Писателски конструкции
Знам как изглеждаш, какви очи имаш, с какво си облечен.
Знам навиците ти, пространствата и интересите.
Знам какво обичаш и какво мразиш, как дишаш, как спиш, как говориш по телефона.
Познавам настроениенията ти, сънищата ти, мечтите ти.
По някакъв начин съм в теб, повече отколкото в себе си, приличаме на скачени съдове и преливането от мен в теб е неизбежно, колкото и да се опитвам да стоя дистанцирана.
Знам какво си правил вчера, знам какво ще правиш утре.
Отстрани изглежда странно и страшно, сякаш съм те взела на мушка и е така, и не е така.
Понякога си контур, друг път сянка, опипом те търся в тъмното, докосвам те боязливо, уверено, нагло.
Усещам те.
Търся те…
Понякога с дни чакам да се появиш, пуша нервно и се наливам с кафета, после мия чиниите и не ми пука дали те има.
Знам какво ще кажеш, преди да си го помислил, познавам реакцията ти.
Понякога те извайвам, друг път те убивам, мога те, умея те, мълча те, създавам те.
Чувам как крещиш, плачеш, правиш любов…
Смахнатите ти сънища са и моите, които не помня.
Понякога си идеален, толкова съвършен, че ме болиш.
Друг път ми се повръща от теб, трябва да те разкарам, писнало ми е.
Създавам те истински и реален, виждат те, усещат те , четат те, разпознават се, ставаш човек, започваш да дишаш, придобиваш лице и плът.
Казваш:
– Приятно ми е, аз съм…
А аз не съм. Мен ме няма там, стопила съм се в странното ни осмотично общуване, вече съм излязла, вече съм си тръгнала, вече съм другаде, с друга цигара и друго кафе, с други остатъци върху чиниите, които чакат да ги измия…
Дните влизат, излизат, изпреварват от дясно или изтичат в крайпътните вади, псуват те брадати за закуска или се пускат по пързалката със звънлив смях, изпускат тебеширите си по асфалта и после се чудиш, кой е загинал тук, правят ти пиърсинг на езика и татуировка на кръста, целуват те, блъскат те, кацат по жиците, отронват се, валят, мамят те, продават те, чезнат, излитат, обичат те, тежат…
Има ли те, има ги – ти просто се оглеждаш в тях.
събиране зърна на нар
Ще
ти позволя да ме променяш, ще ти позволя да ме редактираш, ще ти позволя да ме нарисуваш в снега, да сложиш в косата ми неуспелите да пожълтеят листа, щипка, канела и конски кестени.
Ще ти позволя да ме държиш, да ме гледаш, да ме лъжеш, да ми изпееш песен, да ми разкажеш приказка, да ме сложиш в ъгъла на мястото на умрелия бенджамин.
Ще ти позволя да ме вървиш, ще ти позволя да ме връщаш, ще ти позволя да ме сънуваш, стъпка по стъпка , ще ти позволя да ме валиш, после да ме намериш като пътека, която се крие.
Ще ти позволя да ме разказваш, да ме мълчиш, да ме носиш, да ме разрушаваш дума по дума, да ме превръщаш в белег, в длан, в трева, в дървен парапет, който е събрал спомените за много и различни ръце, но не помни, кога е създаден.
Ще ти позволя да ме търсиш, да ме откриваш, да ме прескочиш като вода, да ме пиеш, да ме носиш в шепи, ще ти позволя да си жаден, да си топъл, да си горещ, да ме изгориш като август под дюните, които никога не са приютявали тела.
Ще ти позволя да ме имаш, ще ти позволя да ме познаваш, ще ти позволя да ме хвърлиш като скъсани ръкавици напролет, когато слънцето топли ръцете ти и топи снегове.
Ще ти позволя да ме подправяш, да ме разбъркваш, да ме киснеш в марина от босилек, масло и розмарин, да ме изяждаш и да ме повръщаш.
Ще ти позволя да си бил, ще ти позволя да ме нямаш, ще съм детелината под босото на душата ти, ще съм шепата сняг във врата ти и дъждовна ламарина. Привечер само
Ще ти позволя да ме държиш, ще ти позволя да ме пускаш, ще съм шепата ти пълна с вятър, ще съм слънцето над дъждовните облаци, ще съм всичко онова, което още не знаеш, че ти е нужно, ще съм на една ръка разстояние, ще съм хиляди мили по източния бряг, ще съм призрачно пълнолуние и гладко езеро призори
Мога
Но когато искам да си най –тихото на мълчанието, ми запей
Може да не знаеш думите на текста или мелодията , но не е важно това
Мълчи, когато се давя в порои от думи и ме прегръщай, когато казвам – знам, че не обичаш такива неща
Не ми купувай цветя и парфюми, нарисувай възглавница и ми подари само един сън
Когато ти кажа, че мия прозорци ми купи кутия с целувки, за да ги изхвърля през тях и да ти кажа, че не са сладки колкото твоите
Наречи недели всичките ни четвъртъци, въпреки че знам,
Аз не съм алфата и омегата на живота ти
Някога, когато събера всички зрънца на нара и ги пръсна под леглото ни
Ще се събудя цялата в рани
И ще излъжа, че не боли
Ще ти позволя да ме обичаш, ще ти позволя да си идеш, ще ти позволя да ме нараниш, ще ти позволя да забравиш
Ще ти подаря нищото, което нямаме, но други хора цял живот го търсят и му измислят имена…
После ще се съмне.
