„Отхвърлени“ (изд.Монт) е книга, която разкрива дълбоката истина, че независимо от епохата, социалния и материалния статус, всеки от нас просто иска да бъде обичан. С пъстра палитра от емоции пред читателите оживяват герои, които изпитват ревност, болка, изневяра, обич, любов, сребролюбие, годост. Авторката казва за книгата си, че е произведение за сбъднатите и за несбъднатите мечти.
„Отхвърлени“ може да откриете в книжарници Хеликон, Ориндж, Гринуич и Колхида.
Следващите фрагменти са част от акцентите, с които Стелла категорично пленява читателската аудитория.
*
Ваклин не искаше да си признае, че настъпилата празнота се допълваше от пълна досада. Напрегнатото му усилие да разговаря с нея не бе нищо повече от осъзнаване на пълна безнадеждност, че душата му е наситена с недоволство. Знаеше, че в бързото му решение да се ожени имаше скрити и явни беди. Но когато отрезвя след сватбата и се разкри истинската същност на нещата, горчивината надделя и го завладя с непреодолима сила. И така, те заживяха ден след ден, без да споделят мислите си, потънали в изпълнение на битови задължения. Не след дълго Ваклин осъзна, че бедствието е надвиснало над дома му и същевременно се е стаило и вътре и той се почувства ужасно огорчен. Злокобното предчувствие, че животът му ще е поробен от присъствието на Гана, която се бе хвърлила на врата му с безутешна мъка, го съсипваше. Ала той възропта срещу това като задоволяваше сексуалната си нужда с други жени. Ваклин разбираше, че никога няма да е щастлив в брака си и окончателно погреба една своя скрита радост, че се е оженил след любовта си към Косара. А той искаше толкова малко, искаше само да бъде обичан.
*
Майка А’ида безпогрешно откри оголените места на болка, страдание, горчивина, самота, надежда, избавление, и всички останали чувства, които вирееха в душата на Магда, но тя не ги докосна едно по едно, а всичките заедно с лековитата сила на чудодеен мехлем. Магда не се страхуваше от изразеното снизхождение спрямо нея. И ако за всеки горд човек проявата на състрадание относно проблеми е мъчително или мисълта да предизвика съчувствие чрез открито признаване на беди и тревоги е направо непоносимо, то скромната и лишена от гордост вдовица, не страдаше от подобни предразсъдъци. Бяха минали повече от два часа време, когато бабичката сложи кофа с вода на печката. После отми косата на Магда, която решеше с дървен гребен.
– Хубава си, Магдо! – каза бабичката. – Да вземеш да се задомиш, сам човек е половин човек.
Лека усмивка заигра по устните на вдовицата. За първи път някой ѝ казваше, че е хубава. Никога преди това и от никого не беше чувала тези думи. Магда знаеше, че не може да се мери с хубавиците на селото, но за първи път ѝ казваха, че е хубава и тя за първи път повярва. За първи път се усети специална. За първи път се усети жена.
*
„ Нима съм толкова маловажна за него?” – лежеше и размишляваше Гана в тъмната нощ. И тогава, в тишината, тя заплака от ярост, защото внезапно дълбоко в себе си разбра, че е опозорена и отхвърлена. Не беше в състояние да контролира сърцето и мислите си. Никога досега не беше изпитвала такъв абсолютен страх – страх, който владееше кръвта ѝ, парализираше тялото ѝ. Агонията на този страх я обзе напълно, когато откри нещо, което в моминството ѝ се струваше абсолютно немислимо, че мъжете дори и след сватбата могат да имат своите завоевания и да покоряват жени.
*
– Не бъди жесток към него, Иване! – в гласа на Ката потрепна настойчива молба.
Но чорбаджията беше горд човек и не би понесъл никакви намеци, че под покрива му живее разбойник, а да се изложи на открито унижение, бе абсолютно немислимо. Неопетнената му чест бе важна за него. Сега за всички беше ясно, че честта му е опетнена, независимо от волята му. Знаеше, че лишен от честта си все едно е мъртъв. И не би приел да върви по улицата без да може да вдигне очи от земята. Приемеше ли позора трябваше да приеме, че раменете му винаги ще са смъкнати, юмруците – стиснати, очите – хлътнали, а думите му не биха стрували и пукнат грош. Що се отнася до най-съкровените му чувства, чорбаджията, дори пред себе си не призна за глождещата го болка. За пореден път с пълна сила действаше наложената му привичка да проявява сдържаност. Чорбаджи Иван изглеждаше непреклонен със стиснати устни и ръце в джобовете като заяви:
– Аз вече нямам най-голям син.
*
Миг преди да посегне към поднесеното му кафе, Ката добави допълнително бучка захар в чашката на чорбаджи Иван, внимателно разбърка като с ъгълчето на окото си го наблюдаваше. Подаде му чашката, обзета от неочакван прилив на обич. Срещна лешниковите му очи и леко се изчерви. От зоркия поглед на бабичката не убягна бързото поруменяване по бледата кожа. Блясъкът в тъмните ѝ очи издаваше, че е безнадеждно влюбена в чорбаджи Иван.
