясно, че погребението датира от времето на управлението на император Джангзонг от династията Дзин, тоест между 1190 и 1196 г. сл. Хр..

Ако трябва да изброя най-дълбоките интелектуални преживявания в живота си, като избера две или три от тях (тенденциозна задача, знам), ето едно – да чета Хайдегер. Бях в края на двайсетте и се борех с дисертация за природата на съзнанието (какво е то, откъде идва, как се вписва в материалния свят). Това се оказа невъзможна тема. Всичко, което четох и надграждах в съзнанието си, беше само опростяване на реалното битие, представяйки го или като материално, или като духовно определено — никога и двете.

След това, в течение на една година, четох шедьовъра на Хайдегер от 1927 г., „Битие и време“, заедно със „За същността на истината“, книга, събираща поредица от лекции, които Хайдегер изнася през 1932 г. Почувствах се като човек, който цял живот е живял на приземния етаж и изведнъж намира експресен асансьор до покрива, откъдето може да види звездите. Хайдегер е разработил свой собствен начин да опише природата на човешкото съществуване. Но не религиозен и не научен, а обхваща всичко – от камъка до душата. Вместо за субекти и обекти, Хайдегер говори за „битиета“. Светът, твърди той, е пълен с битиета – числа, океани, планини, животни – но хората са единствените, които се интересуват какво означава да бъдеш себе си. (Човешкото битие, пише той, е „битие, в което нашето Битие е единствения проблем на Битието.“) Това ни извисява. Планините може да ни надживеят, но не могат да бъдат над нас. За Хайдегер човешкото битие е с уникални дискурси, които той назовава: отхвърленост, падение, проекция. Тези думи за него отразяват начина, по който се опитваме, в потока на времето, да „заемем позиция“ относно това какво означава да съществуваш. (Оттук и заглавието: „Битие и време.“)

В „За същността на истината“ Хайдегер предлага различна и според мен по-рационална идея за истината от всяка друга, която съм срещал. Той смята, че преди да узнаеш истината за нещата, трябва да те е грижа за самите тях. Грижата е на първо място, защото грижата за нещата ги „разкрива“ в ежедневния живот, така че да могат да бъдат известни. Ако не ви е грижа за нещата, те остават „скрити“ – да си жив означава „да бъдеш заобиколен от скритото“. (Извечното интелектуално познание е базирано на идеята, че грижата и липсата на грижа за нещата имат история и че тази история оформя нашето мислене.) Това е смирен начин да мислим за истината. Макар да твърдим, че „знаем“ за много неща, всъщност обикновено „знаем“ истината само за някои от тях. Казано по друг начин: истината е както това, което изживяваме, така и онова, което знаем.

Когато четях книгите на Хайдегер, „знаех“ – но не ме интересуваше особено – че е бил нацист. (Той се присъединява към партията през 1933 г., само година след лекциите от „За същността на истината.“) Бях толкова очарован от неговата философия, че принадлежността му към нацистката идеология остана „скрита“. Но въпреки че идеите на Хайдегер бяха ярки и настоящи, биографията му принадлежеше на миналото и с течение на времето този безгрижен поглед върху философията му ставаше все по-труден. Това до голяма степен се дължеше и на професора по философия, Питър Трауни, който публикува някои от антисемитските писания на Хайдегер. Трауни е директор на Института „Мартин Хайдегер“ към университета във Вупертал, Германия и редактор на „черните тетрадки“ на Хайдегер. (Хайдегер пише в малки тетрадки с черни корици в продължение на почти четиридесет години – публикуването на всички текстове от тях може да отнеме десетилетия.)

Нормално е да се предположи, че Хайдегер, бидейки нацист, е бил и антисемит (макар и не непременно „вирулентен“, каквото и да означава този термин). Но както Ричард Броуди отбелязва, някои пасажи от тетрадките разкриват особено обезпокоителен вид антисемитизъм – такъв, за какъвто не бихме предположили у Хайдегер. Те показват, че наред с баналните и невежи антисемитски постулати (за световна конспирация на евреите, „разгръщащи своето влияние“), той също така се опитва да формулира и специален, философски и дори хайдегеровски вид антисемитизъм. (Евреите, пише той, са „изкоренени от Битието в света“, тоест неспособни са да се грижат и да знаят истински.) Тези пасажи, някои от които са писани по време на Втората световна война, представляват само няколко страници от повече от хиляда. Но те силно разтревожиха хайдегерианците, защото показват, че Хайдегер не е имал проблеми да използва собствената си философия за антисемитски цели. Философията, подобно на математиката, има дискурс, който не е просто език, а система. Повреда в някой сегмент на системата предполага повреда навсякъде другаде. В книгата „Хайдегер и митът за еврейската световна конспирация“ Трауни задава неизбежния въпрос: може ли философията на Хайдегер, като цяло, да бъде „омърсена“ от нацизма?

През втората седмица на април, 2014 г. Трауни посети Ню Йорк, като лектор във форума, посветен на Хайдегер и нацизма, организиран в Ийст Вилидж от Гьоте-институт.
Трауни винаги събира много хайдегерианци – доброжелателни и враждебни. Студентите от долните курсове се бяха разположили до огрените от слънцето прозорци в задната част на университетската аудитория. (Една двойка се прегръщаше, очевидно на първа среща.) По-напред се нареждаха старите вълци, които обикновено са по-релативно и консервативно настроени –  за тях въпросът: Хайдегер? е от професионален характер. Отпред посивели глави маркираха намръщената зона на преподаватели и професори. А най-отпред бяха лекторите на форума – Трауни и двама американски професори по философия, Роджър Берковиц и Бабет Бабич. Навън беше пролет. Вътре – сумрачно, задушно и погребално.

Присъстващите не знаеха какво да очакват от Трауни (все пак беше германец) – неразбираем херменевт? Готин съдия на историята? Той се оказа висок, обезоръжаващ петдесетгодишен мъж, който звучеше не толкова като съдия, колкото като разочарован любовник. С мек немски акцент обясни какво е било да прочетеш тетрадките за първи път. „Разбира се, имаме пасажи за Хьолдерлин, за Ницше, за болшевизма“, каза той – обичайните теми на Хайдегер. „Но тогава, внезапно, пасаж за евреите… Мислиш си: добре, какво от това… давай напред! Но следва втори, трети, четвърти, шести… Спираш. Какво, по дяволите, е това! Защо го пише?“ Като хайдегерианец, четенето и публикуването на тези пасажи беше „много болезнено“ за мен, каза Трауни.

Публикуването на „черните тетрадки“ създава и редица интелектуални и професионални недоразумения за Трауни. „Аз съм директор на Институт „Мартин Хайдегер“ и моето желание е да бъда такъв по-дълго“, каза той, предизвиквайки смях в публиката. („Не можеш да бъдеш директор на института „Адолф Хитлер“, пошегува се един от студентите.) Трауни продължи: „Ако приема, че Хайдегер е бил антисемитски философ, това е катастрофа за мен.“ А това беше вярно, в различна степен, за мнозина в залата.

Берковиц прочете пасажи от черните тетрадки. Единият започваше така: „Евреите, с вродената си пресметливост, живеят прекалено дълго според расовия принцип, с което ожесточено се съпротивляват на неговото последователно прилагане.“ Когато Бърковиц свърши, беше достатъчно тихо, за да се чуе движението по Бауъри. След това професорите взеха думата, опитвайки се да дадат мнение за чутото току-що. Но бързо се разбра, че не знаеха какво да кажат – изричаха разпокъсани и противоречащи фрази. След известно време форумът беше прекъснат за вино и бисквити – най-мрачният час за коктейл.

При рестартирането на форума, настроението беше по-философско. Някой отбеляза, че синовете на Хайдегер са участвали във войната (и двамата са били затворени в руски лагери за военнопленници) – може ли това да обясни ирационалността на неговото мислене? Появи се също учудване как Хайдегер, решавайки да публикува тези тетрадки, си е представял реакцията на хората. Дали не е търсел прошка, компрометирайки се по този начин? Антисемитските пасажи са писани през 40-те години на ХХ в., което повдига въпроса за тяхната релевантност към „Битие и време“, писано през 20-те. „Винаги съм предпочитал ранния Хайдегер“, сподели един от присъстващите с видимо облекчение.

Имаше умора в голяма част от дискусията, сякаш хайдегерианците, притискани твърде дълго, може би най-накрая са прекрачили ръба на своята толерантност. От 1987 г., когато Виктор Фариас, чилийски професор и бивш ученик на Хайдегер, публикува книгата „Хайдегер и нацизмът“, хората, които се интересуват от Хайдегер – т.е. хората, които предпочитат да прекарват времето си в размишления за природата на Битието, се оказаха принудени да мислят и за нацистите. Нацизмът на Хайдегер става автономна тема, генерираща мащабна биографичност („Хайдегер: Политически живот“ на Хуго От) и интерпретативна полемика („Хайдегер: Въвеждането на нацизма във философията“ на Еманюел Фей).

Тези книги винаги са били противоречиви сами по себе си. Но с тях хайдегерианците свикват с определен набор от факти. Когато Хайдегер се присъединява към нацистката партия през 1933 г., той има професионална причина да го направи: тя е в контекста на новата му позиция като фюрер-ректор (буквално: президент) на Фрайбургския университет. Но има и по-интуитивна нагласа. Снимки, които няма как да бъдат пренебрегнати, го показват с мустаци на Хитлер. През същия период Хайдегер казва пред студентите си: „Нека теориите и идеите не бъдат правилата на вашето битие. Самият фюрер и само той е германската реалност и нейния закон днес и за в бъдеще“. През 1935 г. той говори за „вътрешната истина и величие“ на националсоциализма. Но Хайдегер не е бил доктринерски нацист – един от неговите студенти си спомня, че когато партията въвежда поредица от задължителни лекции по политическо образование, Хайдегер гони от катедрата студент, произнасящ партийна реч („Това бърборене да спре веднага!“, извикал той) и със задоволство започнал да слуша следващия студент, говорещ за Фройд. Като ректор той се обявява против уволнението на трима професори евреи, а след войната някои от студентите и колегите му евреи заявяват, че не е бил антисемит. И все пак, пряко и косвено Хайдегер е ангажиран с нацистката идеология и пропаганда – прилага законите за „прочистване“ на режима, например, отказвайки финансова помощ на „неарийски“ студенти.

През 1934 г. Хайдегер се отказва от ректорството, вероятно под натиск от членове на факултета, които негодуват срещу влиянието на нацистите. А с времето резервите му към режима се задълбочават. Той не споделя биологизма или технофилията на нацистите и смята тяхното мислене за грубо. Някои казват, че Хайдегер се е дистанцирал от нацизма, защото егоизмът му на велик философ предполага, че с нацистите го свързват чисто философски дискурси, но когато осъзнава, че те не са никакви интелектуалци, той се отдръпва. Остава член на партията до 1945 г., но само в периферните ѝ структури. След войната споделя с приятели, че участието му в нацистката доктрина е било „най-голямата глупост в живота ми“. Хана Аренд, жената до Хайдегер в продължение на много години, казва, че е смятала неговия нацизъм за „бягство“ – зле обмислен опит за намеса в света на човешките дела“. И все пак Хайдегер никога не се е разкайвал, че е нацист. Дори нещо повече – до последния си ден (1976 г.) той никога не се е противопоставял пряко и публично на Холокоста. (Есето на Томас Шийхан, „Хайдегер и нацистите“, е отличен, но обезсърчаващ преглед на нацистките години на философа.)

Според Берковиц Хайдегер е „нацист по по-различен начин, отколкото другите нацисти“. Презумпцията за по-висша, по-интелектуална форма на нацизъм едва ли оневинява Хайдегер, но ако неговият нацизъм се приеме за специален случай, е по-логично да се постулира, че той не трябва да замества интелектуалното му наследство. Бабет Бабич напомни, че исторически, гениалността е белязана от компромиси: редица художници, писатели и мислители са изричали, извършвали или писали неща, които са грешни, дори зловещи. „Аз съм ницшеанец, а ницшеанците са свикнали с това Ницше да изрича ужасни неща за евреите, а също и за жените. Професорите по философия, имат мисия да защитават значимите мислители, дори и да са казали или направили ужасни неща, защото иначе е много лесно един блестящ ум да бъде изтрит от интелектуалния пейзаж. До ден днешен Ницше рядко се преподава при защита на докторати. Хайдегер също не се преподава много често на това ниво“, каза Бабич. Накратко: Не изхвърляйте бебето заедно с водата от легена!

Трауни не възприема дискретността като условие за истина. Той винаги е изричал неудобните неща публично, без значение от настроението отсреща. И сега не беше по-различно: „Невъзможно е – Хайдегер, не можеш да кажеш това!… Дори и да си най-великият философ на двадесети век, това е отвъд границата.“ В същото време Трауни вижда изход за Хайдегер в една от собствените му концепции за „погрешност“ – идеята, че човешките същества не са калкулатори, а предположения и, следователно, да се греши, е неизменна част от това да си личност. (В „ За същността на истината“ Хайдегер пише, че „заблудата, в която хората попадат, не е нещо, което, така да се каже, се намира някъде покрай тях като канавка, в която те понякога залитат. Заблудата по-скоро е функция на вътрешната конституция на съществуването, в което са допуснати човешки същества.“) Трауни продължи: „В края на живота си той знаеше какво пише в тези тетрадки. И беше наясно с проблемите. Но не можеше да вземе писалката и да ги задраска. Хайдегер се опитва да ни покаже до каква степен може да се провали един философ. Надявам се това тълкуване да не ви се стори пресилено, защото е възможно“. (Що се отнася до въпроса за „омърсяването“, Трауни каза, че донякъде съжалява за избора на тази метафора. Може да е била „твърде силна.“)

Принципно съм съгласен с Трауни. Невъзможно е да се отрече мисловността на Хайдегер. Тя е твърде полезна и твърде влиятелна, за да бъде маргинализирана. (Преди няколко седмици, когато извадих „За същността на истината“ от лавиците си с книги, я намерих толкова завладяваща, колкото и преди десетилетие.) Но също така е невъзможно да оставим настрана греховете на Хайдегер – и те няма как да не потушат ентусиазма, с който читателите се отнасят към идеите му. Философите обичат хладнокръвието, но истината е, че интелектуалният живот зависи от страстта. Не прекарвате години, проправяйки си път през „Битие и време“, поради чисто любопитство. Правите го, защото смятате, че като го прочетете, ще научите нещо ценно и незаменимо. „Черните тетрадки“, колкото и на сериозно да ги приемаме, са предателство във връзката ни с Хайдегер. Те редуцират интереса ни към идеите му и, следователно, наистина да ги познаваме. Дори неговата философия да не е замърсена от нацизма, нашите отношения с него са.

„Проблемът не е само в това, че съм морално шокиран“, каза Трауни вече на разсъмване. „Прочитайки „черните тетрадки“, осъзнавате, че Хайдегер не е този, за който сте го смятали години наред. Всеки прочит изисква определена дистанция. Не се влюбвайте в това, което четете, защото някой ден ще бъдете разочаровани“, завърши той.

Автор: Джошуа Ротман – редактор в The New Yorker от 2012 г.

Източник: The New Yorker

Превод от английски език: Е-същност