Weather report
(Мoнодрама)
ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:
ИЛИЯ – възрастен мъж
ДИМКА – жена му, към която той отправя репликите си, но публиката не я вижда
“А ти, когато се молиш,
влез във вътрешната си стаичка,
и като си затвориш вратата,
се помоли на своя Отец, който е в тайно;
и твоят Отец, който вижда в тайно,
ще ти въздаде наяве.”
Мат. 6:6
Вътрешна стая в селска къща. Прости шкафове, рафтове с посуда и дребен инвентар, стар лампов радиоприемник, будилник “Юнгханс”. До прозореца, опряна до стената, проста, малка дървена маса с два стола, покрита с изхабена мушама. Прозорецът гледа към двора. През него виждаме клони на ябълково дърво с узрели подове. Шумата е пожълтяла, започнала да поокапва. Полуоткрехната врата води към съседната стая –през която се минава, за да се стигне до външната врата на дома. Виждаме част от интериора, крайчеца на легло. През вратата влиза Илия с бъркатник в ръка. Бъркатникът е кофа. В нея българинът храни прасето си. Привечер е. Цялото действие протича в реално време.
ДЕЙСТВИЕ
ИЛИЯ: (През прозореца.) Димано!!! Димке!… Илийце ма!.. Обади се ма!.. Димке!… Къде се дяна, Димке!.. (Кратка пауза.) Къде си ма, жено!
Пауза
ИЛИЯ: Димке!.. Кокошки хранила ли си? … Аз тука забърках на прасе, на – сега слизам да му сипя.
Излиза. Чуваме гласа му, тропота и грухтене на прасето.
ИЛИЯ: Уч! Уч бря! Къде са вреш, твойта кожа! Уч! Лакомиьо, ненаядена! Хай, плюскай – пусто да опустейш… (Пауза.) Димке ма! А ма какво прайш ма! Шъ тъ добия! Чакай, ма жено! Не го дигай сама тоз кош тежкия! Какво пра’йш сега? Чакай, чакай да го взема аз! … (Пауза.) Тъй. Ела сега. Чакай! Чакай кравата ще се изоглави… Пусти добитък, цял ден се дърпа, не ще вързано да стои. Кой да го пасе? Няма кой. На яслата ша стои. На, юлара си е закъсала… Ша са изоглависа кат на Стоян Ристова воловете. Кат’ на Митя Димова бивол’цата ша са напасе с лицерина. Ша са надуй кат’ толум. Я дръж малко туканка…
Чува се дрънчене на синджир.
ИЛИЯ: Дръж, да я вържа за рогите със синджиря. Юлара да зашия. Сал туй остава, да влезе в лицерината. Ела сега. Ела тука. Ела, полегни малко, нъл’ знайш, – умаряш се ти. Не трябва тежко да дигаш. Сърцето ти забива. Що ти трябваше да го дигаш тоз кош? Що не ма викна? Ха ела.
(Чуваме скърцането на дървените стълби. Двамата се качват.)
ИЛИЯ: Тъй… Чакай сега, прага тука… Полека… Полекичка… Тъй. Ха полегни, легни си малко… Огладня ли?… И аз не съм гледен… (Излиза на сцената.) Ти не се сърди, аз не те гълча. Аз те уча… Тъй ами… Нали ще се слушаме… (Рови по шкафовете.) Свещ имаше тука, канап… Къде са дяна пусти канап…
Намира парафинова свещ, връща я обратно.
ИЛИЯ: Не става парафинената свещ за канап, твърда е тя. Де ги вощен’ти свещи…Вощена свещ трябва…
Продължава да рови, попада на бутилка с ракия, запушена с коркова тапа. Изважда със зъби тапата – в едната му ръка е юлара, в другата – бутилката, след това взима тапата с ръката в която е бутилката, отпива, запушва бутилката по същия начин и я връща в шкафа. Накрая намира това, което търси – канап, свещ, губерка, клещи. Захапва края на канапа със зъби, натрива го със свещта, вдява и започва да кърпи юлара, дърпа губерката с клещите.
ИЛИЯ: То и аз се уморих… И гледай, рано зе да са стъмва… То да полегна и аз, ама да чуя първо за утре времето как ще го каже радиото. Ще вали ли, няма ли да вали… Няма да вали. Сухо й то. На Петка Гергюва дувара сух. Ама да чу’йм. (Става. Отива до шкафа, където цъка будилника, слага очила, сваля будилника, взира се в него.) На – половин час има още до новините, пък до времето да кажат – амен четиресе минути. Ще пусна аз радиото малко да ни побъбре. Да не ни е самотно. Да посвири…
Отива до радиото, пуска го и започва да върти настройките. Разнася се далечният, нестроен космически шум на ефира, примесен с откъслечен чуждоезичен говор и непозната музика.
ИЛИЯ: Ей туй, дет’ бръмчи в радиото, кат’ въртиш копчетата, гаче ли котета мяучат, се думало бял шум. Наш Неделчо тъй разправя. И вътре в него, скрит бил гласът на Господа. В радиото бил гласа му. Кога Господ направил света, голям гръм имало. На кариерата камъните дет гърмят с него, той е артилерийски гръм. Слаб гръм е той. А онзи бил голям гръм. Силен. Целия свят чрез него е произлязъл, и ние с теб барабар… Поп Пеню разправя, Господ създал света чрез словото. Пък Неделчо кай, с гръм. И какъв извод възниква, значи? Че Господното слово е като гръм. Такъв извод възниква. На Господ гласа бил гръмовен тогаз. Само че мно-ого време е изтекло. Осемнайсе милиарди години, кай Неделчо, тринайсе ли. Утихвал гласа му, утихвал за тез години… Тих станал. И не го чуваме вече. Престанали сме да го чуваме. Сал радиото го хваща. Ама нашт’о радио не мой го хвана, слабо е то. Неделчо в Америка има по-силно радио. Американския президент му го дал, защото сме изучили Неделча. Радио-телескоп му думат. Американският президент сал учени хора взима при него си. Не е прост той, американският президент. Дал е на неговите си учени хора таквоз силно радио. Да слушат небето. Ако мине Господ, да докладват на президента – тъй и тъй, Господ мина. Да знай президента. Да стане, да се поклони на Господа… То може и на нас Господ нещо да ни казва по радиото… През цялото време може да ни говори, пък ний да не го чуваме. Щот’ говори тихо…
Размисля, въздиша.Унесен в мислите си, за кратко е забравил, че търси станцията. Радиото приглушено мърка.
ИЛИЯ: Асъл, човек тих, никой не го чува. Всеки го подминава. Сал гръмогласните ги чуват. А Господ един път си е пуснал гласа – кога е сътворил света. Кога е знаел, че няма кой да се уплаши от гърма. А пък сега си мълчи. Скромен челяк е той сигур, честен челяк, работлив. Щом си мълчи… Ама има ли Господ, няма ли… Има то, има, ама сал за богатите… пък нас кучета на яли… (Пауза.) А бе не е тъй то. Не е тъй. Не може да е сал за богатите. И за нас има Господ. За всички е Господ. Чуй ма какво ти приказвам. Ще дойде той един ден. Ще дойде, и ще започне да върти копчетата. Ей-тъй ще започне да ги върти… (Върти настроиките, чуват се скърцащите звуци в ефира.) И ще чуем гласа му. Какво ни казва Господ ще чуем. Както си свири радиото, изведнъж Господ ще завърти копчетата, че да го чуваме. Що да не ги завърти… За Господ невъзможно няма. Тъй казва поп Пеню. Ама как ще познаем, че Господ говори? Как ки?
Старецът, улисан в монолога си, продължава да търси настройката, улавя станцията, и в стаичакта се разнася:
” Води ме
в някоя квартална кръчма
и поръчвай…
…всичко живо да ни псува
от целувките ни бясно да ревнува”
ИЛИЯ: (Спира радиото.) Пак пеят на мама си гъза. Развалиха му се песните на туй радио… Певиците ли му свършиха, светът ли на гьотере отива, ние ли ли остаряхме… (Пауза.) Остаряхме ние. Ние остаряхме. Едно време какви песни пускаше радиото … Лилито Иванова пускаше… Стефка Съботинова… “Притури са планината”… “Заблеяло ми’й агънце” … “Биляна платно белеше”… Тази е македонска. Българска македонска песен. Руфинкината пускаше… А тя пък – родопска е… Ти уж ги познаваш хубавите песни, ама коя от кой край е – хич не ги разбираш. Зату́й та уча аз. Да ги знайш… (Пауза.)... Певиците ги няма. Даскал Ботю, и той в тоя смисъл се изказва. Няма ги кай, певиците. Певиците, сиреч, ги взе света. Да пеят за мистерията на българските гласове. Пък тука, в мизерията, който останал, останал. Ша мрем.
Пауза. Старецът отваря шкафа, вади бутилката с ракия, отпива направо от гърлото и сяда отново да си върши работата.
ИЛИЯ: Имаше песни ки, имаше… Ей такваз песен имаше… (Запява тихо.)
Цъфнало, цъфнало цвете шарено…
Цъфнало, цъфнало цвете шарено…
Песента му пресеква, започва да изговаря стиховете.
на момини пенджери…Сутрин го мома полива, вечер го момче обира…Всичко живо да ни псува… Ще псувам аз, ки! Как няма да псувам. Кат ми пускате таквиз песни.
Пауза.
ИЛИЯ: Ще ти поприказвам аз мъничко. Ти си почивай, пък аз ще ти поприказвам. Да не ти е самотно. На мен, като не ми приказваш, много самотно ми става. Ама шетня пуста, като те потири, забравяме и да си приказваме като хората… (Пауза.) Как си приказвахме едно време… Много си приказвахме – едно-друго… Пък сега, по не си приказваме… Таз работа да свършиш – оназ да довършиш… Рий цял живот с лопатата лайната на говедата, дето им слугуваш, и си мълчи… На добитък ли първо да угодиш, на крава ли да постелеш, теле ли да отбиеш, да издоиш ли, да подквасиш ли. Докато ошеташ – сол, камък-каменен – овцата го изблизала! Ха върви, търси нов. Па няма. Свършил са камъка. И на чаршия са свършил. В Търново чак бий телеграма. По рейса – камък да ти пратят. Няма в Търново. Горна Оряховица склада не давал. В Стара Загора, в Казанлък бий телеграма… Пък в Америката, в който и магазин да влезеш – моля заповядайте. Ето ви камък – да ближат овцете! Ама е скъп там камъка, сигур, в Америката … (Пауза.) Живот. Кое по-напред. На прасе ли да забъркаш, на говедо ли да изринеш, джанка ли да обрулиш, сливи ли да събереш, ракия ли да свариш… (Пауза.) Сено да покосиш – дъжд заидял, тичай сено събирай. Завивай с найлоните. Слънце да светне – пак тичай, – тиркай-разхвърляй, да съхне… Опустяло й сено… (Пауза.) Умори се ти днеска… (Пауза.) Що пране изпра само… Полегни, полегни ти. Като кажат времето, по радиото, ще седнем… Хляб ще ядем. Ще си побъбрим.
Пауза. Напява си тихичко.
Цъфнало, цъфнало цвете шарено…
Цъфнало, цъфнало цвете шарено…
Оставя работата си и се изправя.
ИЛИЯ: О-о-ох… Пък мене кръста нещо ме наболява. Ще прескоча утре до чаршията, Теню Пощенеца да ми нагази кокалите. Поща може да има. Писмо да има, пък Теню да го е забутал из неговите книги. Нали го знаеш какъв е… (Пауза.) Я да пийна аз една ракийца… Малко да ме отпусне…
Отваря шкафа, отпива глътка ракия, отново се връща на мястото си и се залавя за работа.
ИЛИЯ: Гледам днеска в мазето една каца джибри, амен готова да за казан. Мушичките амен преминали… То и по дните като броя, вече може да се вари. Ама първо да видим, има ли писмо от Неделча, няма ли… Ако идва пък, двама с него ще я сварим. Защо ти е да блъскаш с мен по нощите, да опустей и казан… То денем да я сварим, ама работа пуста, чака ли… (Пауза.) От към Кънчовия двор, отсаме плета, ако си гледала, една джанка има, жълта ку́мбалка. Едра такваз… Готова е за бране. Ако не го даде да вали утре радиото, сутрината по роса викам да я обруля. Ще сберем набързо каквото сберем, пък тогаз ще ходя по чаршия.
Става, прозява се и се протяга.
ИЛИЯ: Има то ракия, ама зян плод да не иде… Тя, ракия, си трябва. На воденица да идеш – шише искат, да ти нагласят по-ситно камъните да мелят. На селсъвета – бележка за дърва да ти напишат. Докимент на-какъв да си извадиш. На ветеринарния – пак шише. Как без благодарност. Ей на́, на Митя Димова бивол’цата кат’се напасе с лицерина? Какво щеше Митьо да прай? Къде да се дене? Гол кат’ пушка. Няма мляко. Сирене няма. Откъде вече. Тъй, ки… Благодарност трябва.
Размисля.
ИЛИЯ: Или фершела… Бива ли без шише да го оставим човека. Той от града. Няма си тука ни ни де́те, ни коте. Ни бостан си има, ни бахча си има, ни слива, ни джанка. Пък и на него му се пийва ракийца. Грижовен е той. Мине-не мине месеца, отбие се. Уж кръвното да ни премери, пък все ни попригледва – как сме, какво правим, живи ли сме, здрави ли сми… Теб ти е добре кръвното. Пък на мен кръвното ми й височко, долната граница, кай, ми била висока, сол да не съм ял, туй да не съм ял, онуй да не съм ял… За кога да не ям аз вече… Идва фершела, наглежда ни… Да си поприказваме идва той. Да не ни е самотно… За децата да поприказваме, за туй-онуй. Пък неговото момиче, голямото, в Търново го приели. В университета. Млад е той още, фершела…
Пауза.
ИЛИЯ: Не се обажда Неделчо. Зает е той… Космоса слуша през телескопа. Дали ще мине Господ по небето, да чуй стъпките… (Пауза.) Тъй, тъй ще направим. Зараната ще одрусам джанката, ще сберем набързо плод колко има, пък подире ще прескоча по чаршията. Да видя писмо от Неделча дали няма. Може пък да има писмо. Тъкмо ще напече слънцето до обед. Да изпръхне сеното на Дима́нската Орни́ца, следобеда да го приберем. Един дерт по-малко.
Размисля.
ИЛИЯ: Таз година, друга команда съм намислил да дам. Няма да я склаждаме копа́та край пътя таз година. На Стоян Ристова воловете пролетес, като минавал през Дима́нската Орни́ца, и право на копа́та. Стършел ли ги нападнал, конска муха ли, ру́чнали са у копа́та – право с каруцата. Аме́н да я съборят. Стоян Ристова – бял-жълт… За едното чудо да го потъпчат воловете. Изоглавен му е на него добитъка… Що ли са му волове? Ни мляко дават, ни нищо. Ама по-силен бил впряга… (Пауза.) Този път ще склаждаме в горния край, откъм гората, на равното. Такъв акъл ми дойде. Гледах го аз. Хем може да се мине с каруцата, хем като заи́де дъжд, порой-едно-друго, няма да го подрие… Тъй то. Сеното ще съберем утре непременно. По радиото все го дават лошо време, ама да видим… Ще чуй’м сега прогнозата по новините. (Пауза.) Ти знайш ли как се казва на времето прогнозата в Америката? Уедър рипорт… Неделчо лани като се беше прибрал, специално го питах… Уедър рипорт се казва. Пък на лошото време как му думат… Чуваш ли ме? Как му думат на лошото време – срам ма е направо да ти кажа.
Наднича в съседната стая. През отворената врата виждаме ъгъла на кревата, точно така, че можем да виждаме актьора, когато седне на него. Пак се връща и взима одеало, разгъва го и от действията му личи, че завива жената. Сяда на крайчеца на кревата.
ИЛИЯ: Я да си те завия аз… Какви са ти топли ръцете… Спи ти, спи… (Изправя се и се връща в другата стая.) Е, като спиш, пък да ти кажа. Дърти мъди уедър му думат на лошото време американците! Дърти мъди уедър! Ама там друго значи. Не значи каквото по български. Там си значи каквото си значи – лошо време. Сиреч, няма да косят сено американците в Сиатъл. Няма да тиркат сено американките… Няма да изсъхне сеното, сиреч. Дърти мъди уедър…
Пауза.
ИЛИЯ: Ти не се кусури. Ще пише той. Може и да е писал вече, ама нали знаеш. Бавно пътуват писмата от Америката. Виждал съм аз, на кино съм гледал. Първо ги вземат с каруца. Тях каруците им не са като нашите – волски кола. Тяхните каруци, като файтон са, с повечко конье́ве. Като автомобил, с покрив отгоре. Дирижанси ги викат. На киното ги показаха. Бързи каруци, фъркат, фъркат…А после писмата ги взима локомотивния фургон на железницата. Железницата в Америка и се вика – трен. Също като по български. Старовремска дума е тая. Била е дума още преди Господ да разбърка езиците на Вавилонската кула… (Пауза.) А́ко не беше разбъркал Господ езиците, кой знае – сигур по-щяха да се разбират човеците помежду си. Повече милост щеше да има между тях. Изпитва ни Господ. Затова е разбъркал езиците. Да види, можем ли да сме човеци, ако и да са ни разбъркани езиците… И какъв извод възниква, значи? Словото, дето Господ сътворил света с него, преди Вавилонската кула което е било, думите са се пръснали по всичките езици. По български ли не щеш, по американски ли, по цигански ли, по турски, по руски, по японцки… Такъв извод възниква. Хиляди езици са по земята. И по всичките са пръснати на Господ думите. Кой знай. Един ден, може някой и да научи всички езици по света. Да намери из тях думите, и да ги събере на едно. И човеците пак да станат човеци. Да се обичат. Милост един към друг да имат… Да си помагат. Както ний с Петка Гергюва си помагаме… Кат трябва да впрягаме, как взимаме неговата крава. Пък той кат’ трябва да впряга, той пък наш’та взима. Взаимоизгодно сътрудничество, според както го тълкува радиото… Ето, трен е едната дума. Трен. Ама кой да каже другите? Кой, ки?… Да знам аз как да я кажа на света тая дума, пък друг един някъде, в Индията, и той като намери една дума, после друг някой, – друга дума ще намери, на патагонски може да е, и тъй – дума по дума – ще ги съберем, и готово. Уедър рипорт.
Пауза.
ИЛИЯ: Туй то. Едната дума е трен. И тъй. На фургона ги качват писмата. А с фургона пътуват цяла седмица, две седмици пътуват, през прерията. Там са индианците. С пера. Живеят в колиби от кожа. Колибите се викат вигвам, пък селата им – резервации… Някогаш, може да се случи, разбойници да нападат локомотивния фургон. Ама те писмата не взимат. Те пътниците предимно ще оберат, или хазната, ако пътува с фургона. Писмата няма да пипат… Хайдуци са те, техните разбойници… Със дни пътува тренът в Америката, със седмици. От единия океан – ча-ак до другия. В Сиатъл е Неделчо – на оня край, а пък писмата пътуват през цялата Америка – до Вашингтон. А там президента ги проверява – да не изпусне някоя тайна. За атомната бомба. За Луната. Американците колко пъти са били на Луната, знаеш ли! Ние тук ги броим, един път. Толкова знайм ний. Щот’ сме прости. Пък Неделчо казва – много пъти били. Шест ли, седем ли ги каза, не помня. Не може да нямат тайни за Луната те. Фъркат с ракетите насам-натам. Много им са бързи ракетите на американците. До месечината стигат. И треновете им бързи, и каруците им, и те бързи…
Пауза.
ИЛИЯ: Едно само не им разбирам аз… На американците… Като им са толкоз бързи каруците, защо толкоз писмата им се бавят … Много тайни имат те. За звездите, за Слънцето. Много пари имат, затуй имат много тайни. Пък ний, какви тайни да имаме. Е, и ний имаме някой лев на книжката, колко да ни заровят. Пък и повечко, телето ако продадем… Не е да нямаме пари. Ама американците много пари имат. Форт Нокс. Всички долари на света са техни. Неделчо като отишъл в Америката, веднага му дали тоз телескоп – да си върши с него работата. На’м колко милиони долари струвал. Педесе ли, сто и педесе ли ги каза. Не само на него де, много народ работел на телескопа. Се като него таквиз, учени. От целия свят. Китайци имало, японци имало, евреи ли не щеш, руснаци ли, американци ли. Черни имало, бели… Кат’ на Вавилонската кула било в Америката. И наш Неделчо, и той там. Небето гледал с телескопа. Не го гледал баш, щото не бил за гледане тоз телескоп. За слушане бил. Радио-телескоп го казва Неделчо. От целия свят сбрани хората – да слушат небето. А от България – Неделчо. От Войнежа. Де да знаят американците, че има Войнежа на света… Един ден може да чуят Господ, как минава през небето. Неделчо да го чуй. И тогаз американския президент ще му даде Нобеловата награда. Във Войнежа ще дойде наградата. Нобел е изобретил динамита. Дето гърмят с него камъните, на кариерата. Той дава парите за наградата. Големи пари са туй. Оттам идат големите пари, от динамита…
Пауза.
ИЛИЯ: Пък телескопа въобще не бил там. Не бил в Сиатъл. Бил чак на другия край на Америките. На-как го каза Неделчо…
Става, рови по шкафовете.
ИЛИЯ: Записвам аз. Кат’ ме питат хората, да разправям. Да не помислят хората, че хайдук е станал наш Неделчо в Америката. Ристойца Стойковата по телевизора, сал туй чака да чуй. На-кой българин автом’били крал по Европата, на-кои развалени жени обратно изгонили. Ам’че ако за наш Неделча се чуй таквоз, къде ще са дяваме ний? На Илия Ристова сина, хайдук станал. В земята трябва да се дяваме… Записвам аз, ки. Ама не е наш Неделчо такъв.
Накрая намира оръфана тетрадка, сяда край масата,отваря я.
ИЛИЯ: Писал съм, ей го. (Разлиства и чете.) Април трети, кравата се гони… Дванайсти април – Стоян Солевски взе фураж – два чувала. Даде педесе лева, дължи двайсе лева… Даде ги той, двайсетте лева, писал съм аз, ама по-нататък… Тъй. Април двайдсе и пети. Неделчо си до́йди от Америката. Носи армаган шоколадени банбони, да почерпим Петку и Петкуйца… Ей го де е. Аресибо. Аресибо го казва Неделчо, там бил телескопа. Друга държава е Аресибото. Порто Рико. Туй ще рече – Богато пристанище. По евтино било на американците, там да го турят телескопа. Да не им заема място. Пък те по кампютрите се връзват с него. И на тях гледат, като на телевизор. Дали няма да мине Господ по небето. Тъй разправя Неделчо. И той гледа. Казва, Слънцето имало сила колкото всичките бомби. И на Америката, и на Русията, и още толкова. И китайците имат бомби. Индията има. Пакистан. Францията. Тъй то. Затуй президента ги проверявал писмата… Да не изпуснат тайната…
Пауза.
ИЛИЯ: Пък после писмата ги качват на парахода. Или на самолета, ама на самолета е по скъпо, защото го броят въздушна поща. Пък Неделчови, нали пестят сега. С парахода трябва да го е пратил. Писмото. Къща нали ще строят. Пък там всичко’й скъпо. Тухлите – скъпи. Кереча – и той скъп. Цимент ли не щеш, керемиди ли, джам-стъкло ли не щеш, врати ли, прозорци ли не щеш – сичко им е скъпо. Не е като при нас. И токът и той скъп, телефоните скъпи… Ще пише Неделчо, ще пише. Дори може да е писал вече – сигур е писал, ама някъде по пътя е писмото, пътува. Утре ще ида при Теня аз, да видя таз работа… Не го е пратил сигур със самолета писмото. Къща ще строи… В Сиатъл. Много дъждове имало в Сиатъл. Как насмогват хорицата при тез дъждове… Да посеят, да пожънат, сено да покосят… И в Лондон имало много дъжд. Дърти мъди уедър.
Става, отваря шкафа, взима бутилката с ракия и мънчка чашчица, донася ги на масата. Налива си и отпива.
ИЛИЯ: Пък Теню Пощенеца разправя, писмата в Америката вече не ги пишели на книга. Уйдурма такваз имало – електронна поща. Натисваш сал копчето, и писмото вече е получено оттатъка. Европейска работа. Ама няма тука, на село… В София имало много електронни пощи. Влизаш, плащаш си на чиновничката едно левче. Цял час след туй – пущай по електронната поща. Колко ти душа сака. Инак скъпа била пущината, да си я купиш. Затова Неделчо не си купува сигур. А бе имам аз едно на ум… Тъй и тъй ще продаваме телето наесен. И на книжка имам някой лев… Като си дойде Неделчо, сети́ ме да го питам – колко ще струва една електронна поща? Дали да не му дадем да си купи? Ти как мислиш?.. (Пауза.) На теб една пералня ще купим. Ти се дърпъш, ама пералня си трябва. Трябва тя. Умаряш са като переш ти. На, и аз взех да се умарям. Ще чуя само времето и ще полегна, да опъна кокалите… Пусто и време да остане…
Става, Отива до шкафа с будилника, взима го в ръка, вглежда се, поставя го до ухото си, навива го.
ИЛИЯ: На, още десет-петнайсе минути, и ще го кажат времето… (Връща се на мястото си и се заема с работа.) Няма да се разваля то. Сал ни плаши радиото. Нали гледам дувара на Петка Гергюва, сух от долня страна. Като е сух, и да го кажат времето, че се разваля, не познават. Туй от старите хора го знам, от дяда ми Илия го знам – а той от неговия дядо, Ристо. Знае се от старите хора… (Пауза.) Чудна работа е времето. Тайнство е то. Не мой го позна човек. Признаци имат учените, от земята го гледат, от космоса… И пак не познават. Една нощ е до утре – колко време е. На-сега ще изпей петела. Ама какво ще стане, знайш ли… Не се дава времето да го познаят… Казва го радиото – слънчево. Ама дъжд ли ще е, вятър ли ще е… Никой него знае. Тайнство е това… Живи ли ще сме, умрели ли… Уедър рипорт.
Отпива от чашката..
ИЛИЯ: А пък Неделчо, казва – Америката имала две различни думи за времето. Туй време, в часовника, по един начин се казвало, а пък онуй, дето по радиото го казват – по другому. Уедър рипорт. И верно, две неща разни са. Разни времена. Едното по часовника показва – кога е сутрин, кога – вечер, кога – кравата да издоиш, телето да и́ пуснеш, да си го помилва. Нали и тя е майчица. (Пауза.) Дали пък някой ден няма да измислят часовник някакъв, за уедър рипорт? Може пък да измислят. Може да има вече такъв часовник. Американците отда-а-авна да са го измислили. Пък ний да си седим тука, и да не знайм нищо. Щот’ сме прости. Нищо не виждаме, не чуваме нищо – тъй и не знайм. Може, я. Може. Може в Америката дори да продават такъв часовник. Уедър рипорт. Като дойде Неделчо, ще го питам. Ти само да ме сетиш като дойде, да не забравя. Може пък да не са като електронната поща скъпи тез часовници. (Пауза.) Неделчо разправя – тук каквото е евтино, в Америката било скъпо. А каквото тук е скъпо, там евтино било. Животът, скъп бил там. Работата на хората – и тя скъпа. Пък часовниците – евтини. По един лев часовници имало. Пък при нас – обратното. На хората работата им евтина, а пък часовниците – скъпи…
Пауза.
ИЛИЯ: Да можехме сега да идем в Америката… Само да погледаме мъничко – къщите им, улиците. Американците как ходят по тях, и американките, с малките си американчета. Тъй де, американците и те са хора. И те дечица имат. Обичат си ги. Сло́боден народ са те. Всичките се разхождат по улиците. С часовници за по един лев. Не им щем ний часовниците. Нищо не им щем на американците. Нито часовниците, нито нищо. Нищичко няма да им вземем. Какво да им взимаме. Всичко си имаме ний на село. Да погледаме само малко искаме. Очите да си напълним, преди да умрем… О-ох. (Пауза.) Една глътчица ще пийна само аз още ракийца…
Налива си, отпива, след това става, рови в един от шкафовете, изважда сомун хляб и сланина, постила вестник на масата,опира хляба в гърдите си, отрязва филия. Нарязва си сланинка на тънко.
ИЛИЯ: Пригладня ми нещо на стомаха. Ти не се ли гладна? (Отива до вратата, поглежда крадешком в другата стая. ) Спи си ти, като ти се спи. На-сега, ще кажат времето и ще сложа да стоплим боба. Картофи пържени ми са се прияли. Да вземем утре, да си опържим картофи. Ти как ще кажеш? Ще си опържим.
Налива си ракия и отпива. Отрязва си късче сланина, замезва.
ИЛИЯ: Ще дойде то, писмото. Ще видиш, че ще дойде. Може пък, с аероплана да го е пуснал Неделчо. Знае ли човек как го е пуснал. С аероплана може да го е пуснал. Че то с парахода, докато го качат, докато отплува, пък буря било, друго било – може и цял месец да мине, докато стигне Европата. Първо тръгва през океана. Там се казва – Саргасово море. Там е Бермудския триъгълник. Дето им взима самолетите на американците. Спира им радиото. Тъй казва Неделчо. Там Фиде́л Кастро владей. Залива на прасетата. Като му налагат на Фидел Кастро морска блокада, и той на тях им налага морска блокада. Откъде накъде. Само на него ли ще му налагат морска блокада?..
Пауза.
ИЛИЯ: А после парахода прекосява Атлантика. Синята лента на Атлантика. Той е най-бързия параход. Най-бързо пресича океана. Пък най-бързия автомобил е Синята Птица. Доналд Кембъл. Чел съм аз, нищо че съм неук. Върви по едно езеро, цялото направено от сол-камък. Всички овце на света да се съберат, пак не могат го изблиза. Само по сол-камък може да върви Синята Птица. Толкова е бръз тоз’ автомобил… И какви само имена им измислят американците… Синята Птица, Синята лента на Атлантика… Всичко е синьо. Синьото било цвета на мира. При нас, едно време, ако нещо измисляха, я Червено знаме ще го нарекат, я Сърп и Чук. При социализъма де. Не ни питат нас. Пък и да ни питат, какво ще измислим ний? Тука, на село, ако въобще нещо измислим – как ще го наречем… С някой просто, селско име ще го наречем ний… Я Рашко ще го наречем, я Кънчо… Диканя ще го наречем. Паламарка. Хурка ще го наречем. За работа нещо. Гужва ще го наречем. Гайда… Прости сме ний… Синята лента на Атлантика… Уедър рипорт.
Отпива от ракията.
ИЛИЯ: И тъй. Плава параходът, през океана. Атлантическия океан. Там е Голфщром. Река е Голфщрома. Тече в океана. Параходите на север отнася. Ама тоз параход е голям, железен. Не мой го отнесе него. Ето, стигнал е парахода. Във Францията стигнал. Пък там го разтоварват. Писмото пак го качват на локомотивен фургон. Тоз’ път на Ориент експрес. Же ву пре. С Ориент експрес пътува писмото. Ей туй сме ние – и за Европата, и за Америките. Ориент. Пък те – минават с Ориент експреса. Хич не ни и виждат. К’во прай’м, живи ли сме. Хора ли сме…
Пауза.
ИЛИЯ: Сума време е това, с парахода да пътува. Сетил се е той, Неделчо. Не може да не се е сетил. Не го е пратил с парахода. Със самолета го е пратил той, със самолета. Пък самолета – нали знаеш – фър-р-р, и ей го къде й, на Горна Оряховица. Ти нали летя със самолета… Знам аз, знам. Нищо, че криеш. Ивайло като се роди. Още в Софията, студенти като бяха. Хем те учих като тръгваше… Ами вземи си влака бе жена, спокойничко, бавно, на земята си. Хич бива ли? Аз да те мисля. Ами ако паднеш? О-о-х… Аз и Неделча го мисля. В Америка самолетите са Боинг. От военната авиация са те самолети. Летящи крепости. Те ни бомбандираха Софията, през войната. Само че по-стар модел…
Пауза.
ИЛИЯ: Ами като какво е тъй, да погледнеш света от високото? От самолета? Същото ли е да речем, като да се качиш от Войнежа на Е́нчов Пря́слоп, и да погледнеш към Въглевци? Далеко ли е земята? Хора виждат ли се? Или не се виждат хората… Аз пусто не мога да се сетя. Колко съм ги пасъл говедата по Е́нчов Пря́слоп, на младини… Ама виждаха ли се хората? То сега и с очила няма да ги видя аз ки… Пък тогаз – виждаха ли се хора – не се ли виждаха… То човек като е млад, обръща ли им внимание на хората…
Отпива от ракията. Става, отива до прозореца.
ИЛИЯ: На, мръкна се. Сега ще го кажат времето. Криеш ти от мен, че се качи на аероплана. Ама аз нали намерих билетя. Писали там хората – ТАБСО, Димана Илиева, Горна Оряховица – София, сто и двайсет лева. Ти само да не помислиш, че ми се свиди за парите… Че за парите ти се карам аз на теб. Защото с влака по-евтино… Мен за теб ми се свиди. С теб нещо да не се случи. А пък парите – пусти да опустеят. Има пари в книжката. Пари има. Като продадем телето – още ще има. Както ги смятам, има и за Неделча за електронна поща, и пералня да вземем на тебе. На, вчера срещнах Митя вода-праводчика. Щял да я закачи, кай. Ще я закачи, зер. Що да не я закачи. Ша си платим, и шише с ракия ще му дадем отгоре. Обича той, Митю, ракийца. Тъй де, защо да не си купим пералня. Тя ще си пере. Пък ние ще си седим. Ще я гледаме, как пере. И ще си говорим. Както едно време…
Отпива от ракията.
ИЛИЯ: И телевизор да си купим може. Цветен. Аз Къцито не го харесвам… Ама ти ако го харесваш Къцито, може да си го гледаш… Тъй ами, гледай си го. Татяна Лолова ще гледаме, Стоянка Мутафова. Парцалев ще го гледаме, Митко Бомбата… Нищо че не са живи от тях. По телевизора пак ги показват… А може да са живи… Някъде другаде… И сега да ни гледат, да ни се смеят на простия акъл. Тъй ами. Какво знаем ний. Току виж, някой ден, хората и това измислили. Нямаше едно време такова нещо. Щом сега умрелите ги показват по телевизора, утре пък може да ги покажат на живо! В театър да ги покажат!…Що да не ги покажат в театър… Нали вече са ги показвали… (Пауза.) Що ли не сме отишли един път в живота си с теб на театър? Що не сме отишли – от страх. От срама не сме отишли. Да не ни се смеят хората. Че сме прости да ни се смеят. Със селски дрехи че сме. Те в театъра, искат с костюм да си, с врътовръзка. Дамите с дълга рокля, с гол гръб. Къде на село таквиз. А сме можели да идем на и театър. Що де не сме можели. Още като беше жив Парцалев сме можели да идем даже… (Пауза.) Да купим цветя. Букет… (Пауза.) Кат’ свърши представлението, да се качим на сцената, да му дадем букетя. Може пък да се бяхме престрашили. Ей тъй само, с едно пръстче го пипнем. Тъй де, и той е човек. Що де не го пипнем. Щяхме да знайм сега – един път барем че сме се докоснали до него. Ама късно е вече. Отишъл си е човека. И край. Уедър рипорт.
Отпива от ракията.
ИЛИЯ: Ще купим ние телевизор. Ей-туканка ще го сложим, на таз стена, сляпата. (Прави жест към публиката.) Нам какъв дюлгерин е бил тоз, дето я е строил таз къща… Къде му е бил акъла – един прозорец да не сложи на стената. Сичките ни прозорци – се към двора обърнати. Кой към кочината, кой към тора, към добитъка… То тъй, а́съл. Правилно ги е турил прозорците дюлгерина. Да наглежда всичко стопанина. Кучето на двора ги пази тез прозорци, пък вънкашния прозорец, я хайдук може да влезе през него, я кой знай…
Размисля.
ИЛИЯ: А пък зад таз стена отзаде, нататък, е Америката. И Европата е там. Света. Един прозорец да имаше, света щяхме да гледаме през него. И света нас щеше да гледа. Кой знае, пък, ако ни гледаше света през прозореца, можеше да се смили над нас. Над труда ни да се смили… Ще купим ний телевизор. Ей тука ще го турим. Вместо прозорец. През него света ще гледаме… Само дето света нас през телевизора няма да види… Няма да се омилостиви света…
Размисля.
ИЛИЯ: В радиото е надеждата. На Господ гласа е вътре…
Въздиша дълбоко и отпива от ракията. Мълчи известно време.
ИЛИЯ: Ще купим телевизор. Има пари. Има. Хич няма да му мислим. Да оберем само джанката утре, да прибирем сеното от Дима́нската Орни́ца. А телето ще го продадем. Няма аз цял живот на стока да слугувам. Хайде де! (Отпива от ракията.) Направо го продавам, няма да ми мигне окото. Само да сварим ракията. Ей го Петко Гергьов къде й, ще му оставя ключа. Чунким не знай къде го оставям ключа, под черджето го оставям. Колко му е, един наръч да накоси на кравата, овцете да изкара сутрин на овчеря, да ги запре вечер. Да издои Гергюйца, кокошки да нахрани, да понагледат… Колко работа е. Няма да откажат те. Ний отказваме ли им за работа? Не им отказваме. Не отказва българина за работа… (Отпива от ракията.) Ще отидем в Търново, да купим телевизор. И пералня ще купим. Рачо ще я докара с “Латвията”. И телевизора ще докара. Ей-туканка ще го сложим. Ще седим вечер пред телевизора, ще си го гледаме. И ще си говорим. Времето по телевизора ще гледаме. Там го показват времето, виждаш го какво е – над село ли не щеш, в София ли не щеш… Казва го времето жената, пък ти гледаш облаците над нея, идат, идат. Ще заи́де. Ще заи́де дъжд, ама кога ки?.. Показват го времето… От спътника го фотографират…
Става, отива до шкафа, взима часовника и го поглежда отблизо.
ИЛИЯ: Ей го, станало амен време за новините. Ама какво да им слушам аз на новините. На кой-министер в чужбина заминал, на-кой се върнал… На-кой хайдук милицията хванала, пък съдията го пуснал… На-кой хайдук кола откраднал, на-кои хайдуци се стреляли по кафенетата… Хайдуците са сега – на преден план. Такъв извод възниква, значи. При деда Тодора може и да имаше хайдуци, ама ги беше страх. Криеха се. Всички ако ще да бяха хайдуци, ама се криеха. Срам имаха. Пък сега нямат срама. Хвалят се, хайдуци че са успели да станат…
Отпива от ракията.
ИЛИЯ: Ще пише той, Неделчо. Писал е вече. Утре ще видиш – докато оберем джанката, и ще дотърчи Теню пощенеца. Чуй ми думата. Ще дотърчи. Той нали знае, че ожи́даме… Пък ние ще отидем в Търново. При сестра ти ще спим. Тъй де. Да се видите с Милка. Живи сте още. Пък аз, мойто сестриче – в гробищата ще се гледаме с него вече… Младо си отиде то, младо… Не се беше наживяло още. Аз да си бях отишъл – по-добре щеше да е. Ама тя, черната, кат’ дойде, не пита. Уедър рипорт. И готово.
Изважда кърпичка, и избърсва очи. Пауза.
ИЛИЯ: И ний ще се видим с баджанака. Ракийца ще пийнем. Откога ни канят хората. Можем и да поостанем. Тъй де, пари се изкарват. Пак ще спечелим. Ще отидем на кино. От кога не сме ходили на кино. Не помня веке. Няма кино в читалището. Спряха го киното. Пък видеото – очите ми слаби века да го гледам. Трепкаво едно таквоз – нищо не му се разбира. Те и филмите му на видеото са по-други. На са като на киното. Стрелят там, гонят се с едни коли… На киното даваха по-хубави филми. Нищо че светка лампите механика, да сменя ролката. Пък в града не ги светкат лампите като сменят ролката. Там киното го прожектират с две машини. Не ги светкат лампите. Ще отидем на кино. Един филм има, ако го дават, него ще гледаме. За камионджията. И той, като Неделчо, завалията, на гурбет беше отишъл. В Африка. Тогаз в Африка са ходили на гурбет, пък сега – в Америката… Пожар голям беше станал в Африката. Петролен пожар. И такъв пожар може да се загаси само с течен динамит. Пирокцилин ли беше, нитроглицерин ли… Пирокцилин трябва да беше. Нитроглицерин е твойто хапче, дет’ го пиеш, да не ти се разтупква сърцето… Пирокцилин. С пирокцилин тогаз се е работело. Не бил дошъл още Нобел, да изобрети динамита. Пирокцилина е течен динамит, като газ за лампи. Една капка да падне на дюшемето и сичко гръмва… Три камион-цистерни с течен пирокцилин, през три различни места пратиха, да гасят пожара. Не можаха двата да стигнат. Гръмнаха – избиха се завалийте. Малко да раздруса по пътя цистерната, една бабунка да има, сичко гърмва. Само наш’то момче стигна, да изгаси пожара. Голяма пара му дадоха. На всички парата, дето се избиха, на него я дадоха. За страха, дет’ го е брал. Сал края на филма го развалиха… Спиш ли?
Става, влиза в другата стая. Присяда на крайчеца на леглото.
ИЛИЯ: Пак си се отвила. (Завива я.) Спи, ти спи. Като спиш, ще ти го кажа края, да не се натъжиш. Уби са наш’то момче. Наспа се то хубавата, тръгна су́трината с камиона… И се обърна на един завой. На камиона радиото свиреше. Танци предаваше радиото. И момчето от радост, с камиона, почна да играй по шосето. Зер, голяма пара спечели. Оправда си гурбетя. За Париж беше тръгнало то… В Париж е живота… Ама взе да играй танци с камиона. Врът кормилото насам, врът нататъка… И тъй. В пропастта падна… Възнаграждение за страха. Да беше слязъл Господ в радиото тогаз, да му каже – да не го врътка туй пусто кормило… Трябваше да слезе. Трябваше, ако има справедливост на тази земя… А бе тя и с Господа работата е такваз. Като с времето е работата. Поп Пеню казва – има Господ. По радиото науката го казва пък, – няма Господ. Пък то има ли, няма ли… Кат’ умрем, ще видим. Уедър рипорт…
Става и се връща на масата.
ИЛИЯ: А сега в Америка на гурбет ходят. Много работят в Америката. Затуй взимат много пари… То чунким ний не работим… Работим ний… Работим… Всеки ден – денски, всеки божи ден – все работим. Не́ да знаеш що е събота, що е неделя – да се умиеш, на черква да идеш… Що са понеделници, що са вторници в тоз живот… В Америката, от две години напреде знаели кога им е отпуската. Пък ний без отпуска живейми. Без почивен ден. Тъй е то. Човек без почивен ден живей. Животът, той почивен ден няма… Всеки ден – да живейш трябва… Като спреш да живейш, казва се – починал… Глупави сме ний, затуй… Самата глупост. Тя и глупостта, по хората ходи. Почивен ден няма…
Пауза.
ИЛИЯ: А-а-а, край. Отиваме в Търново. В София дори ще отидем, ако си искаме. Що да не отидем… Кой ще ми каже къде да отида? Отиваме. В София отиваме! Със самолет! Щом тебе не та е страх, и мен не ма е страх. Хайде де! Качваме са в Горна Оряховица на самолета, и фър-р-р – София. Ще си взема очилата. Да погледна аз веднъж от небето – като как се гледат хората оттам. Дали се виждат, или не се виждат. От небето до земята, дали е по-далеко, отколкото от Е́нчов Пря́слоп до Въглевци? Чудна работа… Трябва да се виждат хората. Сигурно се виждат. Ако не се виждат, как ще ни види Господ. Нали Господ гледа над всички. Всичко вижда. А ако не вижда – защо живеят честните хора на тоя свят? Работливите хора, защо живеят те? А може и да не вижда Господ…
Пауза.
ИЛИЯ: Отиваме! Отиваме в София! Вземаме самолета, и право там. Ще спим в хотел. Какво пък, що да не спим в хотел. И в Търново можем да спим в хотел. Знам аз, че Милка ти е сестра. Ама защо да ги притесняваме хората. На тях апартимента им – мъничък. Пък ние ще им отидем на гости. Ракийца ще им занесем. Сланинка… Една кутия бонбони може да купим. Шоколадени. Що да не купим?..
Отпива от ракията, отрязва си тънко късче сланина, замезва, протяга се на стола.
ИЛИЯ: Как не сме се сетили ний по-рано, да идем в София? Кога беше то, когат’ ходихме?.. Гаче ли вчера беше. Като се оженихме. Педесе и четвърта година, значи… Пък сега сме…Е-е-ей…Педесе години веке сме женени с тебе Димано-о, Диманке. Как влязохме в Офицерския клуб? Помниш ли? Мислехме, че ще ни изгонят. А там – генерали, полковници… Портиера на вратата – и той генерал. А пък не ни изгониха! Масите – с бяла покривка. На всяка маса – ваза. С цветя. То ний и на село си имаме цветя, амо кой ще ти ги бере, пък да ги слага във ваза, на масата покривка да слага… Само да пераш после, масраф да си отваряш. Малко ни е работа… Чашите – на високи столчета. Измити – блестят!… Всичко блести – ножовете блестят, вилиците – и те блестят, лъжиците блестят, на генералите медалите им блестят, сабите блестят… Ама не помня пусто вече – имаха ли саби – нямаха ли…
Отпива от ракията.
ИЛИЯ: Ами като дойде генералът на наш’та маса? Аз даже се уплаших. Тъй да се уплаших! Ама не се издавам. Пък генералът – такъв един, спокоен, възпитан, с тих глас. Хич не му беше генералски гласа. Дали сме позволявали да вземе солницата. Ама моля ви се, заповядайте! Пък ний си помислихме, че е дошъл да ни изгони! (Смее се.) Дали сме позволявали! Ей, човеко! На генерал разрешение съм давал аз! Един път барем в живота човек трбява да срещне генерал, дето да му поиска солницата. Да разбере, че и той е човек. С такъв генерал и на война отивам. Ами да, хора сме ний, не сме ли хора? Какво като живеем с добитъка. Хора сме, ама не се сещаме. Толкоз хубаво да ти става, като разбереш, че и хората те броят за човек. Кога съм знаял аз, че един генерал ще дойде да ми иска разрешение – да вземе солницата? Никогаш…
Пауза.
ИЛИЯ: Генерал е той, е-ей! Голям човек е туй! И хляба у него, и ножа у него. Пък солта при нас случайно останала. И какво да прави човека. Дойде да си поиска сол. От нас дойде да си поиска. Е-е-ей, колко сол има по таз земя, да знайш! Цяло солено езеро имат в Америката! Зимай сол без пари… Ама той от нас дойде да си поиска… Да видим, че ни брои за хора. Затуй дойде…
Отпива от ракията.
ИЛИЯ: Поп Пеню кай, пред Господа всички били равни. И генералите равни, ний с тебе сме равни, и Фиде́л Кастро е равен, президентите на Америките, и на Русиите, и те равни. Всички са равни пред Господа… Господа аз си го представям като тоз генерал, само че на небето. Всички – строени пред него. Равнис! Мирно! Равнение на-средата! Там сме всичките. И ние с теб сме там, и Митко Бомбата, и американския президент, и президента на Русията, Петко Гергюв и Петкуйца Гергювата, и Фиде́л Кастро… Фиде́лца Кастровата… Пък Господ стои – най отпред. На бял кон. Само че не е със сабя, ами с копие. Господ на войнствата. Не знам защо, ама тъй го виждам. Целият от светлина. Планина от светлина. И куче води с него си. Виждам го кучето. Не е зло туй куче, просветлено е. Сло́бодно куче… Планинско-спасително. Не е седяло вързано на синджиря, да лай който мине, да се овълчи. Отворен му е сиреч, двора на Господ. За всички е отворен. Санбернарско се вика таквоз куче. Мъдро куче е то, силно, добро. Божие куче… И казва тъй Господ: “Здравейте, юнаци!” А ние отвръщаме: “Здра-ай-желайм-гуссин-генерал!… Не. Не върви да кажем на Господа – господин генерал. Макар поп Пеню да разправя – за Господ всичко било възможно… Няма ний какво да се кахърим – как ще му казваме на Господ. Ний сме хора прости, отде да му знайм спатиите на Господа. Като ни дойде време, ша са научим. Ама тъй си го представям. Пък ако не е тъй – ще ни прости Господ. Прости сме ний, неуки. Ще ни прости. Тъй де… Тъй…
Отпива от ракията.
ИЛИЯ: А може наистина Господ да беше тоз генерал. Престорил са Господ на генерала, и дошъл да ни изпита. Дали ще му дадем сол. Дали пък няма да ни се посвиди солта. Дето за всинца ни я е дал, по цялата земя. Свидливо е човешкото сърце, е-ей, за трошичка сол ще му се посвиди… А́съл тъй трябва да е. Тъй, ами! Господ е бил. И хляба у него, и ножа у него. Не-ли Господ е рекъл: “Аз съм хляба на живота.” За сол е дошъл той при нас! Хляба да си насоли, да му е по-сладък хляба на Господ. Да види – ще му дадем ли сол. Ще му дадем, я. Що да не му дадем. А́ко пък не му дадем – здраве да е. Ще си иде от нас Господ. Няма и да ни потърси повече. Ще се наведе Господ, от земята сол ще си вземе… Той хляб като си има, хляба и без сол се яде той. Кат’ си гладен… Ама сол, сол без хляб не се яде… Тъй, ами. Солта сме ний. Не-ли Господ е рекъл: “Вие сте солта на земята!” Ама дали за всички го е рекъл Господ, или сал за неговите си хора? Може сал за неговите си хора да го е рекъл… Пък нас – кучетата ни яли… Ама не е тъй, то. Не е тъй. Не може Господ сал за неговите си хора да е Господ… По-високо седи Господ от американския президент, по-надалеко види. Няма той, кат’ американския президент, сал на неговите си учени хора телескопа да даде, към небето да прогледнат. За всички е Господ. Един за всички… За нас го е рекъл Господ. Ние сме солта на земята. Ние, дето живота си сме прекарали в труд. Откак Господ света е сътворил, с труд сме я хранили таз земя. С пот сме я поили. Пот човешка… Солена пот… Една капка пот – барем трошичка сол е. Осемнайсе милиарди години са туй! Знай той, Неделчо! Е-ей, човеко-о-о! Капка по капка – събрало се е то. Цял океан сол се е събрал. Море. Цяло езеро сол-камък. Всичките овце на света да се съберат, пак не могат го изблиза. Близали овцете, близали, толкоз милиарди години близали, и пак не са я изблизали… Изкупили сме я ний солта на земята. С труд сме я изкупили. Барем една щипка – изкупили сме. Затуй Господ дойде, от нас да си я поиска. Ако и да сме грешни. Господ прощава. Ний сме солта, солта – дето всички я тъпчат, защото е обезсоляла. Защото си мълчим, затуй… Какво уважение е туй, хляба да ти дойде на крака… При солта да отиде… Тъй то. Ще се смили Господ. Ще ни прости той. Нали му дадохме щипка сол… Толкова си поиска… Сланинка да си беше поискал – и сланинка щяхме да му дадем… А́ко да не знаехме, че е Господ…
Пауза. Отпива от чашката, отрязва си късче сланина, въздиша, изяжда го.
ИЛИЯ: Ще отидем ние в София, ще отидем, и право в офицерския клуб. Един букет цветя ще вземем за теб! И право при генералите. Да видят, че и ний сме хора. Пък каква бира точат в тоз Офицерски клуб!… Не съм пил аз в живота си такваз бира след туй, е-ей!… Студена бирата ти казвам, халбата – запотена, пяната прелива, прелива… Гърдите ти на теб тъй преливаха, га беше млада… Ти нали не се сърдиш, че ти хортувам срамни работи?.. Ами аз та обичам… (Пауза.) Пък ний тука бирата я пием направо от шишето. Топла-студена, каквото дойде… Спи ти, спи… Сега ще го кажат времето. И аз ще дремна… Пък келнерът дошъл – леле-мале! В черен костюм. Като артист от театъра. Привежда се тъй, все едно – поклон ти струва. Уважава те, демек, че и ти си уважил масата му: “Нещо да обяд? Или само за пиене ще желаете? Свинска пържолка ще ви препоръчам, току що пристигна, съвсем свежа. Крехка – гаранция!”…
Отрязва си от сланината, надига чашката.
ИЛИЯ: Че какво? Излъга ли човека? Не ни излъга. Пържолата – мозък. Хлябът – бял, мек, душичка. Не е като селския хляб. Не е като войнишкия.
Допира хляба до гърдите си и си отрязва.
ИЛИЯ: Генералски хляб трябва да беше… Ще идем ний с тебе в Софията. Първо ще идем на хотел. При паметника с коня, там ще отидем. Ще легнем в белите чаршафи, ще подремнам следобеда, пък надвечер – ставаме, хващаме се под ръка, и право в Офицерския клуб. Тъй съм я планувал аз работата. Ти одобряваш ли, както съм я планувал? В София има много електронни пощи. Отиваш в електронната поща и си пущаш писмото. Чиновничката ти взима там – едно левче ли, два ли – пет лева да са – айретен… И писмото заминало. Пристигнало вече. Може и в Офицерския клуб да има електронна поща. Не може то да няма. За генералите – трябва да има. Ами ако война стане? Как тъй, втасахме я! Къде ни генералите – в Офицерския клуб! Пък по електронната поща – веднага ги известяват, културно – тъй и тъй, сбирайте са, войната стана! Не може в Офицерския клуб да няма електронна поща, ти казвам.
Отпива от рактията. Става, отива до прозореца.
ИЛИЯ: Може и на театър да идем. Що да не идем. Какво от туй, Парцалев кат’ не е жив? Лека му пръст на човечеца… То други артисти има сега. Ако и да не ги знаем, какво от туй? Парцалев и той е бил неизвестен. Ще ги дадем цветята на някой по-неизвестен. Ще го пипнем. Кой знай, след време може пък да стане известен. Може да ни снимат по телевизора. В село да ни гледат хората. Да си кажат – кой ли е пък тоя, неизвестния, дето го пипнаха Илийца-Димка и мъжа и́? Дето букетя му дадоха? И тъй, ще започне да става известен човека. На Войнежа първо ще стане известен. Пък после, и в града може известен да стане… Тъй ами. Има после да разправяме как сме го пипнали тоз човек, на живо… Ей тъй сме го пипнали…
Пауза.
ИЛИЯ: На, стъмни се вече… До къде бях стигнал… И значи, отиваме в Офицерския клуб. Сядаме ний. Идва келнерът. “Какво ще обичат господинът и госпожата? Нещо да обяд? Или само за пиене ще желаете?” Госпожата, демек, си ти. (Пауза.) Ами ние – какво да си вземем? Аз казвам, по една пържола, и по една бира да си вземем. От тая бира, в халбите. Ама твоя воля. Каквото ти душа иска, туй си вземи. Може и по една ракийца да пийнем. Мъничка. Нищо, че е купешка… Ще пийнем ние, що да ни пийнем. И ний сме хора. (Отпива от ракията. Става, отива и поглежда часовника.) Ей го, дошъл часа. Виж как минава времето бързо, като си говорим… По-често трябва да си говорим ний с тебе. Тъй ами!
Отива при радиото и го включва.
ГЛАС НА ДИКТОРА: … с две цяло и четири на сто през изтеклата година. Нарастването на брутния вътрешен продукт се коментира от експерти като положителен стимул за присъединяването на страната към Европейския Съюз. А сега прогнозата за времето с Лилия Кожухарова.
ЖЕНСКИ ГЛАС: През деня времето беше слънчево, в северозападната част на страната с незначителна облачност, която в следобедните часове се разсея. Максималната температура в столицата беше двадесет и шест градуса. По Черноморието температурата на въздуха достигна – на юг двадесет и осем, а на север – двадесет и пет градуса. Температурата на морската вода във Варна беше двадесет и два, в Бургас – двадесет и четири градуса. Утре, под влияние на настъпващия средиземноморски циклон…
Токът спира. В тъмнината гръмва гласът на Илия.
ИЛИЯ: Дей’ба вашту мами дей’ба! Да ви опустей дано и държавата, и оправията! Га пеят на мама си гъза, пускате тока, га дойде да кажат времето, спирате го! (Става, взира се през прозореца.) Ей го, на – в цяло село спря. Тъмница… У Рачови сега светна… С акумулатора си свети той, от ЗИЛ-а акумулатор има. Пък ний, кат’ нямаме ЗИЛ…
Чуват се звуци от стъпки из стаята, отваря се шкаф. Звук от разклащане на кибрит. Илия драсва клечка и пали свещта. До този момент свещта е лежала на масата, с нея Илия натри канапа, когато започна да кърпи юлара на кравата. Става светло, колкото може да стане от запалена свещ.
ИЛИЯ: Е-е-х, живот пусти… (Налива си от ракията, отпива.) Се е тъй с българина… Га му се разгони кравата, пък на бика оназ работа ще му се счупи. Ще пийна аз една ракийца още, па ще дойда да си легна. Още мъничко да ти поприказвам. Ами на мен ми е мило за тебе. Драго ми е. На́ – толкоз години станаха, пък не си ми отмиляла. Колко години са туй… Се край мене, се да ма изпереш, да ми сготвиш, да ми угодиш. Пък аз се е случвало да ти се скарам, и да те поударя се е случавало. Аз за добро уж, уж да те уча.. От любов уж… От любов… Пък като те обиди живота, като те нагруби, и ти – без да се усетиш – и ставаш зъл. Зъл става човек… Зли сме ние, хората…
Отпива от ракията.
ИЛИЯ: Мълчиш ти… Нищо не казваш… И пред Господа като се изправя, и на него истината ще му кажа. Ще му кажа, че съм те побийвал. То и ти си пе́рната в устата. Като почнеш да ми ги говориш едни – люти-женски, е-е-ей! Де да се дяна аз, жено македонска!… Тя ръката ми сама се вдига. Аз не искам да те удрям. Мила си ми. А ръката ми се вдига, и те удря… (Пауза.) Ръката ми те удря, а душата ме боли… Душата човешка… Ако въобще на бедните хора в тоя живот им е дадено да имат душа…
Навежда глава в размисъл.
ИЛИЯ: Какво нещо е българинът… Що търпение му е дал Господ! Га на другите народи имане е давал, българинът сигур ще е закъснял. Закъснял е той, на къра е бил. На работа, до тъмно. До нощес чак. И за него при Господа сал търпението е останало. Ще търпим. Ще търпим ний… От Господа му е търпението на българина… Ще идем в София… Пералня ще ти купим. И телевизор. Цветен. Електронна поща за Неделча. Ще пише той, ще пише. Ти не се кахъри. Аз саблахлям, бързо-бързо ще одрусам джанката, и право при Теня. Не може да не е тръгнало писмото. (Отпива от ракията.) Ще идем ние в София. Помни ми думата. Мила си ми ти, цял живот ми е драго с тебе. Да те гледам, гласът да ти слушам… (Отпива от ракията.) Е-е-х, пуста и ракия – няма прокопсия. Уедър рипорт. Стига съм пил толкоз… (Пауза.) Ами аз? Още мил ли съм ти?.. Мръкна се то. (Става от масата.) Ще лягам. И аз ще легна. Като пуснат тока, ще засвири радиото, ще ни събуди. Хляб да ядем. Ако сме гледни. А́ко не сме – аз ще стана. Не се кахъри ти. Ще го спра аз. Спи ти, спи… Почивай си. Умори се ти, толкоз пране изпра… Затуй ти приказвам аз, да знайш. Да знайш, че си ми мила. Още по-мила си ми от едно време.
Взема свещта и се отправя към другата стая.
ИЛИЯ: Все по мило ми е с теб, колкото остарявам. Будна да беше, сигур нямаше да ти кажа. Щеше да ме е срам. Пък тъй, казвам ти го. Млад да можех да стана, пак тебе щях да либя, теб щях да си взема. Живота си с теб да живея … (Влиза в другата стая. Присяда на крайчеца на кревата.) Ами ти, ако те питам, ще ми кажеш ли истината? Ама няма да ме лъжеш, като за самолета… Ти мене щеше ли да ме вземеш, ако си млада? Щеше ли пак да ме либиш като едно време, за мен да се вречеш?… Щеше ли?
Дълга пауза.
ИЛИЯ: Димано!… Димке!… Илийце ма! Димано…Обади се, ма! Димке! Какво направи ма, жено! Стани, не ме плаши мари! Обади се, ма!
Ярка електическа светлена плисва и залива сцената. Токът е дошъл. Радиото се включва от само себе си.
ГЛАС НА ДИКТОРА: … съобщи днес говорителят на пресцентъра на МВР. А сега ще чуете арии из италиански опери.
Съвсем не на място се радзнася гръмка оперна ария, разлива над публиката неадекватната си доминанта. А след това, сякаш самичко, радиото започва да сменя настройките си. Разнасят се далечните, непонятни шумове на ефира. Издигат се, заглъхват и отново се извисяват. Сред тях полека изплува и тихо се разнася “Притури се планината”. Песента се слива с репликите на Илия.
ИЛИЯ: Димано! Илийце ма! Стани ма, жено!… Какво изведнъж ти стана, какво направи ти ма! Димано! Нищо днеска ти нямаше, ма жено! Обади са ма! Кажи нещо!.. Димано!
Пауза.
ИЛИЯ: Къде си ма, жено! Къде се дяна, Димке!.. Димке!.. Обади се ма!.. Илийце ма!.. Димке!.. Димано!!!
Думите му стават все по тихи и постепенно заглъхват, изгубвайки се в песента, следвайки неведомите фадинги на човешката душа – ако въобще на хората в този живот е дадено да имат душа.
ЗАТЪМНЕНИЕ
ПРИТУРИ СА ПЛАНИНАТА
Притури са планината,
че затрупа два овчеря,
че затрупа два овчеря,
два овчеря па другаря.
Първи моли, пусни мене,
мене чака първо любе,
втори моли, пусни мене,
мене чака стара майка.
Прага отваря планината,
ха ги пази два овчеря,
любе жали ден до пладне,
майка жали чак до гроб.
