Веселина Ангелова е родена в Пловдив през 1975 година. Много иска да издаде книгата си с разкази. Търси издател за разказите, защото ги харесва. Когато не търсеше издатели изобщо, издаде роман и стихосбирка. Романът е „Пясъчен часовник”, публикуван с псевдоним Селина Ангелова, а стихосбирката се нарича „Кой смее да се оплаква”.
БУТИЛКАТА
Седят двама на бара. Единият е барабанист, а другият свири на китара в рок група. Единият си има гадже. И другият, но сега не им е до гаджета. Оплакват се от бас китариста, който чопли семки и си играе на телефона между парчетата.
– Ей, няма ли да спре да гледа в тия игри, никакво участие в разработките на новите парчета, нищо! Все едно е скапан касетофон! – със стиснати устни казва барабанистът .
– Отбива номер. Винаги съм си мислил, че причината в посредствеността, е най-вече нежеланието да свършиш нещо – конската опашка на китариста и тя кима мъдро, докато той премества Фендъра си настрана.
– Не, не отбива, толкова му е номера. Той не може повече, нали разбираш, намира некъф сатисфакшън в тва и не му пука за нищо повече. Почва да ми писва, честно. Предишният път ми се издразни, щото не съм разбрал, че иска да си настрои баса… и съм тропал нещо си там – забарабани по бара инстинктивно.
– Мда…и все пак, не можем да се откажем, нямаме алтернатива, ако искаме да звучим като група в кавър формат – логично отбеляза китарисът
– Тия дни слушах някакви мацки, двечки, само китара барабани и вокали, страшен кеф.
Към тях се приближи един с кожено яке за пет лева от втората употреба, извади желирани бонбони-очи и им направи сценка, за да се разхихикат. На него му викаха Хубавия и той правеше бира в свободното си време.
– Хващам се на бас за четир’се лева, че мога да напъхам някой от вас в една бутилка Апуаха.
– Толкова ти е варката ли, Хубав?
– Не бе, още ми се пие бира.
– Ама ше почакаш да доведем Плешивия.
Точно когато китаристът изрече тези думи и в бара се шмугна бас китариста Тихомир – Тихата крачка, Плешивия. Той вирна доволно брадичка, придърпа стола на бара и през стържещия звук каза:
– А-а-а, говорите си за мен, а?
– А, да. За теб си говорим. Зад гърба ти.
В този момент Хубавия го грабна от табуретката и го напъха в празна бутилка от Апуаха. Всички зяпнаха и от устата на китариста започна да се стича леко една тънка лигичка. От косата на барабаниста се отрони като перце един кичур коса. Докато се осъзнаят, Хубавия се омете. Явно беше хванал първото такси, защото се опитаха да го догонят, но нямаше никой пред заведението.
Върнаха се още по-замислени и с ръце в джобовете облегнаха гърбове на дървения плот. Това ги сдуха още повече, така че вече не чуваха виковете на басиста от бутилката:
– Пуснете ми телефона-а-а. Ало-о-о, забравихте ли ме тука…ще умра от скука.
Не можаха да напъхат телефона му нито баса, обаче пуснаха една сламка вътре, за да може да си порка уиски. Този номер Хубавия сигурно го беше научил от някой китайски магазинер в Анадола. В Анадола винаги се случват чудеса. Там се събират великите държави да си говорят за кризата, докато някъде в Париж убиват хората в атентати на ислямска държава. А може и да го е научил от някой финландец. Да бе, финландец. И къде? В Тайланд? Ти не си в ред пич, какво ще прави финландец в Китай? Казах Тайланд. Добре де, Тайланд. Ще лови риба. Ти мен нещо не ме взимаш насериозно. Кой, аз ли?
Спрете! каза котката, която се мотаеше в заведението и се движеше плавно между чашите им на бара. Барманът понечи да я изгони, тя скочи на земята и бутна с опашката си бутилката.
