Алеята на торнадото1
На Джон Дилинджър2 с надеждата, че той е все още жив
Денят на Благодарността, 28 ноември 1986 година.
Благодаря за дивата пуйка и странстващите гълъби, обречените, за да израсте здрава американската заблуда…
благодаря за континента, разграбен и омърсен…
благодаря за индианците, не толкова упоритите, не толкова опасните…
благодаря за стадата от бизони, които може да се убиват, да се одерат, изхвърляйки гниещите останки…
благодаря за изтреблението на вълците и койотите…
благодаря за АМЕРИКАНСКАТА МЕЧТА, опорочена и подтискана, така че да проблясва наглата лъжа…
благодаря за Ку-клус-клан, за шерифите, захласващи се по броя на убитите негри, за порядъчните граждани със злобни, тъмни, кисели и изпълнени с ненавист лица…
благодаря за плакатите “Убий педераста в името на Христос“…
благодаря за въведението в лабораториите на СПИД…
благодаря за сухия режим и Войната Срещу Наркотиците…
благодаря за страната, в която на никой не се позволява да се занимава със своите работи…
благодаря за нацията от доносници…
да, благодаря за всички спомени…
но нека да видим ръцете ти… с теб е вечният мрак, ти винаги си бил отегчен…
благодаря за последните велики предателства на последните велики човешки мечти.
Джери и брокерът
Джери Елисор, слабоумното съседско момче, реши да подразни с карикатура в “Ню-Йорк“ безразличния човек, онзи човек, който въобще не се интересува от преминаващия по другата страна на улицата… едно момиче с отрязани ръце се опитва да го спре, а той ѝ се обижда и продължава пътя си (аз имам предвид историята на петнайсетгодишно момиче, на което насилник е отрязал ръцете: тя избяга на шосето, три коли профучаха край нея и чак четвъртата се спря и я откара в болницата).
На този тип никога не му върви. По време на отпуската в Уест-Индия той се надява, че уличните музиканти ще се изморят, ако той просто ги игнорира.
– Не им обръщай внимание, мила.
И ето, този човек на средна възраст обядва в закусвалнята здравословна храна, той изяде зелената салата и изпи сока от моркови. Момчето сяда на стола до него, три часа следобед е и закусвалнята е полупразна. Мъжът усеща силна воня – като от пор, но още по силна – очите му сълзят и получава спазми в стомаха. Момчето се усмихва, показвайки кривите си жълти зъби.
– Аз винаги така мириша, но… между другото. – Момчето му подава картичка, на която с червени букви е напечатано:
“Привет. Аз – Джери. Ето моите инструкции: Когато започва това, не се паникьосвай. Остани там, където и да си и спокойно съобщи на най-близкия намиращ се до теб човек, че ще припаднеш. Обясни му следното:
Когато започва, вие трябва да завиете пръста си с носна кърпичка, някакво парче плат или салфетка и да ми го натикайте в устата, за да не си прехапя езика. С другата ръка ме освободете около врата, ако нещо ме пристяга, развържете ми обувките, освободете колана на панталоните, за да не притиска слабините ми. По време на пристъпите ми често се провокира ерекция. Това е нормално. (Ако съм се изпуснал, ме измийте с топла вода и сапун и сменете бельото ми).
Въдете внимателни когато се съвземам, понякога налитам на хората, а мога да ви стисна и за гърлото като звяр. Бог ще ви възнагради за доброто дело.
Ваш покорен слуга, Джери Елисор“
Без много да му мисли мъжът хвърля парите на масата и се опитва да се изниже. Но много късно. С глух, гърлен вик момчето се хвърля да го пресрещне, пада на земята и обгръща краката му като питон. Внезапна воня на пикоч и екстременти – Джери се е изпуснал в гащите. Потресеният мъж забелязва на вратата полицай и го моли за помощ.
– Какво правиш ти тук с детето, гаден извратеняк?!
Палката го налага по главата. След пет часа, след позвъняване на адвоката на вашингтонски познат от ЦРУ, треперещ, едва жив го пускат от карцера.
По време на припадъка Джери понякога изрича пророчества, които почти всякога се сбъдват. В Черния Понеделник той се втурна в борсата, очите му горят, косата му разпиляна, разкъса дрехите си и застина гол пред онемелите финасисти, тялото му червено и вони като глутница вълци. Падна, търкаляки се по земята, оголвайки жълтите си зъби и изхвърляки сперма.
– Продавайте! Продавайте! Продавайте! Това беше най-лошата криза от 1929 година насам, – твърдяха изумените брокери и прекупвачи.
– В неговия глас звънтяха пари. Вярваш ли на такъв?
Думи за Джо Мъртвеца
Д-р Фишер внимателно проучи статията, усмихна се с разбиране.
— Двойно убийство… револвер 32 калибър… тъй като липсват чантата на жената и портфейла на мъжа… грабеж… свидетелят съобщи, че е видял «много висок човек, бягащ от местопрестъплението »…
Свидетелят, Урия Грант, прикован към инвалиден стол, обясни, че се развлича, разглеждайки града през телескоп. «Мога да чета вестник през нечие рамо на разстояние двадесет квартала оттук», — похвали се той.
«Аз съм — добра хрътка, — добави той самодоволно. — Нямам с какво да се занимавам, затова наблюдавам какво правят другите. Няма какво да си кривя душата, странни неща съм виждал».
Поискаха му подробности. «А да, — сказа той, — бягащият престъпник… заподозреният, в крайна сметка… или по-добре да го наречем виновникът? Да, та този потенциален виновник беше много висок.
Яката на якето му беше вдигната. Лицето не успях да видя, но за сметка на това успях да разгледам ръцете: бели, нежни, ловки, млади. Не, той не беше с палто, — обикновено яке.
Явно обича студеното време. ».
Да, Урия Грант умее да привлича вниманието към себе, — помисли си доктора.
Разбира се… наоколо е пълно с младежи… дори и в най-студеното време неговият пациент не носеше палто. Хммм. Може да не протака, а веднага да се обади в полицията? А Хипократовата клетва? И все пак няма доказателства. Трябва да измисли нещо друго.
Той отвори кутията и извади деветмилиметров « Хеклер Кох П7», дръпна затвора и зареди патрон в патронника. Сложи пистолета под сакото си, с дуло насочено към дясното му бедро.
В пълно противоречие на професията си, той ненавиждаше своя пациент, младия Гай Уорт, типичния социопат. На него целият свят му е длъжен. Истински шибаняк, така се изразяваше доктора. Той ненавиждаше шибаняците и знаеше, че напразно си губи времето с тях. От шибаняците се появяват хемороиди.
Всъщност той беше разочарован от професията на психиатър като такава. Почти беше решил да захвърли тази си дейност и да си намери място като сърдечно съдов лекар, или необременителна практика в някоя американска колония в Танжер, Атина, Рим, Бейрут… обща терапия… по възможност с някакви нетрадиционни методи.
Може да се получи много добре. Докторът беше млад, изящен, хубавичък и донякъде с мека китка.
Да разкара надалеч работата с пациенти, изпратени му от други колеги, да разкара пътуванията до Ню-Йорк и практиката с рекламни и издателски баровци от Медисън авеню. Ще дойде ден, когато ще каже: «Знаете ли какво, мистър Гранфилд? Единственият ви проблем е — самодоволството и възпаленото его. Вие си мислите, че да МЕ наебете — е най-голямата работа във вселената. Но, повярвайте ми: това е супер скучно. Още повече, че сте злобен глупак и на мен ми се гади от вас.».
Следователно, реши доктор Фишър, като си погледна часовника, сега ще бъде неговия последен психотерапевтически сеанс — с убиеца, без съмнение, — при това убиец, възнамеряващ да го убие. В тефтерчето и в скрития магнетофон всичко е записано. Хубаво: Каквото е писано това ще стане.
На вратата се звънна. Той отвори. Ето го и нехранимайкото, невредим, с ръце в джобовете на якето, мазна усмивчица. В джоба не се вижда пистолет — по всяка вероятност го е затъкнал в колана.
— Здрасти, Гай. Влизай. Чаках те. – Момчето влезе. Високомерно погледна към лекаря, който му отвърна със стъклен поглед.
— Влизай.
Той отвори вратата на приемната. (Секретарката напусна миналата седмица: «Знаете ли докторе, честно казано, вашата практика е като виц. А вицовете не могат да са безкрайни. »).
Момчето влезе и се обърна. Дъвчеше дъвка.
— Сядай, Гай.
Момчето седна и си опъна краката.
— Е, и как сме със здравето?
Момчето се изненада. Никога преди това доктора не е говорил по този начин. Психиатърът се наведе напред с хищна усмивка.
— Нещо интересно да сме сънували?
— Да, честно казано, нещо ми се присъни. Сънувах вас доктор Фишър.
— Прекрасно! И какво именно?
— Ами ето какво, — момчето стисна дръжката на пистолета.
Трябва да му дам време, за да останат опечатъци от пръстите – помисли си лекаря. Момчето извади пистолета. Дъжд от куршуми го хвърли обратно на стола, от устата му бликна кръв. С шокирано изражение на лицето, то падна мъртво от стола. Докторът се протегна към телефона…
Куршумите съвпаднаха. Докторът дори се превърна в местен герой — но не и за ръководството на клиниката. Престрелка като в Дивия Запад в приемната му… убил е пациент… немислимо. Те бяха щастливи, че подаде оставка. Докторът Фишър се чувстваше превъзходно.
Зловонна безизходица
— Трябва да ви предупредя докторе. Разбирате ли, те са му присадили нещо. То е живо, то е….
— Стига сте дрънкали глупости. Къде е палатката му? Изчакайте отвън.
След няколко секунди лекаря се появи с поглед, сякаш го бяха ударили в топките.
— Е, видяхте ли?
Кимна разтреперан.
— Нещо между стоножка и растение, расте от вътрешностите му и пуска корени.
— Може ли да го отровим? Да му инжектираме нещо?
— Скапана работа. Това нещо е проникнало в кръвоносната система на Джери … бедното момче. Е, или така, или…
Спогледахме се разбиращо. За щастие имахме рутенон. Докторът напълни спринцовката и ние влязохме. Вонята подкосяваше краката, проникваше в гърлото, дробовете, едва се дишаше.
О Боже, сега се виждаше как тя се движи под кожата му. Даваме му конска доза морфин и ларгактил.
Бърз разрез и разтваряне с клещите, зловеща червена глава — съществото се върти и изива, корени и глави стърчат навсякъде. Докторът пъхна спринцовката и натисна силно, но иглата избяга от ръцете му и той се отдръпна.
— Да се изчезваме оттук, то плюе яйца!
И личинки също; Реджи вече загуби всякаква прилика с човек, — глави и корени стръчат от всеки сантиметър на тялото му, бълващо личинки с прозрачни, остри зъбчета..
Забавих се толкова, колкото да прострелям Реджи в главата. Ние се втурнахме с цяла сила, но вече беше късно: бяхме облепени с личинки, които се забиваха все по-дълбоко в очите, носа, във всички дупки, пригризвайки си път в….
Но оживяхме. Изкъпахме се в керосин, който по една щастлива случайност се оказа под ръка. Както всеки мутант така и този заради отсъствие на имунитет беше извънредно възприемчив към биологическите и химическите вещества – помирисахме керосина и си прочистихме носа. Палатката и земята около нея изгорихме до основи. Немислимо е да се разрушава лагер на такова място.
Ходихме, докато умората и тъмнината не ни принудиха да се установим за пренощуване.
След като се навечеря с консерва говеждо, Уилсън запали лулата си.
— Ние, навярно, случайно попаднахме на нещото.
— Искаш да кажеш, че това чудовище е взето от лаборатория?
— Страхувам се, че е точно така, приятелю.
— Тогава всичко отива по дяволите!
— Страхувам се, че не, приятелю. Знаеш ли защо подскача, скачащият боб? Вътре в него има скачащ бръмбар.
— И какво предлагаш?
— Трябва да намерим лабораторията и да я унищожим.
— С какво? С трите пистолета и оръжието.?
— Ето този еднотомник на Шекспир е пропит с най-новите взривоопасни вещества. Много по-разрушителен е от конвенционалните експлозиви, които взривяват отвътре.
— А как ще го активираме?
— По различни начини. Ако вземеш книгата и я погледнеш, трябва просто да кажеш:
«Фу, угасвай, свещице кратка!»3, или може да я активираме с телепатическо дистанционно управление.
— А ти знаеш ли къде е тази лаборатория?
— Разбира се. Имам заповеди и коордианти.
— Ами да тръгваме.
На разсъмване потеглихме. Край на безизходицата— това ни трябва.
Три ключа. Високи стени. Нещо като лица на фасадата.
Музей. Озовах се в стая с експонати – без врати. Погледнах направо — празнота и залята от слънце стена висока сто фута. Нещо не е наред с тази стена. Това е картина. Изрисувана стена. Тя наистина е вътре в музея.
Зловонна безизходица, смърдяща на разлагащо се време и гнил свят.
Шибаняци
Старият домоуправител е събуден от силно чукане по вратата.
— Господи, — простенва той, — пак ли е пияният индиец.
Той си слага военната куртка и затъква револвера « Чартър Арм » — с такъв застрелват Ленън — в десния джоб. На секундата се притиска към стената, чувствайки остра болка в лявата ръка и рамото.
— Махай се. Ще извикам полиция.
— Скоро няма да дойде, за да ти помогне. Ти прелъсти дъщеря ми.
«Сега потегляме, сър». Вратата аха-аха и ще излети. Домоуправителя стои на шест фута от вратата, пистолета е в готовност. Чуват се сирени.
Врата излита. Индиецът нахълтва с бейзболна бухалка, очите му са диви като на бясна кобила. Патрулката със свистящи спирачки спира на улицата. Домоуправителят стреля в крака на индиеца. Индиеца пада и виейки се търкаля по пода.
Вратата се отваря, нахълтват разярените фараони със заредено оръжие.
Виждайки човек с военна куртка, офицерът Майк решава, че това е престъпника. Той не губи време. Изстрелва три куршума. Домоуправителят се хваща за гърдите и пада. Майк се обръща и навъсено прибира пистолета в кобура.
— Готово.
— Ранен ли сте сър?
Той грижливо слага ръка върху гърба на индиеца. Това е добра реклама.
Индиецът се обръща бавно, лицето му е бяло от болката и шока. Те се движат в ужас. «Боже», — стенат в унисон. Марв, старшият на наряда, одобрително маха с ръце. Сирените на бързата помощ са далеч.
— Аз ще се оправя ти само ме покрий. Те слагат индиеца да седне.
— Ти си — герой.
— Той беше комунист.
— Добре направи, че го застреля, ние ще погрижим за теб.
Полицаят слага пистолета в ръката му. Сирените стават все по-близки. Индиецът гледа на пистолета с тъпо недоверие. Ченгетата ми помагат да седна на стола? Дават ми пистолет? Бързата помощ завива зад ъгъла два квартала по надолу. Куршумите пробождат тялото на индиеца. Няма време за церемонии. Те обръщат столовете, събарят лавицата за книги. Единият хвърля стола към прозореца, когато линейката набива спирачки.
— Това беше яко шефе, наистина яко.
Индиецът полудя, хвана пистолета на Майк и застреля домоуправителя. И бог ми е свидетел, той е силен колкото двадесет мъже. Аз го предупредих, че ние сме – офицери от полицията, но той насочи пистолета към мен и бях принуден да стрелям.
— Шефът сега ще ви приеме.
— Това ли е вашия доклад?
— Да шефе, нашият.
— Смърди като мърша.
— Че какво му има, шефе?
— Да започнем с това, че няма как да се направи това, кето сте описали тук.
Посоката на куршумите не съвпада.
— Ама, шефе…
— Освен това, домоуправителят не е умрял.
— Не е умрял? — Няма сцена. — Но, това е великолепно, — той се усмихва накриво. — Човек, върху когото така са стреляли в гръдите, можеше да се разпръсне на парчета.
— Бил е с бронежилетка. Получил е инфаркт, но сега се е осеферил и чака да си разчистите сметките: «Не стига, че трябва да се защитавам от пияни индийци, ами и от умопомрачени копои – гнусни шибаняци!»
— Да го духа шефе, кълна се в бог, че видях пияния индиец с пушка толкова ясно, колкото виждам и вас
— А какво още видя? Райските двери? Шибания Иисус Христос, който ти връчва Златния Хуй за доблест? Не, този път, клоуни такива се наиграхте. И двамата сте жалки шибаняци.
— Хубаво, шефе. — Марв унижено се усмихна, за да се съжалят над него. — Разбира се, че сме шибаняци затова и станахме полицаи. Пистолета и полицейската значка ще прикрият всякакъв шибаняк.
— Добре момчета. Може да ви дам шанс да си спасите задниците.
— Ще направим всичко, което трябва, всичко.
— Опасно нещо е момчета. Голяма наркоакция. Този път стреляйте направо и помнете: мъртвите не лъжат. Схванахте ли?
— Разбрахме отлично, шефе.
— Вземете всичко, което ви е необходимо от арсенала. Препоръчвам пистолет «Итака» четвърти калибър.
Шибаняците си тръгват. Шефът се усмихва. Ще премахне репортера, който го следва като сянка и цялата купчина либерални сополанковци като поета Джоан Баез.
Ще получат ли шибаняците трети шанс? Ще нанесат ли шибаняците нов удар?
Книга на сенките
Доктор Хил взе медицинската карта и се изкашля.
— Няма какво да увъртаме, Док. Това е рак, нали?
Прокрадващите се през щорите слънчеви лъчи, паднаха върху говорещия, точно като затворническа решетка… слаб възрастен мъж във вехт сив костюм, тежък бастун от дърво между острите колене, — обикновен пенсионер, от онези които седят на скамейката в парка или играят на дама. Но очите зад металните рамки на очилата горяха в безразсъдна забава, далечно ледено щастие. Пациентът се усмихна.
— В края на краищата докторе, отдавна се познаваме.
Много отдавна. Доктор Хил, може би е, единствения човек в Болдър, който знаеше, че седящият насреща му старец някога е бил най-добрият стрелец на цялото Западно крайбрежие. Не най-бързия, но най-точния.
— Да, това е рак. Разбира се, може и да се оперира… ще трябват още изследвания, за да знаем със сигурност, но…
— Съмнявате се.
— Ако беше моят стомах щях да кажа— не.
— Хирурзите са истински месари. По-лоши са от мексиканците.
Докторът знаеше, че Ли Айс е начетен, понастоящем образован човек. Докторът се забавляваше, че се изразява като неграмотен глупак.
— Та колко време казвате, че ми остава? Колко мога още да повлача?
Той получи пристъп на болка и се опря на бастуна си. Докторът го хвана за рамената.
— Месец. Може, два… Ще ви изпратя рецептата. Знаете ли как да си правите инжекции?
Човекът кимна, спомняйки си сеновала в хамбара: дъските се бяха раздалечили, разкривайки синьото небе и Том получил куршум в корема на масата за карти. Лекарят — стар китаец, нетърпелив и безгрижен, направи на Том инжекция с морфин, а след това сякаш нищо не се бе случило, би и на себе си. После приклекна, гледайки към слабия корем на Том.
— Дръж се, моля те.
Лекарят бързо се наведе и заби в раната дълъг остър инструмент. Том започна да вика, Ли го хвана още по-здраво. Докторът държеше хирургическите клещи с окървавения оловен куршум. Морфинът започваше да действа. Тялото на Том омекна, лицето се отпусна. Докторът обясни как да се сменят превръзките, остави флакон с таблетки морфин, спринцовка и няколко игли. Показа на Ли как да използва спринцовката.
— Колко често?
— Когато е необходимо. Дължиш ми сто долара.
Ли плати. Той знаеше, че китаеца няма да ги издаде. Той показа на лекаря препоръчителното писмо от китаеца в Сейнт Луис – тези писма не ги показват на кой да е. На него му трябваше морфин за една седмица и Ли също започна да се боде. Цял ден да седи беше скучно, а да рискува и да излезе от прикритието си не можеше. Разбира се той знаеше как да прави инжекции.
Преди месец, когато започнаха болките, той замина за Денвър да си купи морфин или хероин. Нямаше никого от старите му познати. Черната джанка с честно, но не предизвикващо доверие лице, обеща на Ли, че ще занесе парите и ще се върне.
— Не мога да те взема при шефа. — Той вдигна ръце и в едната ръка под светлината на лампата проблесна нож. Чу се нещо като металическа кашлица. Чернилката замръзна, нож в юмрук и малка синя дупчица по средата на челото. Ли Айс скри в кобура двадесет и втория калибър със заглушител и се отдалечи.
И точно тук той си спомни за доктор Хил в Боулдър.
— Можете да ги купите в аптеката на хълма. По принцип е достатъчна една четвърт от дозата. Това е едно хапче. Но вие ще разберете колко трябва.
Половин час по-късно Лий отпусна ръкава и погледна в градината през прозореца на стаята си.
Той току-що се инжектира с половин доза. Болката в стомаха отстъпи пред прилива на топлия покой. Той отвори чекмеджето и извади малка черна книга.
Моят гримоар. Моята Книга на Сенките. Да направи няколко разговора, да плати някои сметки. Всички, които са му помогнали и всички, които са го оскърбили, ще си получат заслуженото.
Това беше епитафията на Сула4. И на Ли Айсу тя подхождаше.
Къде ли не ходи
Фермерска кухня, капаците са затворени в ъгъла — оръжие. Чиниите и чашите са прибрани, на масата са разтворени карти на района.
Над картите са се навели четирима души. Всички лица си приличат по нещо.
Керосиновите лампи хвърлят отблясъци на смърт върху скулите и устните, уморени и тревожни очи.
— Вероятно тук и тук са блокадите… Ишмаил си налива прилична порция уиски в мръсна чаша.
— Може би тук е по-добре да се погребе?
— Мх-мх. Така няма да ни засекат и ще обискират къща по къща.
— Разумно.
— Хайда де опитаме тук.
И изведнъж му хрумна, че ще умре. Не «рано или късно» — това го знаеше, всички го знаят,— а днес през нощта. Тази мисъл възникна светкавично, досущ като вятър, от който трепти свещта и отвратителен, празен страх го удари в стомаха. Той почти се прегъна, придържайки се към облегалката на стола.
Нали това все пак му харесва: убеждаваше се той: страх, после прилив на смелост и чисто сладостно чувство, все едно току-що се е родил. Беше чел за това някъде, в стар уестърн… страхът се усилваше и ето, че си неспособен да го издържиш, той е готов да те счупи и когато се чупи страхът се ражда надеждата.
— Да тръгваме, — каза той дрезгаво.
Мисли си: всички ли са наплашени толкова? Наплашени, като него— автоматът в ръцете изглежда, тромав и тежък, чужд, злонамерен — разбира се, че всички те се страхуват, но не говорят за това. Щракване на затворите и предпазителите.
Ето ги в колата, затръшват вратата. Той седи в десния край. Пътят е покрит с дупки, ями с вода, дълбоки коловози. Господи, моля те, нека да не заседнем — докато те търсят в гората с овчарките, все по-близо.
— СТОП! Изключете светлините!
Бръм, бръм… Срещу тях кола. Приближава се светлина зад завоя, на тесния път, сред дърветата.
Ишмаил излиза бавно, краката са наляти с олово, застава по средата на пътя, ръцете са вдигнати. Стара кола, двигателя хлопа, спира. Посивял старец зад волана. Ишмаил бавно се приближава, показва портфейла на стареца.
— ФБР.
Устните на Ишмаил немеят. Това не е значка от сувенирния магазин, а превъзходно копие на истинската. Направена от майстор в Торонто, изръси се 150 долара. Спасявала го е в най-големите провали.
Старецът седи, лицето му е пребледняло.
— Търсим банкови обирджии. Крият се някъде тук. Отдавна ли живеете тук?
— Четиридесет години.
— Значи познавате района.
Той носи карта.
— Имаме пунктове тук, тук и тук. Има ли друг път, от който могат да се измъкнат?
— М-да. Старият път пресича ето тук. Малко по-стръмен е, но мисля, че те ще успеят. И излиза тук на 52- ро шосе. М-да, ще успеят да избягат.
— Ако информацията ви се потвърди, ще получите възнаграждение от 500 долара — и той подава визитка на стареца. — Обадете се в офиса ни в Тълса.
— Задължително, непременно. — Старецът потегля.
Шофьорът разглежда картата на светлината на арматурното табло.
— До завоя — 5,3 мили.
Старецът по телефона.
— Абсолютно. Представя се за агент.
Ишмаил си припомня думите на стария лекар Бенуе5: «Ти през цялото време гледаш смъртта в очите и в този момент си безсмъртен ».
Енот пресича пътя, очите му проблясват в зелено под светлините на фаровете, бавно, полека — настъпва зловонна празнина, а енота спокойно ходи по ръба й. «Да се чупя в Мексико, … бил съм там… единствената ми възможност да оживея… имам пет парчета в тайника … дълго ще се пътува…».
Страхът отново обгръща гърдите му, стяга като менгеме, изтискващо въздуха, автоматът в ръцете, той знае, че няма да може да го видгне. Силите го напускат на вълни с пареща болка.
Завой и изведнъж светлина се удря в очите, мозъкът експлодира в нещо бяло и той е свобоооооден, отваря вратата, скача в бездната, а предното стъкло се разпилява на жълти експлозии и Том прикрива с ръка очите си.
Краката се движат много леко, автоматът в ръцете му е в безтегловност, като на сън и изведнъж честен млад агент — благочестив кучи син — подскача към него, пистолета му е в готовност. Той още не е свитнал никого, както се изразяват те — «Говеда!» — казваха му другите агенти: ето какви са те, — говеда! — не забравяй за това.
— Легнете, за бога — крещи сержанта. Иш надупчва с три куршума 45 калибър кльощавата младежка гръд с дупки точно един инч. Има стил.
— Това е — музикален инструмент, — говореше му “Автомата” Кели6. — Играй!
Той по всяка вероятност е заспал в колата. Отново му се присъни престрелка. Той знаеше, че са пътували цяла нощ, сега вече е в безопасност, спускат се в долината. Топъл вятър, мирише на вода.
— Томас-и-Чарли.
— Какво?
— Така се казва града.
Иш помни Томас и Чарли. Тук е необходимо да се изкачат до десет хиляди фута, за да минат. Помни Мексико и своята първа цигара с трева. Полудя от нея, прекрасно оглупя, шляейки се по Ниньо-Пердидо, навсякъде виждаше захарни черепи и фойерверки, — децата гризяха черепа.
— Dia de los Muertos (Ден на мъртвите), — казва му момченце и се усмихва, показвайки му бели зъби и червени венци. Много бели.
Много червени. По-бели и по-червени не съществуват и той си помисли: защо пък да не? Това все пак съм го правил в изправителното училище. Зад ухото на момчето стърчеше гардения. Той беше в бяла, без нито едно петно, риза, панталони до глезените и сандали. Миришеше на ванилено питие — Иш пиеше такова в изправителното училище.
Момчето разбира. То знае un lugar (едно място). Те се спряха да погледат, как две огнени колела на фойерверки тръгват в различни посоки… той си спомня малкото гадене, световъртежа, появили се, когато погледна към тях, все едно се вози в скоростен асансьор.
Момчето се усмихва и ръчка с пръст тъмното пространство между огнените колелета, а те се разминават, тъмнината е все повече, като целият свят и тук стана ясно, че това е мястото към което е тръгнал…
Ишмаел умря, когато вдигнаха носилката.
Преводът е направен по: royallib.com
Превод от руски език: Олеся Николова
Бележки
- “Алея на торнадото“ метеоролозите наричат равнинните райони на Мисисипи, Охайо
- Джон Дилинджър (1903-1934) – известен гангстер. Убит от агентите на ФБР, но поради несъответствия в разследването има предположения, че той е все още жив и се укрива.
- У Шекспир, «Макбет», V, 1.
- Луций Корнелий Сула (138-78 г до н. е.) — римски пълководец, консул. Надписът на мавзолея на Сула, съставен от него самият, гласи: «Тук лежи човек, който повече от всички смъртни е направил добро на приятелите си и е причинил зло на враговете си.».
- Доктор Бенуей — персонаж от романа Waked Lunch и други книги на У. Бъроуз.
- Джордж Кели Варна (1895–1954), знаменит гангстер
