Роман Димитров е роден в София през 1953 г.. Завършва руска филология във Велико Търново. Първите си разкази пише под ръководството на професор Анчо Калоянов.
“Оттогава насам бях учител по руски, директор, но продължих да пиша, макар бавно и рядко. Написаното изпращах на приятели.“
Като патриархално градско дете без село, често си спомня градските детски години и ги описва по улици и дворове, събирайки ги в сборник “У нас на “Патриарха” .
Друга серия са разказите за семейство Сретенкови, които все се събуждат не в леглата си, а в някое неочаквано място.
Най-известното му произведение е повеста “Децата на Перун“.
КРУМ
Тони, за тебе, вуйчо, за светлата ти памет.
1.
Мъж и жена се суетяха край входната врата на кооперацията. Извадих ключа, дръпнаха се виновно, жената каза от безопасно разстояние:
– Ние сме клошари… – Знаеше си какво мога да помисля за тях, бързаше да ме изпревари, веднага продължи – да не взема да ги напъдя, както си му е редът – Ние търсим 22-ри апартамент…
– Кого там?
– Една Надя…
– Обаче няма Надя там… – да, ясно, клошари, мошеници, искат да влязат, да се притаят, през нощта да свият нещо…
– Ние нея не я познаваме… – хм…
– За какво търсите тази Надя?
– Ние сме клошари, нали така, ровихме там и намерихме портфейл, ето в кофата… И вътре не, няма пари, обаче, гледай сега, има лична карта… Ето го адреса!
– Ние намираме в кофите, там търсим ние – обясни мъжът.
– Чакайте, това не е № 78-ми, а съседния, ей го – е № 78-ми, ето го там, така пише, виж, № 78-ми, 2-ри вход, Надя…
– Ние сме сбъркали, ние и клошари да сме, ама не сме такива! – Ще го занесем там сега!
Не бяха такива. Освен те да бяха откраднали портфейла с парите, личната карта – ха пък да ги върнем… Може да почерпят, нещо да дадат…
Тръгнаха натам. Гледах ги, мислех колко много трябва да кажеш изведнъж за себе си, когато си клошар… Бързо да го кажеш, че вместо да те отминат или сритат, поне малко да ти обърнат внимание… И, вече в асансьора към нас, се появи в главата ми фамилията на ограбената Надя… Можеше ли да е точно онази? Може ли светът да е един квартал, в който се събират по пейките всички злощастия и загуби?
2
Това не ми харесва у вдовицата Дъглас: на масата слагат блюда и трябва да се ядат едно по едно – а много по-хубаво е в кофите за боклук, където всичко е заедно и добре омешано със сос.
Хъкълбери Фин
Клошарите ми напомниха, че непрекъснато се страхувам да не би и аз да стана клошар. Така да завърши животът ми или поне нормалността ми като гражданин. Искам отсега да се подготвя. А и ме привлича… Какъв друг да бъда като социален луд?
В детството ми по площад „Славейков” бродеше слаба и сурова жена в бяло, а на нахлупената й гарсонетка пишеше: „Жертва на Дънов”. И казваха тогава из махалата – Какво се мотаеш като Жертва на Дънов? По-късно имаше друга, облечена като мотоциклетистка или пожарникар от романа на Бредбъри, с каска, с авиаторски очила, която внезапно изкрещяваше към благоразумно отскачащите граждани: „Номер 746! Номер 17!”
Но тези видения са някакъв късен барок. Тези жени ги прибираха привечер, те някъде пребиваваха под покрив с топла вечеря, електрошокове, клизма, постеля, завивка.
Днес няма такова жанрово разнообразие на окончателните лумпени – днес е време на постмодернистичен рязък контраст: или си горък пияница, който рано сутрин с надежда чака да премете кръчмето, та да изкара някоя бира – или си клошар. Или си приблизителен, прашен скитник из долинките на живота, всичко ти се е изплъзнало.
Има и много други, закотвени недалеч от живота, но аз не се занимавам в мислите си с цялото множество обидени и засрамени от бедността и лудостта. Аз засега не съм свенливо беден, поне под покрив, обут, облечен, нахранен.
Но това лесно може да се изгуби. Сюжетите са известни на всички. Не ги мисля.
И ставам клошар.
Мислех за това как изгубвам социалната си идентичност в топлия си уютен апартамент. Представях си, как моите бъдещи другари мръзнат в зимната нощ, знаех, че не мога да им помогна истински, но поне да ги облекча. Как бих се чувствал аз? Как обаче? Да изнеса тиган с кюфтета?
Един приятел разказваше, че на Белене имало ограничения за теглото на колетите. Комшийката му вземала тенекия от сирене, слагала вътре орехи, лешници, бадеми, старгали, фъстъци, стафиди, ошав, каквото можела да намери, заливала и обърквала всичкото с мед и масло. Един вид концентрат.
Ето, нещо такова трябва да изнасям на клошарите от махалата. Ще го запомня и за себе си. Но вечер ги няма, изчезват, те, мисля си, другаде са заедно, спят сплотено в някоя градска хлътнатина, завити с рогозки от строежи, парцаливи бебешки одеяла, съдрани платнища.
Денем се появяват поотделно, как да дежуря милосърдно цял ден. Познавам ги вече. Ритъмът им на живот е такъв, че само един идва винаги по едно и също време; останалите пътешестват в далечни чужди квартали и дворове, откриват полезни изкопаеми надалеч и човешката носталгия по родната кофа ги връща до нас привечер или рано сутрин.
Идват с бебешки колички или с кошници от магазини на колелца. Често са с кучета, чорлави и осаждени като тях, плахи, с унили опашки. Имат си различни куки за вадене от кофата. Не е лесно да се наведеш и да издърпаш нещо от дъното, една дребна циганка просто си скача вътре, мишкува каквото мишкува, излиза, изтупва от мъжкия балтон до земята картофени обелки, кокали и фасове и тръгва към следващата кофа.
Обмислям, макар и от перспективата на здравословния живот и хранене, как ще се подготвя за новата си асоциална роля. За да взема нужните неща. Знам, че такава подготовка най-често е наивна и смешна. Багажът, помъкнат за казармата, беше напълно излишен, открадваха ти го начаса. Баба ми измислила нещо монументално, още е легенда: изпратила нявга баща ми войник с нощница, възглавница и сгъваемо столче – да си почива по време на учения.
Ако стана клошар, ще се снабдя с добро облекло. На първо време ще се връщам у дома за дрехи, беленски концентрат – ако корабът-майка все още е наличен. Като съща Жертва на Дънов. Те нали най-често те измамват и оставаш без апартамент. А моят, от баба, е страхотен, на пъпа на София.
Джинсов комбинезон – да съм обтекаем при тупаници, да не могат да ми го изтръгнат като някакво развяно яке, да крия из него по-ценни находки. Под него и отгоре – 3-4 пуловера, имам от тях; раница, ръкавици, термос, шапка.
Шапката трябва да е неугледна и да се връзва отдолу, че ще ми я свият. На краката – вълнени чорапи и „пионерки” от едно време, намазани с лой или парафин. Жалко, че изчезнаха планинарските брезентови анораци…
Кука, дори може да е сгъваема, ще ми направи един приятел. Той я е измислил вече: от алуминий, едновременно кука за вадене на неща, патерица и бойна тояга. При нужда ще ми я направи веднага.
Скъсването ми с обикновения живот ще е постепенно, толкова здраво съм закотвен за него! Дори и необратимо да откача и не само да не мога, но и да не искам да се върна обратно, да се откажа пак да ходя на пазар, аз ще помня дълбоко в себе си всмукващите фотьойли, съботното безгрижие, разходките из Витоша.
Облеклото ми скоро ще се омърля, лекьоса, развласи, открадне частично, но вече ще съм направил първите крачки на професионален клошар. Ще съм открил автентичното безразличие към себе си и света.
Ще мечтая само за пренебрежимо малки величини – воднисти кафета в пластмасова чаша, недопита бутилка бира, жълти стотинки, миризлив секс на студа с оная крадлива малолетна циганка, дружбата с бавноразвиващите се близнаци. Тези са от сегашния ми живот, трудно ми е да го призная, но така започна моята подготовка. С единични набези.
А тогава то ще е логично и несрамно ежедневие. Циганката ще ме научи на цинизъм и неподправена топлота, чрез близнаците ще постигна да не гледам много разбиращо, ще си разработя физиономия на тъп Мунчо, какъвто после би трябвало естествено да бъда. Но ние всички сме такива облъскани, прашни, кривнали от пътя, виещи с престорен вой да примамим вълка, да ни изяде като целия ни род и семка.
Изкушавам се да пробвам. Все още закачен на кукичката на привичното, все още с грижа да не ям мазно и да пия витамини, дори с порив за гимнастика, все още откъм правилния безутешен живот – да ида там, в безредието, в което всичко е частично подражание на „цивилизацията”, както казвахме в казармата за външния живот.
В нашата страна маржът между него и клошарството е свит максимално, между двете прехвърчат искри, едновременно на разбирателство и недоброжелателност – сякаш не само се плаша от възможността обречено да направя едничката крачка надолу, но се плаша и от погнусата да измина двете стъпала нагоре.
3
Но този път не мислех как ще стана клошар. Фамилията на обраната Надя, Сакарска, не беше често срещана, колко пък Нади Сакарски има! Пръстът на клошарката беше точно върху снимката на личната карта.
Бавно допусках до разума си Надя Сакарска от № 78-ми, 2-ри вход. Делеше ни една градинка. Сигурно онази Надя беше, пристигнала незнайно откъде и защо. Аз съм на петдесет и пет сега, тя трябва да е на тридесет и една – две.
Беше на деветнадесет. Аз – на четиридесет и пет.
4
Човек мисли за създаването на деца общо, като решение за период от живота му.
Най-малко мисли за деца, когато ги прави… А Природата мисли съвсем друго и ни мами с уловката на многообразни удоволствия, нарочно размътва разсъдъка ни с хормони, сладък гъдел, топли влаги и – не веднага! – ни съобщава изпълнението на простичкото ни надиндивидуално задължение да продължим рода, за което пък още по-рядко мислим. Лежиш унесен и как да си кажеш – изпълних дълга си!
И с Надя така. Ако в мечтите си за клошарство чуках малолетна крадла на студа, то пък с Надя се случи в жегата на работилница за сладки. Трябваха ми постни сладки за рождения ден на баба, която се беше родила през Великите пости и беше заръчала настойчиво да се убедя, че те ще са наистина постни. С олио или с „дървено масло”. Да не е нещо блажно. Не й казах, че няма фирма, която тайно да слага масло вместо олио в сладкишите си, но нейсе. Тя беше на 97 години.
И докато надълго и нашироко объркано й казвах изискванията си, тя ме гледаше с тия сини очи и вместо ласкаво да каже: „Знам какво искаш, не се притеснявай!”, отсече:
– Глупости! Баба ти сухари ли иска?
– Постни сладки…
– Ама защо толкова сложно обясняваш и ми губиш времето! Дреме ми, че се била родила през Великите пости! – и погледна нагоре.
По-късно разбрах, че това й е навик. Че там, на тавана, където оставачите търсят простото тройно правило, тя открива собствените си и чужди противоречия и заедно с това печели време да се ядоса. Било на себе си, било на другите, било и двете.
– Да го празнува на Великден!
– Много стара е… може да й е последният рожден ден…
Тя наклони глава и се взря в мен.
– Колко! – кресна тя.
– Две-три купи и да са различни. От тия, от ония…
– Ето ги сладките, ето! Виж! Ето в тези буркани!
– Добре, от всичките…
– Така си кажи! – Тя почна да смята на калкулаторчето. – Няма да е евтино!
– Да, добре.
– Много я обичаш ти тази баба, ей! Апартамент ли ще ти остави?
Тя щеше да ми остави, да, грамаден апартамент, но аз просто я обичах.
– Искам да я зарадвам!
– Ама ако гушне босилека, ще ти е хубаво, а?
– Не, няма да ми е хубаво. Тя ми е една на света. – И този път погледнах в очите й, издържах погледа и. Сини очи, красиви.
– Добре де, добре де, не ми се дръж героично. Вярвам ти, ама с едно наум.
И внезапно тръгна след мен, докато си тръгвах; като излязох, излезе и тя и врътна ключа.
– Хайде, води ме да пием кафе. Аз сама съм си господарка, трябваше да затворя преди половин час, обаче ти дърдориш и не спираш! Не се бой, не почвай пак да дуднеш, ще ти направя сладки, дето баба ти нито е виждала, нито е яла!
Тръгнахме по улицата, попитах я:
– Някое определено място ли знаеш наблизо?
– Спокойно, ще се натъкнем!
Наистина, скоро стигнахме до нещо като барче; цигари, закуски, питиета, чалга, внезапни артистични грънци за продан… Влязохме, тя отиде до бара. Донесе две кафета и две водки.
– За после – обясни тя делово.
Явно за пръв път влизаше тук, но с един поглед видя и оцени всичко, а като отиде да върне празните чаши, се забави минута за лед, тоник и за това време успя да се сприятели с барманката.
– Тъпо е с тая чалга, ама това е, къде да търсим сега… Наздраве.
– Наздраве. И аз не обичам чалга. Тя е…
– Цицопутогъзеста е. Това може, това пее. Сега ти искаш това селянче да ти пее Травиата… То не може – хайде, вдигна очи, нахъса се – какво да пее, освен че й се ебе, ама в момента кой! То няма! И тя пее! Мъка!
– Ама ти пиперлив езикът! Тя жената се труди неуморно и ето ти, идва някакъв врат, взема я, джип й купува, хвали се с нея насам-натам, с яхти се возят, бие я публично и показно, пишат по вестниците загадъчно кой е до нея…
Тя се засмя.
– Чичко, ти хубаво говориш! Ей така обичам, да ми става спокойно…
– До другото ядосване – прекъснах я аз.
Така си прехвърляхме фрази, докато се усетим, изпихме по три водки. Събирахме очите на мъжете-постоянни клиенти, поразмекнах се, тя каза:
– Олеле! Напих се! Ще правя бой!
И точно в този момент някакъв мъжага дойде да я кани да танцуват. Някои вече танцуваха, та и той намери повод да се вреди при нея. Тя обаче без никаква подигравка и ирония му каза:
– Пич, ето този тук е моят таен любовник. Луда съм по него, а мога да го виждам един път на месец, разбираш ли! Имаме проблеми, аз имам кръвотечение, – добави тя, защото той още стоеше монументално пред нас.
– Ама иди, потанцувай, разсей се! – казах аз с най-подлия си глас.
– Аха… Ясно ми става – гледам те аз, че бройкаш оная кифла и искаш да ме разкараш! Нали! Нали! – и тресна една чаша в пода…
Мъжът се стопи, барманката дойде специално да я утешава и ни черпи по едно от заведението.
– Много си добра! – казах аз възхитено.
– Я не ми се натискай с комплименти! Други номера нямаш ли!
Бяхме вързали кънките. Надя стана, станах и аз. Пуснах я пред мене, но тя не тръгна към вратата, а отиде при мъжагата, който се посви малко като я видя до себе си. Такива като него много се страхуват да не се орезилят. Но тя просто му протегна ръка, той я пое, малко шашнат, тя по мъжки я стисна и раздруса и вече излязохме навън.
– И той не е лош, но моят принцип е „една вечер – един мъж”. Така че не се вземай много на сериозно!
– Добре че все пак първи ти попаднах в полезрението!
– Като няма други, кака и Келчо люби…
– Стига де!
Тя ме хвана под ръка, притисна се леко.
– Не ми се връзвай много. Аз така си говоря. Аз съм луда за връзване, ама хайде ти се намери да ме изведеш тази вечер… Разбираш ли, хората са толкова глупави, те искат от мен само глупости, искат нещо… – Тя се притисна, усещах гърдата й да се търка о мен в ритъм с разлюлените ни крачки.
И ето ни пред магазина й. Тя извади ключ, отвори съседната врата, явно за у тях, нагоре, над магазина, обърна се и с изражение на пройдоха ме попита:
– Няма ли да се натиснеш да те поканя горе, да ми разгледаш колекцията от тутманици? Ако знаеш каква поничка имам!
– Не ти ща поничката, пиян съм, но ми е хубаво с тебе.
– Ако беше поискал, щях да ти тегля як шут в ташаците! Аз те подозирам, че много си въобразяваш! – и се обърна привично към себе си – Уж не щял, но си го мисли!
– Млъкни! – сопнах се аз. – Каквото казвам, това си мисля.
– Все трябва да ви се подчиняваме ние, жените! То може и да е правилно, но ми е писнало да ми заповядват!
– Каква жена си ти! На колко си години?
– На деветнайсет! Жена съм аз, ама не за дъртак като тебе!
– А за кого си?
– За един пълен идиот, ама го няма, затова с тебе прекарах вечерта. А него го няма, защото вчера го убих!
– С голи ръце?
– Ей, много хитър, много умен, то просто… Не знам, не знам…
И си влезе.
5
Не бързах да отскоча отсреща до № 78 и да проверя на място. Трябваше първо да си спомня онази забравена битка, обрастващата плът на онова време, тъкмо когато сълзящата рана на живота ми започна да завяхва и аз се отправях към следващите възрасти, към следващите кръговрати.
Бях забелязал, че дните ми се носят по-бързо.
Че вече не се пие коняк. Чалгата, мисля, не върви с коняк…
Че не предполагам горчивината да се срещна с Надя.
Не мислих за нея, докато след два дена не отидох да си взема поръчката и не я видях отново. Тя стовари 4-5 тави от фолио и в тях се редяха най красивите сладки, които бях виждал.
– Леле! А за ядене стават ли или са само за украшение?
– Като ти ги тресна в доволната муцуна, ще разбереш могат ли да се ядат! Ела!
И ме поведе през тясно коридорче в стайче, където имаше три фурни и горещината те блъскаше в лицето.
– Ето, гледай, италиански са! А сега слагам и машина за спагети и лазаня! Разбираш ли какво ти говоря?
Разбирах. И я награбих. Изкикоти се, отпусна се в хватката ми. Целунах я, вкара език в устата ми. Не се съобразяваше с моите движения и премествания, следваше своите пориви в нейното си място.
Неравноделно и разбутано се намирахме и откривахме, залитахме по и край облицована с ламарина гореща маса. Отлепях устни, завирах се в шията, между гърдите й, тя дрезгаво и озлобено съскаше: „Чичо! Чичо!” и ме стискаше силно между коленете си.
Побесняхме двамата, сякаш не секс почвахме да правим, ами се борехме да изгорим в тези фурни, да се нарежем на спагети и смелим на трахана, сякаш не сваляхме дрехите си, а ги подпалвахме да изтлеят на осаждени парцали, да се разроним като сладки от маслено тесто и да се споим накрая в излетял фойерверк преди избухването си…
Обладавахме се взаимно, потънали в пот, тя хищно, аз нежно, после обратно – пиеше ме на дълги глътки, аз яростно разкършвах тялото й, слято с моето. Като жирафи, опнали шии да проникнат в друга протяжност, преплитахме ръце и крака, удържахме се в гърловина на вулкан…
Мълчахме. Не биваше да се нараним, да развалим полета и изригването; литнали в бездната, крещяхме, докато не замряхме в объркани движения на костенурка, сложена по гръб, докато не застинахме накрая в заскрежени жертви на бяла смърт.
В жегата.
6
При едно чистене открих стар шлифер, мода 60 година, че и по-рано, не можах да се удържа: както беше смачкан и нафталинен, го сложих, вързах колана на възел в нахален шик и тръгнах по кофите…
Просто вървях от кофа на кофа – отдалечих се от моята кооперация, за да не срещна комшийка, преливаща от хищно любопитство.
Оглеждах, нищо не видях. Две книги намерих, бръкнах за тях. Исках да намеря храна, която да мога да сложа в устата си, сдъвкам и преглътна. Първо една кисела краставица в буркан. Извадих я, прибрах я в кесия. После половин пица, поръсена със съдържанието на пепелник. Изтръсках я. И няколко различно сини кебапчета. Занесох всичко в къщи, сложих го в чиния. Трябваше с пръсти. Не, ще набождам с чекия. Можах само краставичката. Боднах едно кебапче – нали уж гладен човек суха жаба ще накисне да изяде – но бяхме от различни светове. Щяхме да сме от един и същ, ако бях достатъчно гладен и отчаян.
Пък се и позвъни.
Нали вече споменах малолетна циганка. Е, тя беше, Вирсавия. Протестантските мисионери успяват да ги прикоткат, четат Евангелието, даряват ги с олио, боб, дрехи и те от благодарност кръщават децата си на разни библейски герои. Та Вирсавия, Вира.
Признавам, че я чуках два-три пъти навън, на студа, но едвам успявах, защото миришеше на вкисната картофена яхния и нещата завършваха набързо в устата й. Част от моето самообразование. Срещу 5 лева.
Тя ми се присмя, разбира се – за свирката искаше 2 лева, за ебане – 5. Толкова при нея. „Ами казвай си първо, що се набутваш!” – смееше ми се тя. Обясних й защо и от дума на дума се скарахме. „Майка ти да умре, аз може да съм курва, но не съм прустютютка! Аз краднем, че живея на улицата! Ебем се като ми се ебе, само ти ми плащаш, щото си загубен!”
Казах й, че ще отидем у нас да се изкъпе, ако ще да открадне оттам всичко, каквото може.
Тя мълча много дълго време и каза:
– Като бях на 8 години, ме е ебал вуйчо ми. Ето това е. И аз съм го заляла с тиган пръжки. И толкоз. И ти ме ебеше.
– Лъжеш.
– Майка ми да умре! Аз съм избягала после и краднем. Това е. И в панса дълго бях де.
– Хайде, тръгвай, да видиш какво е да си чиста. И гледай да не откраднеш пък много!
– Много лъжеш ти! Ти ще ме къпеш, аз ще те крада! Прост човек, а големец!
Отидохме в къщи, тя пристъпи, спря, смути се, избърса крака в килима…
– Айде, събличай се и бягай в банята!
– Да бе, и ти да ме гледаш!
Как да е, свали си парцалите, вонята се усили, грабнах ги и ги изнесох на балкона в найлонов чувал, връщам се, тя излязла от банята, зъзне, увита в пердето…
– Много студена тая вода бе! Тва като в панса!
Вкарах я пак, нагласих от непознатата й топка водата, насапунисах я, изкъпах я. Тече черно, жълто, че и зелено май, то пък от какво беше… Пожела да остане още. Хареса й, дълго още се плиска. Най-сетне излезе, застана срещу мен, вече без да се срамува, слаба като вейка, с чорлав пубис и големи гърди. Бях й приготвил дрехи: от една починала племенница на леля. Вира почна да ги облича, спря:
– Ти сега няма ли да…
– Сега ще вечеряме.
Тя яде като невидяла и заспа още на масата. Занесох я в спалнята, изгуби се в грамадното двойно легло, над което имаше портрет на баба и дядо от 1910 година… От типа „тук съм с ланеца, пръстена, бомбето и бастона”… Баба беше с дантелени ръкавици с рязани пръсти. Представих си, че по онова време щеше да е слугинче с носия и щеше да премита и бърше с пера портрета в тази светая светих…
По късно легнах до нея, тя се гушна в мен сънено и завря циганската си муцунка във врата ми.
– Аз преди се чудех защо миришеш така на хубаво.
– Сега и ти миришеш хубаво…
Легнах върху нея, тя разтвори крака, разпери ръце – нейната представа за неизбежност. Проникнах в нея, движех се внимателно, отвори очи. В тях имаше учудване, че също й е хубаво. Потръпна, сякаш пак й стана студено, продължих, тя сложи ръка на гърба ми и го погали. Обърнах се и я сложих върху себе си. Тя наведе глава да не я гледам в лицето и прошепна:
– Хем си добър, хем си голям мръсник!
Но вече не я чувах.
7
Не открадна нищо. Само една химикалка, защото била много златна, но си призна.
И почна да идва при мене. Почти всеки ден. Къпеше се с часове. После заживя у нас. Един път ми показа личната си карта – и камък падна от сърцето ми – беше на 20 години… Това не снемаше развратната ми педофилска вина, но поне нямаше да вляза в затвора заради нея.
Двамата се привързахме един към друг, всеки по различен начин. Тя като към някакво обобщение на баща, приятел, любовник и балък, аз – като към маймунка. С която спях.
Мисля, че спря да краде. Слизаше до кафето наблизо, по цял ден гледаше и слушаше хората там. Понеже беше симпатична и смешна, я обичаха. Оставяха й за малко да пази кучета и дечица! Висеше с тях разкикерена надолу с главата по катерушките. Дори ми завиждаха.
Тя хубаво се научи да скандира „Самолет номер пет, давай газ за Бургас!”, но едвам четеше и пишеше. Почнах да я уча. В уроците участваха и другите ми приятели – Цецо и Симо, леко улави близнаци с пипонести глави и втренчени погледи. Като им отворех, единият вдигаше дясната си ръка, свита под прав ъгъл в лакътя, другият – лявата и казваха с гласове на роботи от филмите:
– Здравей, чичо Коста! – Аз се казвам Константин, беше сложно за тях.
Сядахме четиримата на грамадната бабина маса, отваряха тетрадките и пишеха букви. В сравнение с близнаците Вира беше гений. Те дълго време не знаеха, че трябва да пишат думите не една върху друга, а последователно. „Ето бе, вижте как са във вестника!” – присмиваше им се Вира. Те се обиждаха и разплакваха. „Недейте да плачете, ще се научите и вие като мене!” – успокояваше ги тя и им даваше по един захаросан бадем. Бях ги приготвил за поощрение уж, но те ги изяждаха, защото непрекъснато се разплакваха. За утешение играехме табланет или рум.
Имах напредък с Вира. Пишеше, четеше, вечер я карах да ми чете от „Малкия лорд Фаунтлерой”… Как цяла стая с играчки имал, как старият лорд… Тя трогателно мечтаеше за всичко това.
– Тоя е като тебе понякога. И ти така се мръщиш за щяло и нещяло… нацупен и важен… – и ме показа, ха! – А тая, леле! Леле, бял ден да не види тая мръсна измамница, да умре!
И после правехме любов. Тя свикна с любовта, разбра я, обикна я. Когато ми се спеше, се притискаше в мен.
– Като знаеш какво искам, защо се правиш на умрял?
– Ти друг не знаеш, ама ще се намери някой млад и ще ме забравиш…
– Няма. Или за малко само… – и белите й зъби светеха чак, докато се смееше… – Имаше чувство за хумор.
Накрая дойде полицията, разбира се. Защото двамата близнака се сбили с един копелдак долу – питал ги: „И вас ли опъва оня бе! Циганката не му ли стига!” И те юруш на маслините, пък бяха едни жилави диваци, набъхтили го здраво.
Но аз се бях подготвил. Показах им стаята на Вира, показах им фактури за платен наем, трудова книжка, че работи в моята фирма като тапетчийка, документи… И те усещат, че не е то баш така, ама видяха, че нищо лошо не правя… Изобщо, и те ми завидяха…
Не знам дали бяхме влюбени, но сексът ни завладя и направи зависими един от друг. Тя се научи на кокетство и подигравателно разиграваше моята страст към нея в сценки или пък някоя моя глупост, която ме показваше като будала. Беше наблюдателна, взе от момичетата в кафето стил за обличане, захвърли лелчинските дрехи на племенницата, гримове си пожела…
Подарих й обеци и гривна, тя обезумя, за пръв път ме ухапа по ухото. Говоренето й се промени и усложни – чудех се дали го е имала у себе си или то се заражда сега, с четенето, ученето, с телевизията, с разговорите… Светът нахлуваше в нея… Не знам.
Вира имаше сладко лице на циганка. Личеше й. Не знаеше цигански, няколко думи само. Мечтаех как ще я пратя догодина да учи вечерно и как после… Аз клошар, тя – дама, ха-ха!
8
С Надя преживяхме нашата страст като жертви на фурните и горещината. Крачехме край измамно мудна лава, тя се подуваше в бавни мехури и стичаше надолу, ние се катерехме нагоре. Докато не ни стана студено. Докато не ме изгони, уж се бил върнал нейният кретен. Лъжехме се взаимно, че сме затънали в привикване, охладняване; но беше защото не се връзвах с кифлите й, още тогава нещо безразлично клошарско се е подавало от мен като кърпичка от джобчето на костюм – а тя си беше вече оформена като част от успеха на света, от суровото му пребъдване в трендове и гъвкав аутлет.
Дълго се заблуждавах, че това е радостното изстрадване на любовта, напасване, лудо движение към далечната морска повърхност, където да изскочим като тапи и хъхрещо да поемем в дробовете си всичкия въздух на света.
***
Най-сетне реших да ида отсреща. Приготвях се дълго. Намислих какво да кажа, ако се окаже, че не е тя, не знаех какво ще кажа, ако е тя.
Позвъних. Вратата веднага се отвори, видях Надя, тя ме погледна, отстъпи ми да мина.
– Накани се, а?
– Комшия съм ти. Случайно разбрах…
– Знам, виждам те да се шматкаш с циганки и олигофрени. Ниско си паднал. И сега те видях, че идваш при мен.
Но ме сложи на дивана, седна насреща, даде ми време да я разгледам. Същата, 10 години не й се бяха отразили кой знае колко. Леко беше натежала, но беше станала по-женствена… Лицето й отслабнало още, скулите по-подчертани от преди.
– Възможно е… – казах неопределено. Не исках да се карам с нея, исках да я чуя, да узная… – кажи за тебе… Не си ли там, над цехчето за кифли…
– Не, разбира се, продадох го. От няколко години. Завърших в НСА кинезитерапия и сега имам 6 клуба… И йога…
– Преди месеше козунаци, сега – хора пък си захванала… – Очаквах да ми тегли една майна, но тя се усмихна.
– Одъртял си, но езикът ти още работи… – тя каза това двусмислено, знаеше, че ще я разбера. – Добре. Слушай сега – и, Боже мой, наистина вдигна пак поглед нагоре, както едно време! – Ако не те изритах веднага от къщата си, то е защото искам да поговорим. Ще ти кажа. Спокойно, нищо страшно. Сега ще донеса кафе, водка…
Отиде оттатък, донесе кафе, от нейните невероятни сладки, гарафа водка в съд с лед, красиво наредени сирена, меса… Кога ги спретна? Но тя винаги беше такава. Веднъж ми беше казала, че когато ще има гости, с пастелчета си рисува как ще изглеждат чиниите и платата…
Изпихме си кафетата в мълчание, после тя вдигна чашата си и се чукнахме.
– Слушай сега. Седи тук мирно, каквото и да си мислиш и слушай какво ще ти кажа. Каквото било – било. Аз няма да ти простя, ти няма да ми простиш, минали са години, ей ни сега съседи, можем заедно да окопаем някое дръвче долу. Разбрах, че си научил за мене от ония прошляци и си казах, добре, той ще дойде. Те не ми казаха, че точно ти си ги насочил, но те видях на другия ден, предположих, видях те да гледаш към нас. Ти си имал време да се подготвиш, аз нямах, видях те, преряза ме сърцето, паникьосах се дори…
– Защо пък паника? Хайде сега!
– Ти си мислил! Ти си имал време, аз нямах, аз не знаех какво да направя. За теб е лесно, чакай да я видя таз кифла от едно време какво прави… Ама аз не, не можех така!
– Но защо? Защо да не се видим като нормални хора? Кой крив, кой прав, това е едно време…
– Добре, ще кажа, чакай, ето: Защото имам дете от тебе! Имам син на 10 години! Крум имам!
В главата ми бръмна, този път аз се паникьосах. Запелтечих нещо, зафъфлих, тя ме гледаше като крастава жаба. Трябваше да си спомня, трябваше да подредя… Но нямаше време: отключи се вратата, стъпки, влезе.
Той поздрави небрежно и се повлече с раница в ръка към стаята си. Но можах да го разгледам. Беше ми одрал кожата, това аз самият можах да го видя. Но източен, набит, какъвто аз не съм бил никога. С нейните скули, с нейните очи. Бях като гръмнат.
Една след друга падаха върху мене вълни, ясно виждах как се преобръщат в тях клонки водорасли и песъчинки, бях далече, на плаж някакъв, на остров, идеха от хоризонта облаци. Избягах чак там от страх и несигурност.
– Той е това – казах тъпо. – Той е това. Знае ли?
– Какво да знае? Какво може да знае! И аз нищо не знам!
Крещеше. Синът се показа на вратата, май не особено разстроен – познаваше я.
– Мамо, мамо, чакай! Кой е тоя? Знаеш ли го?
– Знам само, че имаме за обед карфиол! – и погледна нагоре по стария, запомнен завинаги начин. – Паниран, с много галета! Само това знам! Карфиол имаме!
Потекоха сълзите й, скочих на сала, загребах с все сила насам, да не се задавим и прокълнем, да останем живи на този килим, да изядем де що има карфиол! Тя не можеше да спре плача, поне не викаше, мокра, зачервена, отмяташе календарните листа на разочарования, страдания, чакри, асани от клубовете си за йога, приближихме се, но не смеехме съвсем, не смеехме да се докоснем, защото Крум.
Той се уплаши изведнъж от мен, от движението ми и кресна:
– Стой там, седни някъде!
– Какво имаме да си прощаваме! Какво ни се е случило, по-хубаво от това, че ти свили портфейла! Млъкни!
И седнах на масата, тя се изтътрузи, набра килима.
Имаше паниран карфиол. С много галета, с черен пипер. Два вида сирене, мерло.
Говорих си с Крум.
9
– Здравей, чичо Коце! – поздравиха близнаците с електронните гласове.
Вира тъкмо излизаше от банята, видя ме разлюлян и пиян, спусна се.
– Какво ти е станало?
– Много е трудно да се стане клошар, Виро! Много е трудно да заминеш и да не се върнеш! Ако ще – от Австралия! – и се разплаках и аз като глупавите си приятели, но без захаросан бадем.
Вира ме сложи да си легна, гушна ме, ухапа ухото ми – това беше най-голямата й нежност, това беше, когато всичко беше наред.
– Недей да се притесняваш!
– Няма. Само трябва да побързам. – Бях намислил какво да правя. Крум имаше майка си, имаше и мен, щеше да го признае.
Вира, освен името си Вирсавия, толкова царствено, друго нямаше.
10
Бързах. Крум беше голямо диване, мразеше ме. В началото. После откри, че когато имаш мъж и жена насреща си, майка и баща, можеш ловко да разпределяш вините си между двамата… Че единият може да те харесва с едно, а другият – с друго. Надя ме следеше с поглед и нищо не казваше, но й беше приятно, че се навъртам и споря с Крум.
Зарязах клошарските приготовления до време, само излизах късно вечер понякога, когато бях сигурен че от двата апартамента няма да ме засекат. Но не ходех по кофите, а из странни места, където се запознах с мутри, мафиоти, цигански барони и волооки тържествено и ритуално бавни администратори…
Навлизах бавно като плужек във властта. Интересно е да я наблюдаваш по масите на кръчми и ресторанти, когато почива… Ако аз имах власт, бих разпоредил да управляват тъкмо от такова някое място.
Нашата власт е шеговита. Оня, който е някак известен, идва на масата с шега, която обикновено вкаменява някого от присъстващите като триангулачен знак – Охоо, Станчо, пак някоя далавера си надушил! И толкоз е Станчо, седи си там, определен и класифициран. Тия хора мечтаят светът да е зададен и изяснен. Всичко друго ги плаши.
Както и да е – от тоя на оня, от баджанак на баджанака, от член на комисия към член на Народното събрание, от него – към циганин със загадъчни функции. И нататък…
Но изпратихме с общи усилия и за грядуща слава Вирсавия в Унгария. В Будапеща тъкмо циганки като нея вземали и ги обучавали така, че искри от тях хвърчали!
Това нагласих за Вира, всички участници в многоходовата игра вярваха, че вършат нещо добро, че инвестират в бъдеще и аванта. Вирсавия като тренд.
И когато седнахме в автобуса – тъмен, още празен, призрачен, за да я изпратя на летището, тя каза неочаквано за мен:
– Аз съм циганка, ти си българин. Всички говорят за нас. А аз съм джоревка, да знаеш, баща ми беше българин. Алкохолик де… И те не знаят за нас всичко, те не могат да разберат, че ние двамата сме добри, ние не заслужаваме…
– Ти си толкова красива, Виро, те ти завиждат!
– А ти ме взе от гюбрето и ме ми, дълба, къпа и така си застигнах годините… Ти ме мислеше, че ще те окрада, но ме открадна ти, Константине! Сега дето и да ме пращаш, аз съм си все при тебе. И близнаците де… – Двамата прихнахме и се смяхме, тя ме ухапа по ухото, рейсът тръгна…
Какво ще я научат унгарците – не знам, но тя каквото беше научила, се носеше над главата й като ония омайни Свети Елмови огньове…
11
Някъде към ендшпила на играта за Вира се прибирах у дома облечен клошарски.
Оставях си клошарски дрехи при едно хитро бабе наблизо и отивах да се преоблека. Беше към един през нощта. И тъкмо в градинката пред нас ги забелязах. Битият от близнаците кретен и още един, як и тъп, когото по-малко познавах. И те гледаха точно към моя светнал прозорец, това беше холът, Вира ме чакаше в него, четеше приказки. Оглеждаха наоколо, не можеше да не ме забележат, но кой да ти обърне внимание на разклатен пиян клошар, който пикае в храстите и пее фалшиво за Илия.
Извадиха стълба с куки, закачиха я с телескопичен лост за перваза ми. Аз съм на втория етаж, на първия беше тъмно. Покатериха се един след друг на перваза и тъкмо да разбият прозореца и да влязат у нас – нея да изнасилят, мене да пребият, да свият и потрошат, аз ги застрелях.
Бях отличен стрелец едно време в казармата. И го проверявах нататък… Не може да искаш да станеш клошар, въпреки пречките и трудностите, да живееш с циганка и да не си въоръжен.
Тупнаха тез зрели круши долу, донабутах ги бързо под храстите на градинката и хукнах към нас. Все пак бях в шок, трепереха ми ръцете, бързах да се прибера. Загасих лампата, прекосих хола, за щастие Вира беше си легнала вече, отворих прозореца, прибрах стълбата и лоста, добре че беше останал подпрян на перваза. Скрих ги в чували за боклук заедно с клошарските дрехи, преоблякох се домашно. Погледнах иззад пердето – светеха прозорци, изстрели все пак… Но полиция се появи чак сутринта.
Успях да изхвърля всичко, заедно с оръжието на места, дето и клошар не би ги намерил. Бях оставил доста следи на местопрестъплението, но се надявах версиите да се насочат към разчистване на сметки между бандити. То така си и беше де.
Размина ми се, никой не ме потърси. Засега, те са умни и упорити. Имат версии.
Бях напуснал все пак социума, но не по начина, по който си мислех. Така се случи. Щях да съм извън света завинаги, а светът завинаги щеше да си е в мен с лудостта, благоприличното наказание единствено чрез закона, размитата справедливост.
Отговорността ми беше отсреща, не че можеше и да не се заинтересуват от нея.
12
Залитанията и паданията са също част от напасването в коловоза. Като онези кораби, които пускат на вода с кърмата напред, те се движат с бавна тържественост, после ги поема морето и се люшкат като патки известно време. И аз така.
Вместо със сълзяща сукървица животът ми се покри с коричка като рана. Продадох своя апартамент, останах в наследения от баба, продадох строителната фирма и парите вложих в клубовете на Надя. Разгърнахме ги из Централна Европа. Идеята беше да обслужваме средно богати стари туристи, като ги посрещаме и съпътстваме из Будапеща, Виена, Прага с очаквани масажни глезотии и терапии след обиколки по музеи и природни забележителности. Изкуство и масаж, какъв съюз!
Надя не се отпусна, но се успокои, заравни се. Стопи се в порядък, той беше важен, най-важен за нея… Ставахме част от ония, които тласкат света напред, изпреварват го с трансцендентна печалба, вместо да сме всред онези, които го произвеждат, макар и със закъснение.
Един път пресичах невнимателно и Крум ми извика отзад: „Татко!”. Стресна се, детето. Нов етап.
Покрай кинезитерапевтичния туризъм видях Вирсавия в Будапеща. Срещнахме се в грамадно старинно и прочуто кафе, наоколо седяха дами с килнати прозрачни плоски шапки колкото чадър, а гарнитурите по тях напомняха пръстените на Сатурн и ми беше малко призрачно.
Вира дойде толкова елегантна, че се задъхах, на главата й имаше невероятно красив червен тюрбан или какво се казва, такъв навярно може да се види само на тържества пред президента на Мали… Тя беше… Тя беше като една от минаващите по червения килим да си дочака Оскара или Златната палма в залата – с тези накъсани, пунктирани движения, със занесен поглед, невинна усмивка, обръщана последователно към всички…
Застана пред мен, обобщи ме:
– Старият лорд Фаунтлерой насаме с подаграта си, разглежда австроунгарски баби и не ги одобрява…
Хвърли се на врата ми, ухапа ухото ми. Топлината й същата, ароматът – нейният, но това беше госпожица Вирсавия от света на обектните отношения на психоаналитичката Мелани Клайн, които разбрах, че изучава.
„Завист и благодарност” се казва есето на Клайн, англичанката от унгарски произход – изпитах и двете…
– Да, може и да съм това – казах й, докато я прегръщах – бях инженер, строителен бос, педофил, любовник, възпитател, баща, убиец, кинезитерапевтичен фен. Само клошар не можах да стана…
Вира седна до мен, държеше ръцете ми, гледаше ме право в очите, докато поръчваше кафе и пасти на този чуден език. Донесоха ни ги в мънички изящни таблички с чашки, кафеничета, канички сметана, захарнички, като за кукли – от някакъв прочут порцелан. Ние мълчахме и се гледахме.
– Ти си Константин.
Великолепният й червен тюрбан покри всичко наоколо, целия площад „Вьорошмарти”, Будапеща, света…