МАРТИНА
(Продължение)
Евангелист:
Йов лежи в обора и облекчава вътрешностите си. Тъй като мах-мурлукът му е следствие на сярната киселина, това, което излиза от стомаха му, е по-убийствено и от нея. От издънената врата на обора излизат жълто-зеленикави изпарения. Взаимодействувайки с изпаре-нията на утрото, се получават загадъчни окиси. Всичко е под въпрос, за нищо няма доказателства.
Тинк, Танк и Тонк обикалят наоколо с газови маски в ръце, готови да ги нахлузят, ако на Иов му хрумне да предприеме нападение. По-някога те се сливат с околната среда, а понякога излизат най-агресивно извън нея и ръмжат през мегафони, за да поддържат свеж страха у Иов.
Иов се вслушва в ръмженето, напряга слух и му се струва, че до-лавя нещо като фуга, чудна музика, строги готически канони:
ТИНК: — Едно дърво!
ТАНК: — …па лупай, лупай…!
ТОНК: — се у главата!
ТИНК: — …па лупай, лупай…!
ТАНК: — се у главата! едно дърво!
ТОНК: — Едно дърво!
ТИНК: — се у главата…!
ТАНК: — Едно дърво!
ТОНК: — па лупай, лупай!
ТИНК: — Едно дърво!
ТАНК: — …па лупай, лупай…!
ТОНК: — се у главата!
Тъй като тази музика е добра музика, Йов изпълзява навън, по-дава измъчената си глава от обора и моли тримата старци да продъл-жават безкрай. Пейте .пейте! — настоява той.
Те сядат на безопасно разстояние от йов. Тинк поглежда небето, в което няма и намек за облаче, и забелязва, че днес ще бъде голяма жега.
— Довечера ще има буря — казва Тонк.
— Магарицата ми умре! — казва Танк.
— Аз ти я отрових — признава Тинк.
— Кога я отрови? — пита Танк.
— Ти не ме виде, щото дебнеше момата у плевнята — отговаря Тинк.
— Йов — казват тримата, — вече няма да ти даваме да ядеш.
— Тогава ще се мре.
— Ще ти даваме толкова, колкото да не умреш.
— Тогава няма да се мре.
В село не се чува звук. Иов знае, че в този момент вратите на не-обитаемите къщи зеят грозно, като изкъртени зъби в челюст на мърт-вец, а зад вратите на обитаемите стопаните слухтят, за да чуят стъпки-те на Мартина, кашлят в шепи и се давят, за да не уплашат дивеча. Около домовете им са заредени капани. Дълбоки ями са изровени пред вратите, покрити с пръти и трева. Ями са издълбани и по пъти-щата. Ако някому се наложи да излезе вън и не знае отличителните знаци — тежко му и горко.
Иов знае какво означават тези отчаяни действия. Селяните най-накрая са се уверили, че Мартина не е в него.
Йов няма да бъде изяден на голия връх.
— Йов — Тинк предпазливо припълзява напред, — кръчмарят ка-за да не те ядем, щото всички ще изпукаме като мухи. Верваш ли то-ва?
— Йов — Тонк също припълзява, — бакалинът каза да не те ядем, че нема никаква Мартина у тебе. Верваш ли това?
— Йов — Танк не приближава, — Лапнимуха снощи е полудел и се обесил на гредата. Окачил на гърди хартия. Там пише, че ти си ви-новен. Верваш ли това?
— Йов — казват и тримата, — ако се покръстим, Бог ще ни прати ли Мартина?
Йов изпада в полуунес… Обгръща го жужаща, златиста светлина, той преминава някакво’ пространство, което има свойствата и качест-вата на стъкления памук. Струва му се, че вижда сцена, голяма сцена на празен древногръцки амфитеатър. А долу, на сцената, са Тинк, Танк и Тонк с нахлузени газови маски. Иов напряга слух и чува гласа на Тинк, който се е изправил на рампата и декламира звънко:
ТИНК:
Защо лежиш тук, нещастнико, обграден от гадини и твари, и ме-сата ти се скапват, а от устата ти излиза жлъчка и отрова като от устата на змия? Не тн ли даде Бог това, което е отказал други люде, не ти ли даде дом, семейство, жена, която да те среща вечер, дете, което да погалиш с поглед, което да е радост в старостта ти?
Не ти ли даде Бог приятели, с които да прославяш името му?
Не беше ли щастлив ти, Йове, тъй както никой под небето?
Което имаше, не бе ли равно на хиляди рога добитък, безбройни крини жито в житниците, мехове и бъчви вино, злато, изумруди и сребро? Не ти ли, Йове, издигаше нагоре поглед и благодареше Нему за милостта, с която те обсипва?
Защо сега лежиш и хленчиш и го обиждаш със противен вид; за-що издигаш срещу него глас и всяка твоя дума е отровна, а твоя хленч е лай на куче? Аз свърших.
И тогава се изстъпи ТАНК:
Когато хората те гледаха, си казваха: това е Йов, любимото дете на Господ. Нему мъдрост той е дал и разум. Учете се от Йов на хит-рост.
Йов е пример за неукия слуга и пример е за господаря му; както в него няма злоба, така бъдете всички вие.
Благодарете Богу. Вижте го: сърцето му не знае мъка. А духът му тъй е крепък, че няма нищо под небето, което би могло да го сломи.
И за това сега съм тъй доволно любопитен: нима това е Иов, за който слушахме похвални думи? Каквото ти си имал, ние нямахме. Така е. Господ има право да наказва. Прости сме, неуки, грешни. Ези-чници сме, казваш. Вярно. Но не роптаем срещу Бога.
А ти, комуто той бе дал важна служба, почит, уважение (децата ни разказваха- за тебе), (насила са откъснати от нас, ти твоето — наси-ла си откъснал). Та, казваха децата ни, че Йов е нещо важно, тлъсто и голямо.
Сега лежиш в обора. Хулиш Бог. Кого охулваш, мършо и проста-ко?
Магарето на Танк, отрови Тинк. Аз бих отровил цялото ни село — ако умреме всички наведнъж — не би било тъй страшно.
Но кажи ми, Йове — с кого умираш ти? По-точно: без кого уми-раш? Аз свърших.
И тогава се изстъпи ТОНК:
Така ми е противно да го гледам, че бих го лупнал с нещо по гла-вата.
Аз бих му смазал мутрата собственоръчно, но гнусно ми е даже да го пипна.
Кажи ми, мършо, ти защо се върна да дразниш селото със свойте язви?
Ако не бе дошъл със свойто отчаяние, нямаше да се отчаеме и ние.
Какво пък. Щяхме да си мрем спокойно, както си умираме отдав-на.
Омразни сме си всички. Вярно. Това си го усетил безпогрешно.
Защо охулваш Бог? Защо проклинаш? Защо не гниеш в дупката си без паради?
На нас ни е отказан всеки избор, а тебе Бог избра те да избираш.
Какво избра във глупостта си, Йове — да гниеш, вместо да живе-еш?
Добре де, гний. Но не отравяй света наоколо със свойта личност.
Хулиш. И клеветиш. И злобееш. Лаеш, гавриш се — защо ли?
Последната паричка на бедняка крадеш му от паничката, живот-но.
Това ти казва Танк, комуто Тинк отрови магарицата. Аз свърших.
И тогава Йов се извърна, разтвори широко очи и видя, че светли-ната се разлага на атоми, които като полудели микроби се стрелкат към него с голяма скорост, разбиват се в челото му и го разраняват, преди да умрат. И в настъпващия наоколо мрак той видя сивите кон-тури на Тинк, Танк и Тонк, които стърчаха на арената с газовите си ма-ски на лице и приличаха на хиени.
И Йов се приземи, раздра дрипата на гърдите си, заскуба коси и ги покри с прах и пепел, а устата му изригна страшно проклятие срещу небето.
Йов:
Проклета да е нощта, в която за първи път детски писък е раздрал нейния мрак! Проклет да е нейният мрак и проклет — детският писък! Тази нощ да не види ден и нека в нейната утроба всичко да е мъртво: трева да не поникне в нея, плодът да увехне на дървото, бухал, при-леп и невестулка да я населят, открай-докрай да се разнася кикот на хиени.
Защо не ме оставиш да умра от раните си? Защо не пратиш гръм, светкавица да ме убие, наместо да седя сред тези, които те ласкаят с лицемерни думи?
Така е: имах дом, семейство, жена, която вечер ме посрещаше, дете, което галех с поглед. Имах служба и приятели, с които славех името ти.
(О, глупци!)
Безгрижен бях и пълен със доволство. Решавах кръстословици, играех шах. Трапезата ми никога не беше празна и имаше достатъчно за всички. Достатъчно и предостатъчно.
Обичах и трамваите, и рейса, зелените дървета и градините, къ-щите, колите, хората.
Но колко струва всичко без Мартина?
Когато тя дойде и ме изпълни, напуснах всичко: дом, семейство, приятели и близки, служба. Отидох да живея в пещера.
От нея, близо до небето, прославях името ти. Господи!
Благодаря ти, Господи, че ми изпрати любов, каквато не позна-вах.
Тогава ти, чудовище, не завидя ли на своя раб, на глупавия Йов?
Защо разтваряш пред бедняка вратите на небето за секунди и по-сле пак ги тряскаш пред носа му? Кажи ми — за какво да съществува, когато осъзнае свойта бедност?
Защо отнемаш любовта на хората?
Защо оставяш Падналия ангел да ги превръща в жалки автомати?
Защо си го изритал от небето? Какво направи, Господи, със брат си?
Тогава Йов, обладан от древногръцки патос, изтръгна маската от лицето на Тинк, наложи си я и продължи глухо:
Когато се събудих и видях, че няма никой в мен, извън мен, око-ло мен — умрях.
Лежах във вакуум, изпълнен с вакуум. И мисля — този вакуум е Бог.
Така е! Ти си в мен и ми е празно. Мартина е обратното на Бог, и нека, ако още е наоколо, да бяга по-далеч оттук.
Бъди проклет!
След седем дни и нощи, в които аз лежах и се ослушвах, дойдох да се разкапя във обора.
Защо не ме оставиш спокойно да си гния тук, където всичко гние и се скапва? Защо не пратиш дъжд от скакалци? Холера? Чума? Земе-тръс? Потоп?
Тогава се понесе страшен тътен, стените на обора се разлюляха, проклятието на Иов излетя към небето и го разцепи на две. Тъмно-червени протуберанси се свиваха и разпускаха като отрязани пипала на гигантски октопод в дупката, която се образува горе. И в която Бог, подобно на Йов, гниеше от незапомнени времена.
— Е, и какво? — попита Бог. — Пак ли ще играем? Добре. Кажи ми, Йове, нищожество, по- незначително и от мръсотията под ноктите ми — за какво пак си се разпискал? Ако духна само, и ще те смажа. Духни ти, да видим дали ще ме смажеш. При това положение — какви са тези протести? Тези строфи? Какво се перчиш? Искаш ли да ти раз-кажа вица за заека и лъвицата?
— Ти си мъртъв! — изкрещя Йов и запрати газовата маска по не-го.
— Абсолютно не е вярно — спокойно се противопостави Бог. — Кой глупак е казал, че съм мъртъв?
— Фридрих Ницше!
— А, да. И аз му изпратих сифилис. Той умря по-луд и от теб. А на тебе, понеже си дрънкала и досадник, ще изпратя диария. Та като се напънеш да кажеш нещо умно, да се осереш до ушите! Ха-ха!
— О, садист! Фикция! Абсолютно извратена идея на бездарен средновековен трактат! Каламбур за умопобъркани! Качамак от абс-тракции! Опиум за народите!
Като чуха тези страшни обиди, Тинк, Танк и Тонк се уплашиха много и търтиха да бягат към село Я. колкото им държаха старческите крака.
Бог се протегна надолу, перна Йов по носа е нокът и му го разби.
Йов падна на земята с разбит нос. И припадна.
Тогава стана нещо страшно.
Бог забеляза балона със сярна киселина, полюбопитствува какво ли е това, протегна се още веднъж и го взе при себе си.
Отпуши. Помириса. Хареса му миризмата.
Бог отпи една божествена глътка.
Сярната киселина изгори първо устните му, после езика, след то-ва хранопровода и след това разяде идеята и идеите му. И идеите за една идея.
Протуберансите агонизираха. Сярната киселина се разля по небе-то. Настъпи чуден димящ залез. След него — вонящ мрак.
На другия ден цялото земно кълбо щеше да осъмне без Бог.
Йов:
Вали ден и нощ. Кое е ден и кое — нощ? Ден в нощ са оплетени в някакво безнадеждно мътно- сиво кълбо. Порой отмъкна моста, който свързваше село Я. с останалата част на света. Реката влачи трупове на жени с масивни крака и големи задници. Те убиват жените си, обла-дани от хищна страст по Мартина. Които не умират в Цойка, бягат в безкрайното поле, превърнато в безкрайно тресавище. Нещастните жени потъват в тресавището. Ужасни викове се чуват. Зловонни ми-ризми се носят над селото.
Настъпила е абсолютна анархия. Те скитат е лопати, кирки и брадви, с вили и тояги в ръце,, спотайват се в необитаемите къщи и се убиват изневиделица.
Селяните са обявили бойкот на институциите кръчма и бакални-ца. (Хлебарницата се самовзриви.) Двете институции са наблъскани до пръсване с китайски (кръчмата) и майсеиски (бакалията) порцелан.
Кръчмарят и хлебарят са излели медни топове, чиито дула зеят от прозорците им срещу мегдана.
Тинк, Танк и Тонк са си направили черешово» топче и са го до-търкаляли до мегдана. Дулото му е обърнато срещу институциите. Всеки подозира всеки. Ако не се самоизбият, ще избухне гражданска война.
— Предайте се! — крещят Тинк, Танк и Тонк, гушейки се зад топ-чето.
— Какво ще направите с нас, ако се предадем? — питат кръчма-рят и бакалинът.
— Ще ви изпотрошим сервизите и ще ви изядем! — отговарят тримата.
— Що?
— Щото животните бегаха, нема какво да се яде, и сме гладни, а вие сте дебели. И щото Мартина не е ваша, ами наша!
— Тогава няма да се предадем!
— Сега вие се предайте! — крещят кръчмарят и бакалинът.
— Какво ще направите с нас, ако се предадем?
— Ще ви отрежем главите, ще ги вкараме в нашите медни топове и ще ги изстреляме срещу всеки, който вика, че Мартина е негова, а не наша!
— Тогава няма да се предадем!
Щом дъждът престане за миг, в цялото село пламват клади. Те си поливат един другиму къщите с газ и ги подпалват. Ехтят диви песни, прославящи бог Перун.
Ако от трима съседи първият е на шестдесет, вторият на шестде-сет и пет и третият на седемдесет години, първият и вторият се обе-диняват срещу третия и го разкъсват, за да ограничат броя на канди-датите.
Мартина отдавна не се е явявала, но те са твърдо убедени, че е в село. Спонтанни хайки се образуват и опустошават къщата, чийто сто-панин е наклеветен, че държи Мартина при себе си. След като наце-пят всичко на трески с брадви и топори, те режат ‘ремъци от кожата му, връзват го за опашката на последния кон (който държат специал-но за тази цел) и го шибват с ремъците.
Порове шетат пъргаво из селото, душат и разкъсват пернатата твар. Пуйки, гъски, кокошки — навсякъде се търкалят изтърбушени и обезглавени птици. Ако не бяха окосили люцерната в моя двор, ня-маше да им се случи и това нещастие, но те, глупаците, я скосиха от страх, че порът ще ги изпревари и ще ме изяде.
Един пор никога не би изял Йов. Йов и пор са братя.
Провизиите намаляват. Сега никой не би и помислил да под-хвърли в обора ми парче плесенясал хляб. Колкото по-бързо намаля-ват хранителните запаси, толкова повече те се тъпчат, за да са охра-нени, тлъсти и лъскави, когато Мартина се появи.
По Рафаел — малоумния пъдар на селото, когото наричам Раф (име, достойно за дивак), кръчмарят и бакалинът ми изпратиха мемо-рандум. Настояват да заема неутрална позиция в събитията. Искат да знаят как да се държат, в случай че Мартина се противи, когато вземат лицето й в ръцете си и я целунат 500 + 500 пъти.
„В такъв случай — отговорих сигурен, че те никога няма да я ви-дят вече — постъпете, както е постъпила Иродиада с Йоан Кръстител, който й отказал същото. Отрежете й главата. Сложете я в една тепсия. Целувайте. А тялото хвърлете в Цойка!“
Помислих малко и добавих отдолу: „Заповядвам ви да се обесите на гредата като Лапнимуха!“
Помислих още малко и добавих най-отдолу: „Мартина е моя и само моя. Никога няма да я видите!“
Понякога, когато язвите на гърба ми се възпалят от лежане, из-пълзявам навън и тръгвам да се поразтъпча из селото, като внимавам да не падна в някоя от ямите, приготвени за Мартина.
Те дори не ме забелязват. Ако някой ме забележи, вдига вежди нагоре и казва учудено: „Я виж ти, мършата! Още ли не си пукнал?“ — след което ми тегли един ритник в задника. Заоравам нос в земята. Заливайки се от смях, шегобиецът отминава покрай мен.
Може би е опасно да скитам нагоре-надолу като душа на мърт-вец. Но аз съм именно това — душа на мъртвец. Какво би могло да уплаши душата на един мъртвец?
В интерес на истината, аз не скитам само за да облекча болките в гърба. Откакто Бог, без да иска, се самоуби и ние не водим вече на-шите диалози, ме е обладала една мисъл, не, едно чувство — че Мар-тина още е тук, въпреки опасностите, които я грозят. Откакто Бог не съществува, все си мисля, че има шанс да я срещна някъде, О, не, не за да взема лицето й в ръце ц да я целуна хиляди пъти; това е грубост, каквато не бих си позволил.
Бих искал да я срещна и да й кажа отдалеч, в случай че тя не иска да се приближи: „Мартина, моля те, иди си. Не се показвай на тези алчни хора, те не те разбират. Иди си, мила Мартина, и ги остави да живеят, както са живели досега: в умерена злоба, лишени от илюзии.“
Аз бих й казал: „Мартина, иди си и ме остави да изгния в този обор. Нека костите ми да фосфоресцират в юлски нощи и да сочат мя-стото, което всяка жива твар — бухал, вълк, пор, лиси- са, язовец — трябва да обикаля отдалече. Нека само това остане от Йов — призра-чният, зеленикав фосфор в юлска нощ.“
Твърде възможно е да не се сдържа и да й кажа: „Мартина, тъй хубаво ми беше с теб.“
И тогава, надявам се, тя ще си иде.
Евангелист:
Веднъж краката му сами се упътиха към една запустяла къща в срещуположния край на селото, до самата Цойка. Каменните стълби бяха разкривени. От двете им страни имаше дупки, подобни на тези в гробището около плочите на праотците. Вратата зееше разтворена.
Влезе вътре и за първи път, откакто Мартина
я няма… се усети отново изпълнен с Мартина… но това не беше онова радостно, а едно тежко, потискащо чувство; може би нещо по-добно изпитват ясновидци и шамани, когато предричат страшни бедс-твия. И все пак бе чувството Мартина.
Прекоси всички стаи, блъскаше се в някакви предмети и ги съба-ряше, маса май, стол и маса — спря до някакъв миндер — ето, беше сигурен, че тя е тук… зад гърба му, усещаше уханието на косите й, по-чувствува в тила дъха, но не смееше да се обърне. Беше вцепенен. Така стоя може би часове, може би минути. После — илюзия? слухова измама? — стори му се, че покрай ушите му звънна нейният смях. Обърна се внезапно, но нямаше никой.
Никой.
Евангелист – Йов – Евангелист – Йов:
За да бъда съвсем откровен (кому ли е нужно откровението на Иов?), аз търся Мартина по друга причина. Знам, че дори да я срещна, тя пак ще продължи да прави каквото си иска. Мартина прави само това, което й хрумне в момента, тя е тъй спонтанна, Мартина. Никой не може да й дава съвети. Никой не може да й диктува поведение. Само един глупак би го направил.
Аз търся Мартина, защото чувствувам, че Иов е в края на своята история; Иов постигна това, което искаше. Иов е презрян, ненужен и оплют, тялото му е покрито с рани, лишеи и язви, а горе, на небето, за негово огромно удоволствие е проснат трупът на Бог, който е виновен за всичко. Гигантският труп пречи на слънцето да освети село Я- и ця-лата останала земя. Трябва да минат години, за да се разложи този труп и слънцето отново да пробие долу. И кое ще е първото, което ще огреят лъчите му? Кое, кажете? Мартина!
Село Я. няма да го има, затова пък на негово място ще има друго село, град — може би, държава — може би. Каквото и да е — там Мартина ще бъде монарх, обожаван от всички свои поданици. А всъ-щност… тя ще бъде тук и там, горе и долу! Това, което ще грее над главите им, ще бъде самата Мартина!
Колко жалко, Йов, че няма да бъдеш в това село, град, държава, където няма да те презират, плюят, подиграват.
Жалко, Йов, жалко.
Затова Йов скита сега из село Я.; тъй много му се иска да види Мартина и да й пожелае шанс за в бъдеще, милата.
Йов се връща към своя обор с разядени капачки на коленете и следователно — лазещ на четири крака. Пълзящ,, домогващ се до края.
Далеч от тези, бесните, с вили, секири и топори в ръце, далеч от кръчмата, бакалницата, черешовите и медни топове, далеч от омраза-та, далеч от ужаса!
Пълзи Йов, пълзи, пълзи, пълзи!
Допълзях и паднах изнемощял в ъгъла. В гърдите все още биеше сърцето, ала от дясната страна. Не знам защо бе избрало именно кея — със същия ефект то спокойно можеше да бие в левия палец на кра-ка ми, щом му се биеше на побойника.
В тъпанчетата на ушите се блъскаха крясъци и адски шумове, ко-ито идваха отдолу, от Я. Те резонираха и изпращаха двупосочно — към селото и мозъка тежки, погребални бимммм, бамммм, бомммм.
Нежна трева бе поникнала от глинения под и галеше черепните кости на Йов.
„Каква мила трева — помислих, — искаш ли да ти дам име? Ще те кръстя… Анастасия!“
— Анастасия — каза Йов и целуна със спечени устни бледозеле-никавата трева, — харесва ли ти името?
— Много! — пошушна тревата.
След това се обърна по гръб и видя, че покривът на обора бе от-летял. Ако имаше сили да се замисли — по каква причина е отлетял този покрив?, — той сигурно щеше да я открие. Но за какво да мисли — покрива го нямаше. И толкова. Може би му бе омръзнало да гледа безмълвно гърчещото се тяло на Йов, бяха му пораснали крила и — това е…
Йов реши да не нарича покрива никак.
След това видя един космат черен облак, който пълзеше по небе-то с техниката на разузнавачите — само на палци и пръсти.
Нарече го Страхил.
— Харесва ли ти името Страхил?
— Много! — избоботи Страхил.
Така Йов нарече четирите стени на своя обор: лявата Месопота-мия, дясната — Асиро-Вавилония, предната — Джорджия и задната — Абисиния. .
— Харесват ли ви имената?
— Много! — кисело отвърнаха те и се срутиха.
Йов се огледа и видя, че има пространство без;
стени. Това би могло да го наведе на известни мисли, но сега хич не му се мислеше. Водеше му се светски разговор. Затваряйки очи, той започна да призовава сиятелствата: Принца на плъховете, Мар-шала на къртиците, Кардинала на язовците, Принчипесата на майски-те бръмбари, Барона на джибровата, Инфантата на склерозите, Графа на мухозола, Великия везир на пастата за зъби, Херцога на мишемор-ката.
— Заповядай — каза най-веселият от всички — Херцогът на ми-шеморката и му връчи първокачествена мишеморка в сребърна кутия, обсипана с брилянти.
— Благодаря! — Йов отвори кутията. — Колко мило от твоя стра-на — и той изяде три шепи. Това притъпи слуха му, а може би го ог-луши съвсем, както бихте оглушали вие, ако изядете седемдесет хи-нина наведнъж.
Истината е, че Йов не чуваше вече шумовете и крясъците и му беше много хубаво. Разговорът с гадините се провеждаше телепати-чески.
— Сиятелства — започна Иов, — тъй отдавна не сме се виждали. Но от вашата благородна среда отсъствува Богът на скорпионите. Къ-де е Богът на скорпионите?
— Скъпи мой — шеговито се обади Херцогът на мишеморката, — сега ще се обидим всички. Нима Йов се чувствува добре само когато в компанията има и един бог?
— Съвсем не — отговори Йов. — Аз обожавам всички вас. Обо-жавам ви!
— Гррррр, уиииии, миииии, аууууу, кррррр!
— Йов — каза Кардиналът на язовците, — колко ще сме сами без теб!
— Знаеш ли как ще ни липсваш? — изхлипа Принчипесата на ма-йските бръмбари.
— Йов — каза Графът на мухозола, — Йов!…
— Йов — натъжи се Баронът на джибровата, — я все пак!
— Искаш ли да умреш гордо? Обявявам ти дуел! — предложи Принцът на плъховете.
— Хрумна ми един изход — обади се и Маршалът на къртиците (твърде реалистичен и разумен маршал), — скрий се в нашите подземни лабиринти!
— Йов — казаха всички, — колко нелюбезно от ваша страна, че ще си отидете, без да сте ни запознали с Мартина. Не я ли намерихте? Искаме Мартина! Искаме, искаме, искаме! — скандираха те.
— Ето я, сиятелства — казах аз и им посочих сянката на идеята, после самата идея, после Мартина, с руси коси, плюшени панталони до коленете и мрежест сутиен, която идваше към нас, — запознайте се: Мартина. А това е бъдещото население на Я. Нали са мили?
— Приятно ми е — увери ги Мартина, ръкувайки се с всички, — колко е уютно при вас! Здравей, Йов. Как си?
— Както кажеш, мила.
— Тогава бъди добре.
— Добре съм. Наистина ли си ти?
— Йов — възмути се Мартина, — какво чувствуваш в точката, къ-дето се разделят ребрата?
— Киселини — отвърна Йов.
Херцогът на мишеморката стана и се поклони.
— Бях дал клетва — каза той — никога вече да не ходя на прие-ми. Вие ми възвърнахте вярата в приемите. Благодаря ви, госпожо. Благодаря, господине. Разрешете да се оттегля.
— Добра слука, Йов — каза компанията и стана, — с теб ни беше тъй приятно. Благодарим, госпожо. Разрешете ни да се. оттеглим.
— Един последен въпрос, Йов — каза Маршалът. на къртиците, — как смяташ, след като умреш и всичко тук отиде по дяволите, какво да устроим? Република? Монархия? Буржоазна демокрация? Парла-ментаризъм? Ляво и дясно крило на фракциите, сепаратизъм, антаго-низъм, класово общество, първобитно-общинен строй, феодализъм, мрачно средновековие —.какво да направим, Йов?
— Направете си дядова ръкавичка и живейте всички в нея — по-съветва го Йов, — ще видите колко е весело!
Мъжките представители целунаха ръката на Мартина, а женските направиха мил реверанс.
Изчезнаха.
— О, Йов — каза Мартина, — колко е страшно долу, в селото. Скитах, усмихвах се, явявах се, както си ме описал, а те са тъй зли!
— Не трябваше да им се показваш мила.
— Търсих те. Казваха, че гниеш. Че си затъпял.
— Тъпо е без теб.
— Нали вече не се страхуваш? Искаш ли да остана с теб до края?
— Иска ми се, ако това бе възможно, да отложим малко края.
— Какво да направим?
— Да влезем в лабиринта на къртиците?
— Не искам.
— Тогава нека легнем върху Анастасия. Анастасия — попита йов, — разрешаваш ли ни да легнем върху теб? Никога не сме се обичали с Мартина в тревата.
— Заповядайте — пошушна Анастасия.
Тогава Йов и Мартина легнаха в тревата. Мартина взе в длани лицето (черепните кости) на Йов, а Йов прегърна субстанцията Мар-тина.
И тогава костите на дланта на един мъртвец разкопчаха мрежес-тия сутиен на една идея, и идеята влюбено се прилепи до мъртвеца, а мъртвецът влюбено оплоди идеята.
— Колко си силен, мъртвецо! — прошепна Идеята.
— Колко си нежна и чиста! — каза Мъртвецът.
— Колко е хубав животът! — възкликнаха двамата, притискайки се един към друг.
И в този миг се случи чудо: под мишницата на божия труп проби един невероятно красив лунен лъч, последната останка от парчето луна. Той освети освирепелите лица на войнствуващите долу, които замръзнаха в най-странни пози.
Мъртвецът и идеята също замръзнаха в странна, но прелестна поза — допрели глави един в друг и преплели ръце и крака по дюре-ровски. Тъй щастливи, тъй сами.
Евангелист:
Така прегърнати и потънали в светъл сън ги завари анемичното утро, което обви село Я. в дебел пласт димяща мъгла и изпарения. Те-лата на двамата искряха, поръсени от лекия прашец на росата, и изпу-скаха във всички посоки тънки лъчи. Те едва дишаха, но още дишаха; дъхът им бе ефирен и лек като дъха на две светулки, като дъха на две птици, които ей сега ще се събудят и ще поздравят природата и бити-ето с най-светъл химн!
А отдолу, от Я. към мястото, където беше оборът на Йов, се бе упътила грозна орда с лопати, търнокопи и тояги в ръце, предвождани от кръчмаря и бакалина, които бяха заболи на остен отговора на Йов.
Това бяха остатъци от мъжкото население на Я. Бяха прекратили за миг братоубийствената война, обединени от желание за мъст, алч-ност и дива страст.
Те се обливаха в пот и лъхтяха. Земята се свиваше от болка и срам под стъпките им.
— По-бързо — подканяха ги двамата, — бързо, да не изхвръкне пилето! — И ужасните старци бързаха, препъваха се, падаха, ставаха и всеки гледаше да е по-напред в ордата. И колкото повече наближава-ха обора на Йов, толкова повече очите им изскачаха, а по слепоочията се стичаха мръсни вади.
Първи се събуди Йов. Вече ги обграждаха. Той се надигна на лак-ти и като видя обръча грозни лица, се вцепени.
— Мартина — каза той, но това не беше човешки глас, а грак на гарван, — те са тук.
Мартина отвори очи и ги видя. Тя се изправи до Йов, треперейки и прикривайки с ръце голите си гърди.
— Йов, да бягаме! — прошепна тя. — Мили, мили Йов, да бягаме по-бързо!
— Къде?
— В лабиринта на къртиците!
— Късно е — отговори той. И кресна: — Хей, Бог на скорпио-ните!
От една дупка се показа главичката на Бога на скорпионите. Той погледна селяните, погледна Йов, след това Мартина и каза тъжно:
— Не мога. Не искай това от мен. Пък и отровата ми стига само за едно ужилване.
— Ужили я, ужили я, за… бога! Ужили я!
Богът на скорпионите отново поклати глава и
се скри в дупката.
Мартина опря глава в гърдите на Йов и се разплака. Сълзите й потекоха в сърцето му, стоплиха го и то, проклетото, отново взе да бие; Йов прокле сърцето си.
Чуваше се кашлица и сумтене. Изгаряха ги погледи.
— Така значи — проточи кръчмарят, — главата! А аз счупих дете-ктора на лъжата и всичките ми спестявания отидоха да закупувам сер-визи от Китай!
— А моите — да закупувам порцелан от Майсен!
— Тръгвай в кръчмата! — изкрещя кръчмарят и заби нокти в ла-кътя на Мартина.
— Не, в бакалницата! — Бакалинът заби нокти в другия й лакът.
Тинк, Танк и Тонк държаха в здравите си ръце Йов, който риташе, хапеше и блъскаше. Но силите му бързо намаляваха, защото сърцето му се давеше в кръв.
— При мен! При мен! Не, при мен! — крещяха старците един през друг, вдигайки застрашително тоягите, лопатите и търнокопите над главите си. Всеки гледаше да докопа Мартина със свободната си ръка. Тялото й се люшкаше.
Кръчмарят и бакалинът се озоваха извън кръга. Като видяха това, те допряха глави, казаха си нещо и кръчмарят силно изрева:
— Стооооооой! Спри за малко.
Стреснати от неговия вик, селяните се смразиха. Някои стискаха в шепа кичури руса коса.
— Вие — мазно започна кръчмарят — искате да я имате всички. Така ли е?
— Така е! — изръмжаха те.
— Е — нищо не ви пречи да я имате — обади се бакалинът и се почеса. — Тя е в ръцете ви. Всеки по един път. Нямаше ли да е също-то, ако бяхте изяли онзи? — той посочи с брада Нов, който гризеше земята. — За всеки щеше да има само по една хапка! Хайде, помисле-те малко. Хем по-приятно, хем по-справедливо. Ние нищо не искаме. Прав ли съм?
— Ние искаме само главата — потвърди кръчмарят.
— Тя ще седи половин ден в бакалницата и половин — в кръчма-та.
— Всеки може да идва и да я гледа кол кого си иска. Така ли е?
Селяните затъпкаха на едно място, замърмори- ха, зачесаха се с нокти зад ушите и се съгласиха, че така е най-справедливо. Отдръпна-ха се, направиха място и наклякаха в кръг.
Мартина вече не плачеше. Тя лежеше на голата земя и тялото й конвулсивно се гърчеше.
От гърлото на Йов излизаше нечовешки звук. Очите му полудява-ха. Ръцете му бяха извити зад гърба. Тези, които ги държаха, шеговито го потупваха по бузата и говореха:
— Стой мирен, мърша, стой мирен. Сега ще видиш как става она-зи работа.
Първи в кръга влезе Тинк. Той се огледа наоколо, смигна, изхили се и разкопча панталони. Селяните пляскаха с длани и му подхвърляха окуражително:
— Здраво!
— Давай!
— Ха така!
Тинк се просна върху Мартина. Чу се един единствен пронизите-лен вик.
И така, един по един, тридесет души изнасилиха Мартина пред очите на Йов — в желанието си да опознаят любовта, в желанието си да подменят киселия сок, който течеше във вените им, с нова, чиста кръв, в желанието си да се запазят. Да устоят. Да се продължат.
И никой не усети, че под него лежи безжизнен труп.
Когато свършиха, те отрязаха главата и хвърлиха трупа в Цойка. После триумфално се упътиха към кръчмата.
За Йов никой не се досети. Той лежеше безпаметен на земята. Последната милост, която Мартина му оказа, бе онзи неин пронизи-телен вик, от който Йов припадна.
Седем дни ехтяха дивите песни. Вратите на къщите трепереха от буйните хора, които обезумелите старци извиваха в кръчмата и около нея. И беше радост до небето, и на пръв поглед изглеждаше така, като че Мартина наистина им е върнала щастието на тези, озлобелите. Кръчмарят раздаваше безплатно вино и ракия, да пие всеки кой кол-кото може. Те се побратимяваха, прегръщаха се, целуваха се в устата и си прощаваха мизериите, които си бяха правили години наред. По-някога вдигаха чаши пред главата на Мартина, която ги гледаше по-жълтяла от една тепсия върху рафта, и викаха:
— Благодарим ти! Ха наздраве! — и им се струваше, че главата мърда устни и шепне — наздраве.
Но тя не шепнеше нищо. Това бе една мъртва глава.
Понякога се сещаха за Йов и избухваха в не- злобив смях. Не е ту-кашен той, пришълец е! Не знае как става онази работа. Нищо чудно, че момата му бегала. Ха наздраве!
— Наздраве!
Нощно време се търкаляха по маси и под маси, хъркаха на пода или излизаха навън, под небето, и падаха: кой където паднеше, там заспиваше.
На седмия ден, към привечер, Тинк и Танк излязоха навън и ми-наха зад кръчмата да се облекчат.
— Побратиме, казваше Тинк.
— Ех, побратиме! — отвръщаше Танк.
Когато влезнаха в задния двор и застанаха до варосаната стена, Тинк изви глава към Танк и процеди през зъби:
— Ти защо ми отрови магарицата.
Танк го погледна право в очите и видя там неутолима омраза.
— Защото не можах теб да отровим — каза гой също през зъби.
Тинк извади нож.
И Танк извади нож.
Тинк заби своя нож в сърцето на Танк, а Танк промуши Тинк в ко-рема и остави ножа си вътре. Танк падна и умря на място.
Тинк се хвана с две ръце за дръжката на ножа, която стърчеше от корема му, и се упъти към кръчмата. Влезе вътре залитайки, но никой не обърна внимание на това: помислиха, че е пиян.
Тинк се спря зад стола, на който се бе изпружил Тонк, хъркайки гръмогласно. Той го хвана за перчема и изви главата му назад. После извади ножа от корема си. Тонк отвори очи и изгледа Тинк с бялото на очите си.
— Пусни ме, катил — каза той.
— Цял живот съм те мразил — отвърна Тинк и заби ножа в грък-ляна му. После падна, псувайки страшно всичко около себе си.
За един миг селяните се втрещиха. После, отстъпвайки бавно на-зад, всеки потърси да защити гърба си. Когато опряха гърбове в стена-та, те плъзнаха ръце в поясоците. И извадиха оттам ножове.
— Стойте! — изкрещя кръчмарят и не видя как най-близкостоящият до него селянин приседна внимателно, напипа една бутилка от масата и я стовари със страшна сила върху темето му.
И тогава те се нахвърлиха със зверски крясъци един срещу друг.
Евангелист:
На седмия ден, привечер, Йов се свести от безсъзнанието, пог-ледна черното небе над себе си и се досети защо то е тъй черно.
Йов лежеше изпънат и голям под небето и чувствуваше как от земята в тялото му се влива страхотна сила. Той чуваше ясно как ми-нутите текат около него, как времето изтича и как той излиза извън времето. И чувствуваше, че раните по тялото му зарастват една по ед-на, и гнойните язви се покриват със здрава кожа, а мускулите се изпъ-ват и набъбват от силата, която земята му дава.
И Йов разбра, че нирвана е глупост, а гниенето — грях и престъп-ление.
Когато се почувствува достатъчно силен, той стана и се упъти към село Я. Бухали, прилепи и кукумявки летяха над главата му, а верните га- дини се точеха в дълга редица зад него.
Йов стигна кръчмата, видя клането, но не спря, а продължи: нап-ред, право напред — към селското гробище, където лежаха праотци-те.
Когато стигна оградата на гробището, той я подпря с рамо и я из-кърти. Влезе вътре, огледа гробовете и стрелкащите се в тях и около тях гущери и извика с глас, от който потрепери небето и земята, а кло-ните на дърветата се прекършиха: — Станете!
И тогава земята взе да се гърчи, да ври и кипи, както при земет-ресение, а небето се разтвори и от него надолу политнаха огнени све-ткавици. Река Цойка потече обратно, от разпраната пръст бликна ла-ва, нажежена до бяло, а гробовете на мъртъвците се разтвориха и те със стонове и хленч започнаха да излизат навън: десетки, стотици — праотците на онези, които се колеха долу, на онези, които вече се бя-ха изклали: на всички.
Те протягаха кости към Йов, скелетите им се люлееха и звънтяха от вятъра, очните им дупки светеха:
— Вкъщи, вкъщи! — молеха мъртъвците и техният шепот бе като шепота на есенни листа, когато се разделят с дървото, като тропот на миши крака по тавана в декемврийската вечер.
И Йов ги поведе към синовете им.
Когато влезнаха в село, родителите не познаха децата си, а деца-та не познаха майка и баща. Всеки мъртвец хващаше по някой от ос-таналите живи и със стенание и плач го дърпаше за ръката да го заве-де в родната къща.
И стана това, което селяните от Я. си бяха пожелали — тяхното село отново се изпълни с живот: с мъртвешкия. И всеки дом бе пълен със скелети, които сновяха и търсеха да си свършат селската работа: във воденицата мелеше скелет, в кръчмата прислужваше скелет, в ба-калията продаваше скелет, а в хлебарницата — скелетът на Лапниму-ха.
И навсякъде белееха кости, виеха скелети, кучета и кукумявката, бухалът и прилепът процепваха нощта с жален писък.
Всички бяха вперили поглед към опразнения небесен трон, на който нямаше никой, никой, който да каже кои да застанат отдясно н кои — отляво.
А Иов се упъти към мястото, където някога се намираше неговият обор, легна и се приготви да умре. Тревата галеше бузите му. Той по-емаше с ноздри диханието на земята и му беше хубаво.
Бавно и виновно, от дупката си изпълзя Богът на скорпионите, повлачи се към Йов и спря до главата му. Йов отвори очи, видя споя лицемерен приятел и ги затвори отново.
— Здравей, Йов.
— Здравей, Бог на скорпионите.
— Ти ме мразиш, защото не ужилих Мартина.
— Не те мразя. В мен няма вече омраза.
— Какво има в теб, Йов.
— Как да ти обясня. То е толкова силно, спокойно, голямо!
— Като Мартина?
— Да, като нея. Очаквам смъртта. Очаквайки я, усещам смисъла и красотата на живота. Бог на скорпионите, аз си отивам от него с тол-кова любов!
— Йов, какво е любовта.
— Ако жилото ти, забивайки се в твоето тяло, можеше да влее в него безмерно щастие — то това е любовта. Смъртоносно ужилване с щастие.
— Защо я търсят, щом е смъртоносна?
— Защото не е страшно да умреш с нея. Страшно е да се живее без нея. Бог на скорпионите, имам една молба.
— Все едно че вече е изпълнена.
— Много съм уморен. Бих искал да заспя.
— Какво да направя? Искаш ли да потанцувам? Искаш ли да до-неса малко мишеморка?
— Не искам вече мишеморка. Направи ми един подарък. Забий жило в гръбначния ми стълб. Влей вътре своя сок. Това се нарича пун-кция. Срещу нея нямам имунитет.
— Обърни се.
Йов се обърна. Скорпионът пролази по гърба му, спря се на чет-въртия прешлен и изви опашка. Тя се изпъна и звънна във въздуха.
— Добра слука, Йов.
— Добра слука, Бог на скорпионите
Жилото се заби дълбоко в прешлена. Скорпионът вля в него це-лия си сок. После запълзя с мъка в тревата и преди да стигне своята дупка, умря..
…когато Мартина дойде и приседна до Йов, той вече се унася-ше в сладостен сън и слушаше шума на морето.
Тя взе главата му в скута си и го целуна по челото. Йов отвори очи, видя я и се усмихна. Сънят течеше по сънната му артерия.
— Мартина — прошепна Йов.
— Тук съм мили.
— Колко е хубаво, че си тук.
Мартина внимателно положи главата му в тревата, легна до него и преметна нежно ръка през шията му. После се притисна до Йов и допря устни до сънната артерия. Там, където устните й я докоснаха, се образува малък отвор. Мартина затвори очи и в нея закопаха капки сън.
…те тичаха боси по златния пясък и телата им бяха красиви и загорели. Спряха на брега и се погледнаха със светли очи; пенливи вълни с меко шипене се галеха в краката им.
Йов сложи длан на челото си и се вгледа в свободната шир.
— Ето го! — каза той и посочи водното колело, което идваше само към тях.
И понеже бяха нетърпеливи и кипяха от енергия и младост — те се хвърлиха в морето и заплуваха. Плувайки и смеейки се, те се пръскаха един друг с вода, прегръщаха се в морето и се целуваха със солени устни.
Нов стигна пръв, качи се на колелото и подаде ръка на Марти-на. Изтегли я при себе си, прегърна я отново, после посочи навътре в морето — там, където хоризонт и небе се сливат, и каза:
— Напред!
Те натиснаха педалите и колелото пое. Зад него кипна весела бяла бразда.
