Николай Николов-Козия е писател и се занимава дейно с ПР, каквото е и образованието му. Автор е на книги-игри, разкази в сборници с нова българска литература, статии в сайтове и вестници. Негова е и литературната инициатива Истории от всякога, където всеки месец автори четат разказите си пред публика.
Катинарът
В Теорията на хаоса (Едуард Лоренц) Ефектът на пеперудата е чувствителната зависимост от началните условия, където една малка промяна на параметър в нелинейна система може да доведе до големи разлики в по-късните състояния. С други думи, всяко едно действие, без значение колко незначително се струва то на извършващия го, може да доведе до огромни по значение последици в бъдеще.
На старото пристанище на Кейптаун, точно над вълните на Атлантическия океан, кротко облизващи топлия африкански бряг, се е проточил покрит с патина парапет. На хоризонталните му пръчки са закачени множество катинарчета. Нали ги знаете – като онези на Моста на изкуствата над река Сена в Париж. Можете да ги видите с хиляди и на романтичните мостчета по кривите канални улички на Венеция. Кейптаунските катинари в никакъв случай не достигат колосалния брой на събратята си от споменатите градове, ала също като тях са заключили любовта на десетки двойки. И никой не се замисля дали случайно съдбата на тези млади и щастливи хора не се е преплела завинаги с тази на металните механизми.
Туристите, които щъкат по света, не са само от онзи вид усмихнати добродушковци с фотоапарати, които с преливащо от щастие сърце, се наслаждават на забележителностите на посетения регион. Съществуват и не малко типажи, поели на път с единственото намерение да се държат на чуждата територия като „у наше село“.
Част от тази история започва от момента, в който Хараламби Цвятков се черпеше благотворно с компания български туристи в приятен белгийски ресторант, надвиснал точно над споменатото пристанище на Кейптаун. В това заведение сервираха може би най-вкусните миди в света и нашият герой бе решил да се увери дали е така. Разбира се, поливаше деликатеса с порядъчно количество южноафриканско вино.
Хараламби бе особено щастлив. Не заради отминалия неземно красив залез, не бе завладян и от топлата вечер, гарнирана с милиарди ярки звезди. Гледката на тъмния, величествен масив на Тейбъл Маунтин също не стопляше душата му. След досадния ден, изпълнен с тичане по музеи, паркове и известни градски квартали, той най-после бе достигнал целта на всяко свое пътуване, а именно обилното ядене и пиене. Не разбираше какво толкова са полудели спътниците му по тия паметници и катедрали и по безкрайното щракане с фотокамерите. Какво да им гледаш – има ги във всеки град, едни и същи! Виж, баровете и ресторантите бяха друго нещо за Хараламби. Там той бе във вихъра си, в светая светих на своята представа за живеене.
След обърнатите десетина бутилки вино, компанията реши да поеме към хотела, за огромно неудоволствие на Хараламби. Изпита още по-голяма неприязън, когато всички предложиха да се снимат пред стария кораб, завинаги закотвен в една пристанищна ниша и килнат тъжно на една страна. Ще се запитате: какво изобщо прави Хараламби в Южна Африка с нехаресвани от него хора? Може би трябва да се спрем на личността и явлението Цвятков малко по-подробно.
Хараламби нямаше приятели. Компанията му се състоеше от колеги. Всички работеха в малка агенция, позиционирана в София, занимаваща се с политически ПР. След поредната успешна кампания, шефът им ги награди с тази почивка в ЮАР, а фактът, че получаваха и високи възнаграждения по принцип, помагаше да обикалят подобни ресторанти. Под средния ръст, с добре гледано коремче, с оредяваща коса и свински очички, живо святкащи над зачервените бузи. С този си вид Хараламби приличаше на изтърван малък булдог, вечно озъртащ се за подходящо плюскане и респондиращо му по количество пиене. Жените инстинктивно го отбягваха и злобата превземаше душичката му бавно, но неизбежно като януарски грип.
Докато всички от групата се смееха и запаметяваха чупки и стойки на дигиталните носители пред парапета на пристанището, Хараламби се озърташе, изпускайки алкохолни пари в соления въздух на нощта. През ума му мина идеята да се изпикае във водата, ала дори и на него му стана ясно, че това би било твърде просташко. В този миг погледът му се закова върху малък, невзрачен катинар, закачен на най-долния прът на парапета. Беше от ония, с които хората си заключват куфарите – знаят, че всеки може да има ключове за тях, понеже се продават по магазините за левче, но някак си са спокойни, че багажът им е в безопастност. Хараламби бръкна в джоба си и извади точно такова ключе, което бе за собствения му куфар. Ловко отключи катинарчето и го стисна в потна шепа.
– К‘во прайш, ве, Хари? – подвикна му един колега. – За к‘во ти е тая тенекия?
– Купувайте си вие тъпите магнити! – озъби му се нашият герой. – Аз ше си взема ей т‘ва за спомен!
И рязко прибра придобивката във вътрешния си джоб. После доволен закрачи към хотела.
Подсъзнанието му леко изхъмка. Може би само то разбираше, че в това катинарче Хараламби бе видял самия себе си – малък, поръждясал и скучен.
Спомняте си, че това не е началото на историята, нали?
Всичко започна преди две години на същото това пристанище.
Вечерният бриз носеше солта на океана и мириса на Африка. Тихи плясъци ознаменуваха целувките между тъмната вода и масивния бряг. Досами парапета на пристана двама влюбени се прегръщаха топло, вплитаха пръсти в косите си, разменяха тихи целувки. Точно бяха изживели един прекрасен кайптаунски залез и сега се наслаждаваха на любовта си под искрящите погледи на звездите.
Доменико и Анджела бяха от онези млади хора, измъкнали се от земеделската прегръдка на Южна Италия и установили се със собствен бизнес насред вечния Рим. Всичко това не стана лесно – отпътуването, следването в университета, бачкането, малките квартири и непосилните разходи… Но те останаха заедно, пребориха се със света и бяха все така влюбени. Южната кръв и темпераментът на Калабрия бушуваха в младите тела, помагайки им да оцелеят и да успеят в лудницата на огромния туристически град. Фирмата им за реклама тръгна нагоре стремглаво и сега те спокойно можеха да се наслаждават на подобни екзотични ваканции. Лятото бе много по-различно и красиво в Африка. Всичко за тях в момента бе любов.
В точката на пресичане на океан, небе и земя Доменико извади малък пръстен и го поднесе на любимата си. Тя не каза нищо. Само една сълза се откъсна от окото й, събра звездния блясък и се търкулна по мургавата шия. Едва забележимо кимване ознамени нейното съгласие да споделят радост и мъка до края на живота си.
В пристъп на щастие младият мъж извади от джоба си катинарче и двамата заедно, сплели пръсти върху малкия му метален корпус, го щракнаха на най-ниската пръчка на парапета. С шепнещи гласове и през сълзи на радост Доменико и Анджела се врекоха в любов, която завинаги да остане заключена в сърцата им като този катинар.
Две години по-късно символът на тяхната гореща обич потъна в джоба на Хараламби Цвятков, точно до хладното му сърце.
Понякога съдбата приема твърде сериозно някои неща и тълкува по собствен, безпристрастен начин превратностите в живота на хората. Тя видя в случката с катинара задължителна възможност да се намеси и да довърши историята според нейните представи и закони.
По времето, когато Хараламби се прибра в София, в Рим Анджела се подготвяше за бизнес пътуване до Берлин. Съпругът й Доменико пък трябваше да се оправя с един тиймбилдинг в столичен ресторант. Заведението бе тяхно и понякога събираха служителите си на забавни вечери с вкусна италианска храна, вино и разтушаващи разговори.
Двамата не го признаха дори и пред себе си, но когато се целунаха за довиждане, за пръв път в живота си не почувстваха, че ще липсват един на друг. Сякаш огромният часовник на вселената изведнъж бе отмерил две секунди в една. (…Цък…) После – куфар, летище, самолет… кетъринг, костюм, ресторант.
Тази нощ и двамата изневериха един на друг. Той – с новата секретарка, тя – с някакъв русоляв германец. Не се питаха много-много защо са го направили. Обясняваха си го с напрежението, постоянните пътувания, все по-честите заспивания в семейното ложе без секс преди това. С редките съвместни ваканции. И с още хиляди други дребни нещица, за които разправят, че обръщали каруцата. Те не подозираха за съществуването на Хараламби Цвятков.
Съвсем логично се стигна и до развръзката на тяхната любов. Все по-малко двамата се криеха в похожденията си. Все повече ставаха счупените чинии след разгорещените италиански скандали в дома им. В момента, в който тези семейни войни се пренесоха в офиса, ресторанта, на улицата, двамата взеха решението да се разделят.
Доменико вече бе започнал да пие и гуляе с разни мадами по цели нощи, дори седмици. Анджела обикаляше шопинг центровете на Европа с хищно удоволствие, придружена от приятелки или кавалери. Фирмата им се движеше от двама управители, деляха си доходите на две и не искаха дори да се виждат.
Катинарът на любовта им лежеше забравен в най-долното чекмедже на Хараламбовия гардероб.
Следващото лято всеки от тях планира почивката си без да се съобразява с другия.
Доменико разглеждаше туристически каталог с тазседмичната си любовница и накрая се спря на луксозен на вид хотел на непознатото за тях Черно море.
– Никога не съм бил там – обеляза италианецът, – но мои приятели ми казаха, че било страшно красиво, евтино и освободено. Отиваме!
Анджелика и нейните дружки бяха решили тази почивка да направят нещо по младежки лудо. В техните представи това се изразяваше в излежаване на плажа, пазаруване, пиене на много мартини и кратки афери с двадесет годишни неуморни левенти.
В крайна сметка се спряха на един курорт, за който се носеха легенди сред по-заможните жени на средна възраст в града. Никоя от приятелките не го бе посещавала, затова им се стори още по-загадъчно и интересно. Незабавно направиха резервация.
Лятото достигна своя пик и екс-влюбената двойка отпътува с различни самолети, всеки към своята представа за почивка.
Слънцето мяташе острите си лъчи към земята и като че в този момент се целеше точно в улиците на черноморския курорт. Туристите бършеха потни лица и кимаха, разбирайки защо бе наречен Слънчев бряг. Под сянката на плажните барове често можеше да се види някой зачервен и измъчен германец, излъган в чувството, че със студена бира нещата ще се оправят.
Хараламби Цвятков махаше шкембе по централното шосе на курорта и зяпаше огромните хотели. Джапанките му шляпаха по горещия тротоар, водейки го към големия плаж. Там той смяташе да се отдаде на коктейли и грях. На гърба му се люлееше раница с хавлия и мазила против изгаряне. За всеки случай, между тях се бе намърдало и предварително изстудено патронче водка.
„К‘ъв Кейптаун, ве, брат ми! – мислеше си той. – Глей тука к‘ви мацки има – само чакат някой да ги почерпи!“ И той примлясна доволно, предвкусвайки целодневните забавления, които го очакват.
Някакви мургави красавици внимателно го заобиколиха. Говореха италиански. Игнорирането му ни най-малко не впечатли нашия герой. Нали има пари в джоба – италианки, французойки… к‘во, няма дълго да му се правят!
Сложи си слънчевите очила и тръгна да пресича улицата, зад която се ширеше европейският плаж. В този момент чу отчаяния писък на автомобилни спирачки…
Доменико бе особено доволен. Не само от избора си на място и хотел, но и от очертаващия се невероятен ден. Италианската му прическа се вееше с особен сексапил, докато шофираше наетото спортно кабрио по улиците на курорта. Всъщност бе долетял сам в тази страна, онази кучка му бе омръзнала. Убедеността му, че е постъпил изключително мъдро, растеше с всяка изминала минута. Тук путаните бяха навсякъде. И му се искаше да си легне с всички. И щеше да опита. И… Привидяха му се питиета, горещи танци и тела, изваяни специално за него. Ей това е животът!
Обзет от прилив на радост, Доменико настъпи газта на автомобила. Горещият въздух летеше покрай него, милвайки го и обещавайки му неземни удоволствия през следващите две седмици. Зави по шосето за плажа и в този миг я видя. Неговата Анджела.
Вървеше с приятелки по тротоара и се смееше на нещо. Той усети рязко жегване в гърдите. Неговата Анджела бе красива и жизнена. Неговата Анджела имаше походка и осанка на лъвица. Неговата Анджела притежаваше най-горещия темперамент в Италия. Колко отдавна не я бе наричал своята Анджела? Не се запита какво прави тя тук, а вместо това осъзна, че и сега е неговата Анджела и винаги ще бъде.
Загледан с внезапно насълзени очи към отминаващата край него стара любов, той твърде късно върна поглед пред себе си. Скочи на спирачката…
В спортната червена кола глухо се блъсна дребен мъж. Очилата му изхвръкнаха нейде встрани, а шкембето му прелетя над автомобила. В забавения каданс на ужаса Доменико се опита да овладее колата, но успя само безпомощно да се вреже във витрината на магазин за плажни хавлии. Преди да изгуби съзнание, кой знае защо се запита кой глупак би си купил подобни скапани хавлии.
Анджела с изкривено от ужас лице проследи катастрофата и изпищя заедно с всички минувачи. Докато адреналинът в тялото й се опитваше да вземе надмощие, изразяващо се в моментално бягство от кървавото произшествие, очите й се спряха на шофьора на спортната кола. Сред разсейващия се дим, породен от гуми, спирачки и асфалт, тя зърна клюмналата над волана глава. Кръвта от лицето й се оттече за секунда. Разпозна лицето на съпруга си. Хукна към колата, надала вой като една истинска калабрийска донна.
– Доменико! Моят Доменико!!!
Животът бавно се изсулваше от натрошеното тяло на Хараламби. Той усещаше промъкващия се злостно в душата му студ. Разбра, че това е краят и единствено се укори, че умира трезвен. Не си го бе представял по този начин. Преди последният му дъх да напусне дробовете, той си каза, че навярно все пак съдбата си знае работата.
Масаж
Новата работа ми се стори странна. И не толкова самата работа – копирайтър съм от години – колкото обстановката. Някой бе внедрил интересни, но задължаващи порядки за сплотяване на колектива. Всички от рекламната агенция трябваше да ходим заедно в работно и извънработно време на масаж, кино, ресторант, басейн, сауна. Цяло чудо бе, че вътрешнокорпоративният правилник за развлечения не ни караше и да се чукаме помежду си. Човек остава с усещането, че компанията е японска, само дето си беше българска. Някои хора обаче бързо свикват с глезотийките и ако не ги познаваш, ще речеш, че цял живот така са я карали.
Бях в компанията отскоро, но имах наблюдения върху персонала, относно сплотяващите екипа дейности. Да вземем например колежката Минка. Симпатично миньонче, притежаващо привлекателен пърхащ поглед, което само понякога изпускаше запетайки в текстовете си. Макар да бе от Горна Оряховица, в киното и ресторанта Минка се държеше така, сякаш всеки уикенд токчетата й тракат по манхатънските улици. Всички я наричаха Мика. Интересно е колко неща могат да се изкажат или пропуснат с едно обикновено „н“.
Пешо, когото пък зовяха Питър, произхождаше от добро и работливо семейство от Трън. Самият той бе невероятен професионалист и силно креативна личност, само че подобни персони често имат странно чувство за хумор. Изненадващото сваляне на хавлията в сауната от негова страна по едно време спря да ни изненадва. Не зная как го приемат масажистките.
Не ме разбирайте погрешно, нямам нищо против новите си колеги. Може би, след като мине достатъчно време, ще се претопя в екипа, ще легна удобно в него като в хамак и ще си сменя името на Гейбриъл или Жан. Засега просто ще ви разкажа за друг колега – свитият и вечно безмълвен Лъчезар.
Противно на името си, пичът бе доста безизразен. Не си спомням да съм го виждал усмихнат или намръщен. Седеше си приведен над бюрото и пръстите му потракваха по клавиатурата бавничко и отмерено. Той бе редактор на текстовете ни и рядко участваше в брейнсторм или оперативка. Слагаше си слушалките и се отцепваше от света. Разбира се, идваше с нас на онези сплотяващи мероприятия.
Всяка сряда ни водеха на различен екзотичен масаж. Понеже се смята, че в средата на седмицата служителят вече е обременен психически, масажът трябваше да е по-екзотичен и от тайландска проститутка. В действителността на българската развлекателна индустрия се срещат неща, които и в Лондон минават за рядкост. Веднъж отидохме в масажен център, който сякаш се бе материализирал тук от времето и двора на пребогата антична династия.
Строени в редичка, под трептящата светлина на ароматни свещи, слушахме обясненията на масажистката. Как да се отпуснем, къде и защо ще ни разтрива, какво ще ни втрива, важни наставления за отмората на тялото и духа, защо има плитко езерце със златни орнаменти в стаята… Имах чувството, че не съм на масаж, а на обиколка с ученици в Белия дом. По едно време се улових, че дори я слушам – разказваше за едно от етеричните масла. Било с екстракт от сълзи на сърна. Никога не съм знаел, че съществуват подобни научни постижения, но не зададох въпрос по темата. Вместо това изтърсих:
– Ей, яко е – направо мажеш на филия и ядеш!
Някой даже се засмя.
След час, когато масажът приключи и всички си тръгвахме с твърдото убеждение, че здравето напористо плъзва из телата ни, стана чудо. Лъчо дойде при мен видимо смутен. Пристъпяше на едно място и си чешеше ухото – знак, че нещо е нервен.
– Кой се гътна, Лъчка? – подех разговор, без да вярвам, че такъв въобще ще протече.
– Ае, брат – изрече бавно той. – Чудех се за т‘ва етерично масло, дето ни разтриваха с него…
– Лъчка – побутнах го, – ще си откъснеш ухото така. Какво за маслото?
Той ме погледна в очите с тъмен поглед, въздъхна и попита нещо, върху което размишлявам и сега.
– Чудех се – кой изрод разплаква сърнички, за да можем ние да си масажираме скапаните задници?
