FB страница: Аспирин за потиснати океани
Електронната книга на Еми Цветкова “Аспирин за потиснати океани“ можете да прочетете ТУК
Писъкът на сокола или теория на принадлежността
Сутрин въздухът е прозниващ и чист. Избягала от града и обичайните му шумове, само сутрин мога да усетя мириса на озон и борови иглички. Мирише хубаво и топло. Така както мирише на дом, на мама. Лятото вече измъква стъпките си, заплита косите си, но есента, есента още не е дошла.
Зиморничава съм. умората, убийственото състояние, в което съм напоследък, все по често ме придърпват навътре към познатия удобен и мек фотьойл, с димящата чаша кафе и новините на екрана на компютъра.
Не и тези дни. Тези дни, не бързам да го отворя, тихомълком изнасям чашата с кафето и сядам на пейката. Дишам, издишвам. Дори димът на цигарата и силният мирис на арабиката не могат да приглушат аромата на гората. Чувам я как диша.
Откъм реката долита писък на сокол. Още веднъж и оше веднъж. Отчетливо, рязко различим. Вика някого. Някой му е нужен.
Всъщност не усета за спокойствие и изчистеното ухание на гора ме изтеглиха навън, а именно писъка на сокола.
Замислих се как така цяло лято не съм го чула и се сетих защо. Ние. Хората. Притеснявахме го. Сега когато тълпите туристи понамаляха, почти изчезнаха , той се върна.
Отпивам от чашата, а той се провиква отново. Пронизително, призивно… въздухът реже лицето ми, а едни шантави слънчеви зайци притичват по гърба ми, промъкнали се през старите клони на мурите.
И усешам равновесието, което ме обзема, баланса въпреки умората, въпреки ежедневните глупости, спокойствието и чистотата, връзката си с това място, с това слънце, с тая трева и роса, със здравеца и със сокола.
Принадлежност. Аз принадлежа на това място, вече съм част от него, мога да започна деня си.
Два три небрежни гълъба се размотават по паркинга и дори не ме отразяват. Нито мен, нито цигарата ми, нито чашата ми с кафе.
Аз съм част от пейзажа.
В този момент от небето, като камък върху тях се спуска единият, с неземна сила, дори първо чувам, преди да го видя, удрящото се върху асфалта му крило, и отнася един от небрежарите…
Благодарна съм му. И той ме е приел като част от гората, част от неговия свят и място.
– Гадно- казва колегата, видял случилото се през прозореца.
– Живот – отговарям му, – не го уби, заради самият акт на убиване, а защото трябва да оцелее.
Лятото… е, не е миналото лято, беше странно, беше напрегнато, беше нервно и с щипка лудост, още е тук в детелината, в смолата по муровите кори, в цвета на маргаритките , в дивия мирис на здравеца, в росенето на дъжда и ромола на Демянишка река. В призива на сокола. В чашата ми кафе…
Есента още не е дошла, но съм сигурна, че някак си ще се справя, да намеря онова, което ми е нужно и в нея.
Вече знам, принадлежим си.
