Зад гърба ѝ
Не можеше да прави крачки напред. Вървеше назад, заради отколешна болест на краката, усукване на сухожилия, усукване на нещо си, така и не запомни какво точно. Заради това усукване, на улицата първо я гледаха странно, после скришом се подсмихваха. Краката й бяха меки като дървесината на липата. Дали щяха да я кръстят Тия, ако знаеха това. Често пиеха чай с нейните приятелки, две близначки с остри лица и руси коси. Близначките имаха и сестра, и тя се мъкнеше с тях, беше доста по-ниска и не толкова руса, което впрочем е без значение за по нататъшния развой на събитията. Четирите излизаха да се разхождат и продължаваха разговора. Тия се движеше пред тях с гръб към посоката, като си помагаше с ръцете, с които като че ли загребваше въздуха. загребваше, все едно плуваше по гръб в морето, а водата изригваше изпод мишците й и заприличваше на ръкавите на кимоно. Кой знае защо тя обичаше да облича кимоно всеки ден, така лакти и копринени ръкави се бореха срщу настъпващото бъдеще, а тя просто не гледаше натам. Интересен беше въпросът как никога не се спъва, но и това бе странно, както и цялата история.
Гледката беше следната – Тия с широките ръкави на кимоното, стъпваше назад и лактите й пореха въздуха проправяйки въздушен коридор, а те – високи и настъпващи пред нея, само сестра им – не толкова висока и руса, се движеше встрани като ескорт.
Можеше да се оприличи и на пътуване във вагона на някой закъсняващ влак, в който хората си стоят един срещу друг и влакът се движи. Едни са срещу подоката, а други с гръб към нея.
Когато бе сама, се разминаваше с познатите си по улицата и ги разпознаваше по гърбовете, тогава когато се движеха в една посока, гледаше лицата им, усмихваше им се. Никога не успяваха да се разминат, така че положението ставаше неловко.
– Не можеш ли да вървиш напред? – я попита един път синеоко момче.
– Има много начини да вървиш напред и само един да стоиш на едно място. – каза му тя и той на мига се влюби в нея.
Вървяха по улиците, Тия обрамчваше с ръка неговата, както в детска въртележка. Родителите му, все му мърмореха –
– Вземи си нормално момиче, да върви напред.
– Но тя върви напред, само дето е обърната с гърба си към това, което вие наричате „напред”.
– Именно – отвръщаха те – двама души трябва да гледат в една и съща посока.
– Това е доста приятен дефект – каза той – всички бурно я аплодират, когато свири на пиано с гръб към пианото. Просто е блестяща.
– На кого му пука дали е блестяща? Нали не е НОРМАЛНА?
Скоро след това Тия намери лекар, който да обърне усукването на краката й, защото хич не й беше приятно родителите на любимия й, да не я приемат. Операцията мина услешно и тя започна да ходи напред, но родителите на синеокото момче, така й не я приеха. Стори й се, че и той запова вече да не я харесва, откак държи ръката му и се разхождат из града като всички останали нормални двойки. Близначките я напуснаха, бяха си взели сляпо куче, което да влачат на каишка. Публиката вече не я аплодираше тъй бурно.
Тя постави своите нормални лакти върху нормалните си крака и заплака.
В знак на протест една сутрин, в която й се струваше, че всичко още е съвсем възможно на този свят, тя стана, хвана главата си с две ръце и я завъртя наобратно. В това съвсем малко успя да поправи вредата от неприятните интервенции и все пак да участва в живота на хората, които се впечатляваха от невъзможни неща, въпреки че зад гърба им се подсмихваха.
Вече щеше да може да гледа зад гърба си.
