
Мадлен Свиленова Аспарухова е родена на 24 април 1993 година в град Видин. Завършва висшето си образование в СУ “Св. Климент Охридски“ във Факултета по журналистика и масова комуникация, специалност – Връзки с обществеността. В момента живее в родния си град Видин. Работи като „Мениджър проекти” към Европейска програма „Регионален бизнес инкубатор” – гр. Видин. През годините публикува свои текстове във вестниците: „Видин”, „Видински мост”, „Конкурент”. Октомври 2010 година излиза първата ѝ книга – сборник с разкази, озаглавен „Пътечка през шубраците”.
“Наскоро осъзнах, че още преди да се науча да пиша, съм обичала да пиша. Спомням си, че когато ходих на работата при майка ми, обожавах да седя на пишещата машина. Звукът от клавишите си остана едно от любимите ми неща и както е с всяко истинско нещо го обичах, преди да разбера, че го обичам. Не смея да претендирам с творчеството си. Добро или лошо, то е искрено и затова с гордост заставам зад всяка своя дума. Студентските си години работих като графичен дизайнер, завърших средното си образование с профил „Изящни изкуства”, но повече обичам да рисувам с думи.“
На всички гари, с любов
Вече няколко години, откакто влакът не е мой втори дом и усещането, че всички влакове на света пристигат и заминават без мен е все по-натрапчиво. Не е ли странно как един влак е едновременно заминаващ и пристигащ – всичко зависи от това на коя гара сте. А това го прави и идеален за писане – може да свърши чудесна работа като метафора на почти всичко. Като добавим и релсите – вечният път (прощавай, Керуак) и имаме най-важните съставки за един разказ. И за едно пътуване. А на къде ще пътуване зависи от нас и май това е сложната част.
Един приятел каза, че не мога да спра да мисля за пътувания, защото живея твърде близо до гарата. И може би е прав. Може би, фактът, че всеки ден чувам свирката на влака, правеше нещата по-сложни. Може би нямаше нищо общо с удовлетворението ми, когато за пръв път пътувах съвсем сама (ако не броим двата сака и чантата през рамо). Или когато, една снежна зима, на релсите бяха паднали клонки и чакахме три часа, докато разчистят. От едната страна виждахме гора, от другата – планина. И всичко бе покрито със сняг. Нито с факта, че всеки път влизах във влака като различен човек (за щастие, не си пътувах твърде често).
Веднъж влакът се бе превърнал в машина на времето и още преди да тръгне, ни отведе петдесет години назад. Кондукторът слушаше народна музика от портативно касетофонче, две баби плетяха на последните седалки, докато обменяха последните новини за свои познати, възрастен мъж срещу тях четеше Достоевски. Срещу мен – жена на средна възраст. Пълничка и приказлива, веднага ме заговаря за дъщеря си Дафинка, която работела в семейния магазин. Жената ме почерпи със солети, аз й дадох един от домашните сандвичи, които приготвила за пътуването. Загледахме се в прозореца, докато хапнем. Зазоряваше се. Изгревът се разливаше по поля и огради. Докато отхапвах от сандвича с лютеница и салам, гледайки изгрева, си помислих, че щастието всъщност е съвсем просто нещо (поне във влака) и то е да хапваш домашен сандвич, докато гледаш как пейзажа се изнизва през прозореца.
Вторият час на пътуването винаги прави хората приказливи. Каквото и да си правил до този момент – ял си, слушал си музика, чел си книга, спал си, то вече ти е писнало. И осъзнаваш, че се намираш сред напълно непознати хора. И започваш да им разказваш… всичко. Мъжът с Достоевски бе бивш военен, който от няколко години се завърнал в родното си село с идеята да се задоми. Двете баби бяха женени за братя (и двамата починали) и сега ходеха на гости при внуците. Добихме представа колко биха плащали за дърва, ако си останат на село и че децата им така и така плащат за парно, пък имало и за тях място. Разказът завърши с няколко псувни по адрес на държавата, заради която зимно време трябва да мигрират в големия град, така далеч от любимото село. Един мъж с карирана риза и бирено коремче се пошегува, че са били като прелетни птички, а те обещаха на всички ни да оплетат чорапи. Две момичета, които пътуваха с майка си, се похвалиха какви подаръци ще получат от баща си, когато се върне от Испания. Не го бяха виждали цяла година. Замислихме се за прелетните птици и за техните домове. Помечтах на глас за всички неща, които исках. И мечтах на воля, докато поредната гара не открадна съседката ми по седалка. Всички дружно си пожелахме да ни се случи точно това, което искаме. И макар понякога да се съмняваме в дорбожелателността на най-близките, нито за миг не се усъмнихме в очите на своите спътници.
Последният половин час винаги е мъчение. Колко остава? Бързо ли ще стигнем? Омръзна ми вече да седя… И тогава виждаш очертанията на твоята гара, а след малко чуваш спирачката на влака. И слизаш при познатия въздух. Вдишваш с пълни гърди и дори дробовете ти се чувстват у дома. Проправяш си път през тълпата, оглеждаш се за този, който те чака. Секунди по-късно си в ръцете му и разбираш, че си е струвало пътуването, струвало си е десет пътувания и губения.
В крайна сметка стана точно така, както ми бяха пожелали – превърнах се в посрещач/изпращач; в крайна гара, от която хората си отиват или пристигат. И ми е спокойно земята да не се движи под краката ми,… но и малко тъжно. Защото, когато отанеш на едно място, губиш възможността да те посрещат с толкова любов. И понякога не можеш да спреш да мислиш за проклетите гари.
Никога няма да забравя един филм за побелял цирков артист, който бяга от старческия дом, защото в града е пристигнал цирк. Управителят го заплашва, че ще докладва за бягството му, когато той отговаря: „Не, не, аз не бягам. Връщам се у дома”.
Той каза, че е защото съм твърде близо до влаковете. Аз мисля, че е защото съм твърде далеч…
Да пием чай
Наскоро се запознах с една английска телевизионна драма за началото на миналия век и останах изумена от обноските, дипломацията и отношенията между хората (все неща, които наистина оценявам от тази епоха, въпреки че не оценявам особено Първата Световна война или потъването на Титаник). Ако си позволите да се потопите в подобна екранизация, веднага ще ви направят впечатление няколко неща.
Първо: малко излишество никога не е излишно. Хората не са се страхували да се изразяват с повече думи, да украсяват фразите, да уточняват какво имат предвид като по никакъв начин не дават окончателен отговор, но в същото запазват искреността си. Намирам това за изумително! Колко по-лесно е да кажеш „Не ми се говори” пред „Не смятам, че сега е подходящия момент да обсъждаме тази тема” или „Струва ми се, че разговорът ни ще бъде по-ползотворен, ако първо си починем и премислим какво имаме да си кажем”. Може би това е (била) английската народопсихология, но ме накара да се замисля защо пестим думи в днешно време – думите, които говорим; думите, които пишем; дори думите, които четем. Не съм убедена, че тази тенденция ми харесва (като дори не споменавам „ОМГ”, “FYI”, “OK” и други).
Второ: обноските са по-важни от всичко (с изключение на чая). Да приемеш гадостите (простете за неуместния израз), които животът ти сервира по начин, който не би допуснал опоненът ти да разбере, че те е разстройл (или не дай Боже – ранил) е равносилно на поемането на куршум с усмивка и е също толкова важно. И ето нещо, което трудно ще научим в днешно време и то е как да бъдем аристократи по душа. Да приемем несправедливостите с гордо вдигната глава, дори да бъдем любезни и доброжелателни към нападателите си с годините е било изместено от желанието да се възползваме от всяка възможност, за да нараним нечие его. Това би помрачило репутацията ни, ако бяхме едни сто години назад (но за щастие, днес не обръщаме внимание на такива неща).
Трето: нищо, абсолютно нищо, не може да прекъсне следобедния чай. Обявяват война – „Нека пием чай”; получено е писмо, от което става ясно, че бъдещият наследник на имението е неизвестен и могат да изгубят всичко – „Да пием чай”; загива някой близък „Но първо да пием чай”. Сякаш една чаша чай може да реши всички проблеми! Но е факт – самата традиция да се пие чай в точно определено време всеки ден поддържаше духа на тези хора. Сякаш те осъзнаваха, че този чай е малкото постоянно нещо около тях, малка чашка сигурност за подкрепа, пък после ще решим какво да правим. Чаят като ценност е нещо, което ще покори всяка наблюдателно сърце, докоснало се до тази драма. Или по-точно – истинските ценности в чаша.
Не беше минало много време, след като бях под въздействието на впечатленията си от сериала, когато животът щеше да ме изправи пред възможността да докажа или не всички неща, на които се възхищавам от миналата епоха. С братовчедка ми бяхме излезли за един спокоен следобед, в който да отметнем малко работа и да закрием една ненужна сметка, когато в далечината пред нас видяхме моята (бивша) голяма любов… и неговата (нова) голяма любов. Май така се получава с всички ни в един момент, независимо дали сме от знатен род. Първоначално мислех да избягам – не се смейте, това е логичната реакция на всяко младо момиче, изправено пред подобно унижение (предстоящо му да бъде изправено… в буквалния смисъл). И една част от мен бе готова да започне да мести краката ми в обратна посока… възможно най-бързо. Но друга част (предполагам, тази част, която все още вярва, че в минал живот е била английска аристократка или поне дребна буржоа) вдигна високо глава, усмихна се и ги поздрави с топлота, запазена за най-близките ми хора. Оказва се, че на момичето му е също толкова неловко, колкото на мен и някак аз съм тази, която поддържа разговора. Отбелязах, че не сме били един за друг, че не тая лоши чувства и им желая всичко най-хубаво. По някакъв начин разговорът завърша с общ смях и продължаваме пътя си (макар и не особено метафорично). Аз се опитвам да запазя усмивката си, докато всъщност искам да се свлека на улицата и да заплача с глас, както само малките деца могат. Братовчедка ми, изглежда, е решила, че нищо не се е случило.
– Отиваме ли до банката? – пита тя, а аз леко я стисвам над лакътя.
– Знаеш ли, всъщност малко ожаднях. Хайде първо да пием чай!