Златото на дракона
– Дали може да се вярва на онова пиянде Говедаря? – подхвърли през рамо Бабанката и намести меча, че много се закачаше из шубраците.
– Е, нали го чу, като разправя… – започна Дънера, но една клонка, извита от рамото на другаря му, се изплъзна и го шляпна през лицето. Той изпсува тихо и разтри удареното.
– Абе чух го аз, ама нещо взе да ме съмнява – дракони съм виждал, ама що им е да вардят злато?
Дънера не отговори, още разтриваше удареното. Цялата история, която чуха от Говедаря, беше хем като истинска, хем като приказка. Както си пасял говедата, изтегнат под едно огромно дърво, от небето се спуснал дракон и грабнал най-хубавата кравичка. Докато се усети, докато схване защо са се разтичали размучаните животни – драконът вече махал с криле в небето. Говедаря разтрил очи, помислил, че сънува, после разбрал, че това, което се случва, е наяве и хукнал след сянката на дракона, която пълзяла по отсрещния хълм. Колко е тичал не стана много ясно, но явно кравичката наистина е имала някаква по-особена стойност за него, защото не спрял, докато не изкачил хълма. Оттам видял още по-смайваща гледка. Драконът не бил един. Били два и плющели гневно в небето, обикаляли се и очевидно се готвели за бой.
Говедаря приседнал премалял на билото на хълма и оттам проследил невероятната битка. Драконът, който носел в ноктите си кравичката, се спуснал ниско до земята и я оставил внимателно, сякаш е най-крехкото нещо на света, след което с мощен плясък се издигнал и връхлетял другия дракон. Сплели се в свистящо и огнедишащо драконово кълбо, а по време на битката се чували отделни думи и проклятия. Именно тогава Говедаря чул за драконовото злато…
Измъкнаха се от храстите и пред тях се изправиха скалите. Някъде горе трябваше да е пещерата, в която се е вмъкнал драконът заедно с кравичката, след като прогонил другия.
– Сега трябва вече да внимаваме и да се промъкнем незабелязано – заяви Бабанката.
– Чакай малко – спря го Дънера. Отпуши тапата на меха с вино и удари един голям гълток. Подаде го на другия с думите: – За кураж!
– То тоя кураж… пиянки като Говедаря ще ни направи накрая – откакто сме тръгнали, все за кураж… – изсумтя Бабанката, но надигна и той. Винцето си го биваше. Размърдваше дремещия в него юнак.
Закатериха се по камънаците, всеки със собствените си мисли за драконовото злато. Като цяло те се припокриваха, различаваха се само в образа на момата, която ще впечатлят.
Докато се извивали във въздуха, драконите бълвали огън – ту страховит, ту във формата на неприлични знаци. От време на време се дочували и закани, но Говедаря ясно чул на няколко пъти, че драконът, който откраднал кравичката, споменава за злато. Не станало много ясно, но по някакъв начин, изглежда плячката била свързана с това злато, затова не отстъпвал, биел се настървено и в крайна сметка победил. Другият дракон отлетял, махайки на една страна, а крилете му приличали на омачкан царевичак.
Говедаря си бил поел достатъчно въздух, от думата злато бил получил и достатъчно смелост, та последвал дракона, който се снишил, сграбчил отново кравичката и поел към леговището си. За щастие, то било близо и човекът успял да зърне скалите, в които се намирало. Тогава се сетил за останалия добитък, плеснал се по челото и хукнал обратно да дири разбягалите се животни.
Почти се бяха изкатерили до процепа, в който би трябвало да е драконовото леговище, когато от него се чу шум. Двамата замръзнаха на място, после се прилепиха плътно до скалата и затвориха очи. От това страхът не изчезна, само му дадоха възможност да извае кошмарни образи от вътрешната страна на клепачите.
Някъде над тях се чуха едновременно тежки стъпки, дращещи по скалата нокти, влачещи се люспи и дълбоко драконово дишане. Мераклиите за злато се осмелиха да извият глави и да отворят по едно око. Видяха дракона. Беше страховит. Направо да не повярваш, че такова огромно същество може да лети. Той махна с ципестите си криле, отбутна се от площадката и отлетя, а вятърът, който направи, ги залепи още по-плътно към скалата.
Когато се окопитиха, пръв проговори Бабанката:
– Онова пиянде не е излъгало за дракона, значи… Това се казва късмет!
– Давай да се вмъкваме и да преровим за златото, преди да се е върнал – допълни мисълта му Дънера и двамата се закатериха с нови сили нагоре, ентусиазирани и размечтани за купищата злато, които ги чакат в драконовата бърлога.
Когато стигнаха до площадката, видяха да се търкалят няколко люспи от дракона. Дънера се наведе и вдигна една от тях – можеше да се ползва за чиния, даже идваше малко голяма за целта.
Бабанката се огледа неспокойно, но небето беше чисто и ведро – нямаше и следа от дракона. Дънера го побутна и му подаде меха. Вече бе отпил. Кураж трябваше. Много кураж им трябваше сега, преди да влязат в леговището.
Мисълта за златото и това колко близо са до него, ги окуражи допълнително и те направиха първите стъпки в мрака на пещерата. Лъхна ги мирис като от змийско гнездо, но по-силен и натрапчив, който ги накара да настръхнат и да спрат. Стори им се, че дочуват шум. В мислите им се сборичкаха образите на ядосан дракон и хвърлящи се на вратовете им влюбени красавици.
Тъкмо преодоляха тези страхове и видения и направиха още две-три нерешителни крачки навътре, дочуха характерния шум от драконови криле. Спогледаха се, а плющенето се засили, карайки кръвта им да се отдръпва от крайниците, а телата им да се вледеняват. Сега дори още три меха с вино нямаше да могат ги сгреят или окуражат.
Когато огромното туловище на дракона закри входа на пещерата, двамата вече лежаха зад един камък и опитваха да не мърдат, да не дишат, ако има как – и да не са живи.
Чу се жално мучене.
Спогледаха се.
Онова пиянде, Говедаря, явно и за кравата не беше излъгало… сигурно и злато има, но сега важното бе да не ги усети драконът. За него те щяха да са нахални мръвки, с които няма какво да се бави.
Тежките му стъпки минаха съвсем близо, опашката му се провлачи и леко тупна камъка, зад който се бяха скрили. Кравичката измуча отново жално.
Нещо се размърда в мрака на пещерата, Бабанката се престраши или по-скоро от любопитство надигна глава, опитвайки се да зърне какво се случва в тази посока. Силуетът на дракона се очертаваше в процеждащата се от входа светлина. До него се появи един по-малък, поклащаш се силует.
Дънера също се осмели и подаде глава иззад камъка. Дъхът му секна, когато разбра, че драконът в пещерата не е един.
Пред смаяните им погледи огромното същество сведе глава и пусна омаломощената кравичка пред малкото драконче. Думите му прокънтяха в пещерата:
– Хапни, мамо, хапни, злато…
