Химия на самотата
Съдийската свирка прорязва въздуха. Докато се подмотавам зяпайки витрините по Витошка, в ленивия преддъждовен следобед, подскачам от резкия шум, в очакване да чуя скандирането на запалянковците.
Той е нахлупил шапката идиотка и качулката на суичера си върху нея и е в своя си свят – на Герена, или на Маракана , няма значение.
В главата му се играе най-важният мач на света, а той е мъжът в черно. В динамиката на полиса, по артериите му и вените му, се разминават хиляди вселени, които дори не подозират една за друга, а под свъсеното от смог небе, се мотляви усещането за самота.
///
Стоя на пейката под мокър кестен и наблюдавам шарения свят, пушейки. Трябваше да си някъде тук, мисля си, даже ми се стори , че по едно време долових сенките ни смейки се и мотлявейки се, в измамното спокойствие на парка, докато двама скейтъри не им отрязаха квитанциите и илюзиите. Тя стои на съседната пейка и хапва Данон, гледайки напрегнато в екрана на смартфона. Хубава е, фина. Личи си, че се е постарала да изглежда добре. Младите й устни, напрегнато се свиват, докато набира номера. Отказва й, тя го моли. Моли го с цялата жар, на която е способна. Завиждам й , че има смелост и сили да се надява. Съчувствам й, че го прави. Аз не бих. Отказвам да разбера продължението, хвърлям си фаса в кошчето.
///
Облечена е в кафяво. Първото, което ми хрумва е 15 нюанса кафяво. Засмивам се наум, докато правя аналогията. Даже сакът й е кафяв. Следващото, което ми минава през ума е, че е пролет, а нещо в нея е толкова есенно. Пуснала е есента в себе си и дори не вижда, дивото зелено навън.
Самоосъдила се душа, ми хрумва. Поглежда ме, усмихвам й се. Очите й, чаша изстинал шоколад, просто преминават през мен, вкопчени в нещо, което никой друг не разбира.
///
Ескалаторът ме издига плавно към изхода. След завъртащите тълпата прегради ме прегръща вятъра и се опитва да ме завърти в танц. Тогава го виждам. По риза. Слаб, тъничък почти, тръстиков във вятъра. Приисква ми се да му се накарам – не чувства ли злия порив на вятъра?
Искам да му кажа нещо, но водовъртежа от човешки тела ме издърпва към изхода, само периферното ми зрение, остава за още миг до калъфа от цигулката.
Светлината ме блъска челно, а дъждът тактува в очилата ми, когато Малката нощна музика, дръпва качулката на якето ми. Малък, малък, принцо на подлеза, част от сърцето ми се отрони тихо в калъфа на цигулката ти.
///
Идвам си, отивам си. Понякога съм част от този град, толкова вписана.
– Вие, сте идвала и друг път, нали? – казва ми жената в оптиката
– Да, отговарям й и и благодаря за отделеното време
Тук съм, няма ме, орбитите ни се докосват докато се разминаваме, крача по булеварда с картонена чашка кафе, между смартфони и смартове, дъждът плисва отмивайки остатъците на деня.
///
Стои сам в автобуса, малка рошава русолява глава. Чадърът ми пада, той се обръща и ме поглежда, усмихвам му се, усмихва ми се и той за първи път, някой ми отговори с усмивка. Едва се сдържам да не погаля косата му.
Една топла изненада залива премръзналото ми тяло и миг преди вселените ни да се отдалечат, той се изправя, с всичката сила и красота на десетте си лета и запява:
Милааааа Родинооооо, ти си земен раййййй
Изправям се на крака, спирката ми е още далеч, времето сякаш се повдига на пръсти, за да го чуе по добре, напук на задръстванията и затворените булеварди.
И вселените ни се преплетоха, хванати за миг за ръце, сляха се в една, под звънкият му още не мутирал глас.
