***
В бара е топло, ненатрапчива музика, някъде в дъното млечно бял неон дискретно осветява част от барабаните, рамото на бас китара и коремчето на саксофона. Той е кавалер слага цветето във вазичка, сваля ми палтото и се усмихва. Цялата работа е че не сме се виждали от две и повече седмици и още сме с “добрите” така да се каже, защото след малко може да стане – наоборот, но сега… Той се е погрижил за всичко- таксито, кувертите, цялата вечер.
От някъде изскача един мазен сервитьор и докато си плюя в пазвата усмивката му се разля по пода, а думичките му директно капеха по главата ми.
– Добър вечер, честит празник, дрън – дрън, предлагаме ви томбола.
Моят човек разсеяно разглежда менюто и не му обръща никакво внимание, но аз се зарибявам.
– За какво ти е томбола, дошли сме да празнуваме.
– И какво ще ти попречи томболата? – питам настъхнала.
Винаги съм готова за скандал, но той още не е във форма и махва с ръка. Сервитьорът донесе две картончета и изчезна а той още продължаваше да разглежда менюто. Как вижда в тая пуста тъмница хич не ми е ясно. Явно още предъвква скандала, но изглежда го преглътна и остави менюто.
– Искаш ли нещо специално? – шепти в ухото ми.
– Тук ли? – питам аз. А той загадъчно се усмихва. Устните му са нежни, ръцете топли, а моите както винаги са – кочан. Когато реши той може да бъде добър и това за момент приспива бдителноста ми. Накрая сервитьорът развали всичко, защото имаше чудното свойство да изскача от нищото и да се разтваря във въздуха. Този път думичките му бяха звънки и се разпръсваха от устата му като от музикална кутия.
– Добър вечер, честит празник, дрън – дрън, предлагаме ви свети Валентин. До него наистина се кипреше някакакъв чичка, но и през ум не ми минаваше, че е този за когото го представят.
– Няма нужда – махнах пренебрежително с ръка, но моят човек му предложи стол и ония майна с цялото си нахалство се намести. Остави това, ами поглежда към масата и пита – какви са тези томболи. Аз щях да му кажа какви са, но за момента се въздържах.
– Какво правим сега? – питам озадачена.
– Празнуваме! – отговаря той с една октава по- ниско, което ме подсеща, че аз трябва да вдигна поне с две.
– Не искам чужди хора!
– Това е свети Валентин.
– Това е палячо. Той бил една алегория, която щяла да направи вечерта ни по- специална.
– Кажи ми само комшия ли ти е, колега, или просто познат?..Не съм разбрала, това бил само един образ…
– И какво прави този образ на масата! – нервирам се вече не на шега и щеше да ми бъде много интересно с каква алегория ще ми отговори… Но пак се появява онзи сервитьор, от който вече очаквам всичко и той наистина прекалява със сюрпризите.
Не, не доведе Снежанка, но около него като мишки цвърчаха седемте джудженца и пееха някаква песничка, от която щях да колабирам.
Наложи се да изляза или да посетя тоалетната, но повече не издържах на масата.
Навън беше ясно, ясно като зимна нощ и студено като нея. Нямаше луна и звездите спокойно се разхождаха… Майната им на звездите.
Пуши ми се, а цигарите останаха на масата. Инстинктивно се загръщам, някой покрива очите ми с ръце, ръцете му са топли, устните нежни, а аз съм податлива на такива работи и ми става ясно, че нощта ще продължи дълго… Но не тук!
