Малката хала
Филип се събуди точно в 9 сутринта. Точно както всяка сутрин през последната година, но този път имаше и едно неприятно чувство, което не му позволи да стане от леглото веднага. Десетина минути гледа тавана. Напълно буден, но без никакво желание да започне деня. Погледна часовника на нощното си шкафче. Затвори очи. Отвори ги. Отново погледна тавана.
– Съжалявам! – прошепна той, въздъхна и стана от леглото.
Направи си закуска. Черно кафе, едно сварено яйце, домашно хлебче с масло и козе сирене. Единственото, което варираше в закуската му през последните няколко месеца, беше сиренето. Взимаше го от една симпатичната двойка, която живееше в къщата до неговата. Приятни възрастни хора, които се изхранваха благодарение на градина в задния двор, едно стадо кози и десетина крави. Те бяха едни от малкото хора в селото, с които Филип поддържаше контакт.
Половин час по-късно вече беше изчистил малката кухня и започваше сутрешното си бягане. Макар да беше топла сутрин, си сложи ръкавици и дълъг ръкав. Винаги бягаше с облекло, което да скрива лявата му ръка. Филип беше пенсиониран по болест пожарникар. Преди две години беше влязъл в горяща сграда, за да извади заклещен младеж. Това му коства един пръст и белези по цялата лява ръка. Малко след това принудително напусна пожарната с пенсия, която му позволи да дойде в Родопите и да се наслаждава на живот, лишен от проблеми в малко селце. Все още не успяваше да види къде точно се намира насладата в това съществуване, но вече беше провалил възможността да живее нормално в големия град. Филип не беше общителен, не обичаше хората да се ровят в делата му и отбягваше всякаква близост с когото и да било. Затова и не искаше никой в селото да знае нещо за миналото му.
В 10 излезе да бяга. Сутрешния му маршрут беше към 12 километра. Минаваше възможно най-бързо през селото, след което се насочваше към баира в северната част, на върха правеше почивка и после слизаше една идея по-бавно, за да може да се наслади на гледката. Тази сутрин мина значително по-бързо покрай селските баби, които не седяха на клюкарската пейка единствено когато гледаха сериали. Веднага след като го видяха, започнаха да говорят значително по-тихо. Филип знаеше, че е станал тема на разговора. Кимна учтиво. Сигурен беше, че всяка сутрин през последната година ставаше тема на разговора им по едно и също време. Тази мисъл премина през главата му за секунди. Точно тази сутрин не можеше да мисли за глупости. Имаше нужда да стигне до върха. Гледката оттам винаги го зареждаше.
Веднага след като стигна върха, погледна часовника си. Беше му отнело 16 минути и 45 секунди. Обикновено вземаше разстоянието за 20. Гледката от върха беше едно от любимите му неща в селото. Вероятно, ако не беше тя, досега щеше да се е самоубил. От мястото, на което се намираше, се виждаха върховете на няколко планини. Всичко беше като едно зелено вълнисто море. Небето беше приказно синьо и само няколко малки облачета се движеха бавно, но целенасочено по него. Филип вдиша дълбоко. Въздухът беше толкова чист, че всяко вдишване изпълваше дробовете му напълно. Усети как енергията на мястото стига до всяка частица на тялото му. Всеки друг ден това щеше да е достатъчно, за да спре мислите му за минали грешки. Да се почувства силен и да не направи нови. Но днес денят беше различен. Днес синът му имаше рожден ден. Филип се усмихна тъжно и тръгна обратно.
Филип беше алкохолик. За пръв път започна да пие, когато беше на 15, след което просто не спря. Не пиеше така, че да му личи, но винаги пиеше. Когато беше на 18, се запозна с жена си. На 20 стана пожарникар. На 21 се ожени. Изключително бързо се издигна в професията си. Няколко геройски постъпки му донесоха множество медали и повишения. На 23 за пръв път удари жена си. Беше се прибрал след вечер с приятели, изпил близо бутилка уиски. Тя започна да иска обяснения, той нямаше търпение да слуша въпросите й и така се стигна до първия шамар. След него не си бяха говориха за близо седмица. На 25 се роди сина му. На същата дата като него. Вече биеше редовно жена си и всеки следващ бой беше все по-зверски. Когато стана на 29, жена му си тръгна. Взе и сина им. Нямаше нещо на света, което той да обичаше повече от това дете.
Докато бягаше обратно, Филип си спомни за вечерта, в която семейството му се беше разпаднало напълно. Беше се прибрал от работа и на масата имаше бележка, на която пишеше „Сбогом!“. Първата му реакция беше да се разсмее, след това да преобърне масата, да се разкрещи, накрая се разплака. Същата вечер съседите за пръв път чуха в апартамента да плаче някой, различен от жена му. Последния му спомен от тази вечер беше как отваря бутилка водка. Следващите му спомени започват два дни по-късно, когато влезе твърде пиян в горяща сграда, за да изкара първокурсник от стаята в общежитието му. Спомни си паниката, която го обзе, когато осъзна, че е приклещен в пламъците. Спомни си как осъзна, че животът му е съсипан и че е сам. Спомни си миризмата на горящата му плът. Цяло чудо беше, че излезе жив.
Тези мисли го накараха да потръпне. Ръката започна да го боли. Това се случваше винаги когато се връщаше в онази нощ. Опита се да мисли за друго. Спря се пред местния магазин, в който можеше да няма нищо друго, но винаги щеше да се намери некачествен алкохол, който да успее да прогони каквато и да била мозъчна активност. Леля Йордана, пълната магазинерка, се беше облегнала на пластмасова маса пред магазина и пушеше цигара.
– Ооо, Филипче, ще искаш ли нещо, слънчице! – каза тя енергично и започна да се изправя.
Той кимна в знак на съгласие и се усмихна. Пълната жена влезе заедно с него в магазина, като леко се задъха от пътешествието си.
– Кажи сега, как да ти помогна! – каза тя, докато отиваше зад тезгяха.
– Ще искам бутилка водка.
– Охо, да нямаме някакъв повод за празник днес? – каза жената и се обърна за водката.
– Рожден ден.
Филип мразеше този тип разговори, но жената беше прекалено мила, за да ѝ каже, че не ѝ влиза в работата какво смята да прави той.
– Да си ми жив и здрав, слънчице! Десет лева, ама понеже си рожденик, ти я давам за девет.
Филип благодари, плати и си тръгна от магазина по най-бързия начин преди да го затрупат с още излишни въпроси. Мина покрай пейката на бабите. Бяха се прибрали за първата вълна сериали. Това беше хубаво. Никой в селото нямаше да разбере, че ще пие. За пръв път от година насам.
Прибра се, веднага взе една чаша и се запъти към масата в малката кухня. Седна на масата и отвори бутилката. Усети аромата на евтина водка. Затвори бутилката и я остави на масата. Стана и отиде в банята. Беше все още мокър от сутрешния крос. Съблече се и се погледна в огледалото. Филип беше висок и едър мъж. Не беше Аполон, но тялото му изглеждаше така, сякаш се бореше с мечки за прехраната си. Лявата му ръка беше по-светла и груба от другата. Белезите изглеждаха като странен релефен татус. Филип въздъхна и влезе под душа. Завъртя кранчето и остави топлата вода да го облее.
Върна се в кухнята обръснат, само по хавлия около кръста и напълно забравил за еднолитровото шише водка на масата. Гледката за момент го шокира. Празната чаша и пълната бутилка сякаш го привикваха към тях. Почувства се слаб. Спомни си колко гадна беше миризмата на водката. Взе шишето и тръгна към мивката. В този момент на вратата се почука.
– Кой е? – извика Филип и остави шишето на масата.
– Господин Михов, бих се радвал да поговорим очи в очи. – чу се мъжки глас от другата страна на вратата.
– Секунда. – извика Филип, докато набързо навличаше блуза и шорти.
Отвори вратата, а там стоеше костюмиран дребен, но очевидно физически як, мъж. Беше с червен копринен шал на врата. Широко усмихнат, но с очи изглеждащи студени и кръвожадни. Мъжът беше последното нещо, което Филип очакваше да види пред вратата си.
– Как мога да ви помогна? – попита той.
– Въпросът е, как мога аз да ви помогна, господин Михов? – усмивката не падаше от лицето на мъжа. – Но се надявам да поговорим вътре.
– Заповядайте…– каза Филип с неохота.
Мъжът влезе енергично. И без упътване се насочи към кухнята. Седна на масата и с жест показа на Филип да седне срещу него. Това никак не се хареса на бившия пожарникар. Някакъв непознат го канеше да седне в собствената му къща. Ако това се беше случило преди няколко години, щеше вече да му е разбил главата в пода. Въпреки това той седна.
– Ооо, Фил, нали мога да те наричам Фил, все още ли пиеш? Мислех, че си спрял.
– От година не съм кусвал и кой по дяволите си ти?!
-Ааа! Не с този тон! – каза мъжът, а усмивката не падаше от лицето му.
– Не ми казвай с какъв тон да говоря! – изрева Филип и се изправи рязко.
– Не смей да ми викаш, момче! – изсъска мъжът и сложи пистолет на масата. – Казвам се г-н Павлов и представлявам… да кажем държавата или поне по-влиятелната част от нея. – усмивката отново се появи на лицето му. – Имам оферта за теб. Ще свършиш една работа за нас и ние ще ти дадем нещо в замяна.
– Слушам. – каза равно Филип, погледна пистолета и отново седна. Нямаше желанието да слуша, но пистолетът на масата не му даваше особен избор.
– Ще бъда кратък, защото времето е особено важно за нашата задача. Аз и моите работодатели искаме да ни доставиш нещо.
– Защо точно аз?
– Чувал ли си някога думата юнак? Тези от приказките. Наричаме националите така. Говори ли ти нещо?
– Да, и?
– Имам изненада за теб, ти си юнак в буквалното значение на думата. Приказен герой. Или поне пра-пра-прадядо ти е бил и това се е пренесло в кръвта ти. Вярно, нямаш супер сили, но пък през целия си живот си бил физически по-силен от другите, нали?
Филип гледаше изумено и не вярваше, че някакъв човек седи срещу него, заплашва го и му обяснява, че е приказен герой.
– Няма нужда да ми отговаряш. Аз вече знам отговора… Но нека не се отклонявам. – мъжът се наклони към Филип. Трябва да донесеш нещо от една пещера, което работодателите ми желаят. Нямам право в момента да ти кажа точно какво е то, но съм сигурен, че успееш ли да стигнеш до пещерата, ще разбереш. Входът ѝ има вълшебен печат, който спира всеки, който иска да влезе. Но, веднъж на 40 години за няколко дни пропуска някой достоен да мине. Според нашите експерти достоен е равно на юнак.
– Юнашка кръв? Вълшебна пещера? Ти шегуваш ли се?
– ИЗЛГЛЕЖДАМ ЛИ ТИ НА ЧОВЕК, КОЙТО СЕ ШЕГУВА? А, ФИЛ? – извика мъжът и блъсна по масата.
В стаята настана тишина. Филип се замисли, дали да не пробва да вземе пистолета, но не знаеше, дали няма да е по-бавен, а и не беше сигурен дали това е единственото оръжие, с което г-н Павлов разполагаше.
– Така, извинявам се за предишното ми избухване, имам леки проблеми с гнева. – усмивката отново се беше появила на лицето на Павлов и изглеждаше по-зловеща отпреди. – Сега искам да ти покажа наградата, която те очаква, ако успееш. – Павлов извади няколко снимки и ги подаде на Филип. – Познаваш ли тези хора?
Филип погледна снимките и изтръпна. На тях се виждаха бившата му жена, синът му и някакъв мъж. Играеха на някаква детска площадка. Явно бяха започнали нов живот. По лицата им се четеше щастие. Коремът му се сви.
– Заплашваш ли ме? – прошепна Филип.
– Не, не, в никакъв случай. Просто ти показвам къде е семейството ти в момента, за да можеш да придобиеш по-ясна представа, колко е разбит животът ти.
Филип искаше да удуши мъжа пред себе си. Събра цялата си воля, за да замълчи и да не направи нещо, за което можеше да съжалява.
– Офертата на работодателите ми е следната. Ако успееш да доставиш пратката, получаваш един милион евро и координатите на семейството си. Същата сума получават и те, и разбират колко много искаш да се реваншираш за минали грешки. – мъжът направи кратка пауза.- Давам ти шанс да се събереш със сина си.
– А ако не успея?
– Ако загинеш, те получават два милиона и ще разберат как си мислил за тях в последните си мигове. – мъжът се изправи, взе бутилката водка и тръгна към мивката. – Разбери, ти си последен от вида си. Ако зависеше от мен, вече щях да съм отвлякъл сина ти и да го обучавам за мисията след 40 години, но според експертите ни кръвта му е прекалено далеч от това, което ни трябва. Според някои от тях дори и твоята не е достатъчно качествена, но сме длъжни да пробваме. – Павлов започна да изсипва водката в мивката. – Затова те моля, а повярвай ми, аз никога не се моля, вземи правилното решение и не ме карай да те изнудвам, защото мога да го направя.
Гневът във Филип вече беше изчезнал. Беше заменен от страх. Чист страх. Нямаше и следа от друга емоция. Мъжът дори не беше споменал вариант, при който той се проваля и оцелява. Грозеше го голяма вероятност да загине. А и изглеждаше, че няма как да му каже “не”. Този човек явно имаше ресурсите да застраши семейството му. Синът му, единственото нещо, което обичаше, беше в опасност. Нямаше какво друго да направи освен да се съгласи и да се надява на най-доброто.
– Съгласен съм. – едва успя да каже той.
– Чудесно! Отпред ни чака кола. Тръгваме веднага!
Павлов тръгна енергично към вратата. Филип се изправи и бавно го последва. Докато излизаше, огледа къщата си. Беше сигурен, че никога повече няма да я види. Отпред чакаше черен джип. Джипът, който щеше да го вкара в света на приказките. Стана му малко смешно при тази мисъл и се усмихна горчиво. Пред джипа стояха двама мъже, които изглеждаха по-едри от него и имаха бронирани жилетки под саката си. Имаше и един на шофьорската седалка. Отвориха му задната врата и му посочиха да влезе. Двамата исполини седнаха от двете му страни.
Пътуването беше изключително некомфортно. Никой не издаваше и звук. Филип се чувстваше като затворник. Отново се замисли за семейството си. Как ги загуби. Вечерта на пожара, месеците в болницата след това. Месеците, в които приятелите му си тръгваха един по един, защото не можеха да го понасят вечно пиян. Усети, че ръката отново го е заболяла. Прииска му се да беше изпил водката, която купи.
– Пристигнахме! – каза Павлов от предната седалка.
Бяха пътували близо час. Стояха на брега на едно малко езеро. Водата беше спокойна и гладка като тава. Белите облачета се отразяваха по повърхността ѝ и на места сякаш небето и езерото се сливаха в едно. По средата на езерото имаше малък остров, на който имаше горичка сребристи смърчове. Около брега бяха спрени още 4 джипа. Павлов отиде до първия джип и взе един голям куфар.
– Това е екипировката ти. – отвори куфарчето, вътре имаше гащеризон, фенер, една “Берета”, мачете и разни други неща, нужни за оцеляване в дивата природа. – Гащеризонът е направен от специална материя. Сложиш ли го, ставаш почти невидим в каквато и да е среда. Другите неща мисля, че са ясни.
– Никога не съм стрелял с пистолет. – каза Филип.
– Да се надяваме, че няма и да стреляш. – усмихна се Павлов. – Има и още нещо, няма да си сам. С теб ще има и самодива.
– Самодива? – каза с насмешка Филип.
– Все още вълшебните неща ти се струват шега, а? – изсъска Павлов. – Да, самодива. Ето дръж това. – той му подаде сребрист шал от най-нежната материя, която Филип някога бе виждал. – Това се нарича самодивско було. Докато е в теб, тя ще ти се подчинява и ще ти помага. Успее ли да си го вземе, по-добре я убий. Патроните в пистолета би трябвало да могат да убият всичко в тази гора. Мачетето също е от специална стомана. Каквото и да правиш, не поглеждай самодивата в очите.
– Защо?
– Защото ще се влюбиш в нея моментално, а влюбиш ли се, ставаш неин. Така загубих две момчета от екипа си.
Всичко, което Филип чуваше днес, беше все по-странно и по-странно. Ръката все още го болеше, но болката леко отшумяваше. Павлов го остави да се приготви и му каза, че след половин час задачата му ще започне. Беше му изключително нервно, стомахът му беше на топка. Не беше ял нищо, но се чувстваше надут. Искаше му се това да е било просто един сън. Отиде до брега на езерото и се излегна на тревата. Усети лек ветрец. Беше изключително освежаващо. Усети как болката в ръката намалява. Затвори очи и се опита да се наслади максимално на последните си минути спокойствие.
Точно беше започнал да се унася, когато единият от двуметровите мъже, с които бе пътувал, го ритна леко и му каза, че е време. Филип се изправи, протегна се и тръгна след мъжа. Двамата се спряха пред малък, стар дървен мост, който свързваше брега с острова в средата на езерото и изглеждаше като най-паянтовото нещо правено някога. Връзката между двата бряга изглеждаше сякаш не е била ремонтирана, откакто е била поставена, а от вида ѝ можеше да се предположи, че това не е било скоро. Липсваха дъски и дори лекият вятър го поклащаше. Павлов стоеше с очакване пред него. Зловещата му усмивка отново беше бетонирана на лицето му.
– Доведете я! – извика Павлов на екипа си. – Фил, сега трябва да те запознаем малко повече с мисията ти и бъдещата ти партньорка.
Двамата мъже отвориха задната врата на единия джип. Направиха знак на този, който беше вътре да излезе. И двамата гледаха към земята като наказани малки деца. От колата се показа най-красивата жена, която Филип беше виждал някога. Беше висока почти колкото него. Имаше руса дълга коса, която стигаше под кръста ѝ. Жената беше облечена с почти същия гащеризон като неговия, но формите на тялото ѝ все пак си личаха перфектно. Носеше тъмни очила. Изражението ѝ подсказваше, че е изключително недружелюбна. Движеше се с походка, която излъчваше такава нежност и грация, че напомни на Филип за лекия ветрец, на когото се беше наслаждавал до преди малко.
– Здравей, слънчице! Как пътува? – попита Павлов. Жената не отговори и показа явно отвращение. – Това е Филип, човекът, на когото трябва да помогнеш днес. Филип, това е Ирина, самодивата, която ще ти помогне да минеш през гората.
Филип се беше захласнал по красивата жена, но думите на Павлов го изкараха от транса, в който беше влязъл.
– Истинска красавица, нали? Нужен беше отряд от 20 човека, за да я изкараме от шибаната гора, но смятам, че си струваше. – продължи Павлов. – Сега, Фил, да разясним задачата ти. Според нашите проучвания от началото на острова до пещерата има към 20 километра. Би трябвало да успееш да стигнеш за един ден. Има капани, които нашата приятелка ще ти помогне да преминеш, нали така, слънчице. – Павлов погали самодивата.
– 20 километра? Това островче няма и 50 метра, за Бога. – изуми се Филип.
– Да, така изглежда на пръв поглед. И аз не съм сигурен как точно става това, но не е важно за твоята задача. Някакви други въпроси.
Филип и Ирина стояха един до друг. Никой не обели и дума. Стояха като войници готови да дадат всичко за кауза, която не беше тяхна. Като хора, които вече нямаха какво да губят. Филип стисна сребърния шал в джоба си. Видя как самодивата до него леко потръпна. Павлов не получи въпроси.
– Ами, добре… тогава… време е да започвате. – каза той и се отдръпна от входа към острова.
Павлов гледаше как мъжът и жената минават по дървения мост. По лицето му нямаше и следа от зловещата усмивка. Тя беше заменена от цялата сериозност на света. Изпълнението на задачата беше в ръцете на индивиди, които бяха прекалено несигурни. Репутацията му в момента зависеше от други. Той не обичаше, когато нещо зависеше от други. Особено от хора, които не можеше да контролира. Не обичаше да има променливи в уравнението. След като Филип и Ирина изчезнаха в гората, той поклати глава и се насочи към една от тентите, които екипът му разпъваше в момента. Скоро мисията на живота му щеше да има резултат. Трябваше да се подготви.
Филип разбра колко голяма е гората няколко крачки след като премина моста. Двамата със самодивата вървяха по тясна пътека, от двете страни на която имаше огромни сребристи дървета. Въздухът беше далеч по-студен от този до езерото. Нямаше го приятният вятър. Игличките на смърчовете синееха в далечината и създаваха илюзията, че пътеката се извива в небето.
– Побързай и може да стигнем преди залез! – подвикна му Ирина.
Филип се опита да забърза темпото си. Самодивата се движеше много по-бързо от него, но по никакъв начин не ѝ личеше, че това я изморява. Въпреки отличната си физическа форма Филип леко подтичваше след нея. Грацията, с която се движеше тя, беше хипнотизираща. Всяка стъпка показваше, че има рефлексите на котка, но в никакъв случай не питомна.
След около час път дърветата около тях започнаха да стават по-малки и не бяха толкова близо едно до друго. Слънцето вече успяваше да се прокрадне между тях и създаваше интересни сенки по пътеката. Гората беше изключително тиха. В началото това не правеше впечатление на Филип, но с всяка следваща стъпка, тишината започваше да тежи все повече.
– Защо ми помагаш? – попита той самодивата в опит да разчупи тишината.
– Мисля, че и двамата знаем защо, но все пак ще те насоча да погледнеш в джоба си. – гласът на самодивата беше мелодичен като песента на първата пролетна птица.
Филип инстинктивно стисна шала. Самодивата потръпна отново.
– Това ли? – Филип извади шала от джоба си.
Ирина рязко се спря и го погледна.
– Дай ми го! – прошепна тя.
Филип не спря да върви. Мина покрай нея и прибра шала.
– Обещавам ти, стигнем ли до пещерата, ще е в ръцете ти, но дотогава не мога да рискувам. Съжалявам!
Самодивата тръгна след него.
– Тук ли си отраснала? – Филип се опитваше да поддържа разговор.
– Да.
– Много е красиво…
– Знам. – самодивата отговаряше кратко и без капчица чувство.
– А има ли други като теб?
– Какво искаш? – сопна се самодивата. – Твоите хора вече ме разпитваха. Не ти ли стига, че държиш душата ми в джоба си? – децибелите на гласа ѝ се повишаваха с всеки въпрос. – Не ви ли стига, че ви помагам? Какво повече искаш?
– Душата ти? – прошепна Филип.
– ДА! Душата ми е в джоба ти! Това е проклятието на самодивата, за разлика от вашите души нашите са оголени като нерв! И моята е в твоя джоб! – Ирина беше започнала да се задъхва.
Филип не знаеше какво да направи. Усещаше как гневът блика от самодивата, а още по-лошото е, че усещаше болката ѝ от друго място. Намираше се в ръката му. Отново инстинктивно стисна парчето плат. Самодивата изстена. Държеше в ръката си душата на друго същество. Почувства се като престъпник. Спомни си водката на масата. Усети как ръката го заболя отново. Опита се да си представи какво ли изпитва прекрасното същество пред него. Нямаше как да продължи да държи шала в себе си.
– Съжалявам. – каза той и ѝ подаде сребърния шал.
Явно това изненада самодивата. Тя се стъписа. Дишането ѝ беше станало учестено. Местеше погледа си от шала към Филип.
– Вземи го! – каза ѝ той.
Ирина не изчака втора покана. Рязко грабна шала. В момента, в който го докосна, заблестя. Толкова силно, че Филип не можеше да гледа директно в нея. След няколко секунди сиянието започна да намалява. Ирина се беше променила коренно. Тя сияеше в мека светлина. Черният гащеризон беше заменен с нежна прилепнала рокля до коленете в същия цвят като шала. Беше напълно боса. Формите на тялото ѝ предизвикаха у Филип лека възбуда. Самодивата стоеше със затворени очи и се усмихваше. Завърза косата си с шалa, който все още беше в ръката ѝ, и побягна в гората.
В транс от гледката, която се беше разиграла пред очите му Филип осъзна какво се е случило прекалено късно. Огледа се и видя, че е седнал по средата на пътеката в гората. Погледна часовника си и разбра, че последните 15 минути беше седял захласнат по красотата на самодивата. За миг се ядоса на себе си, но след това си спомни, какво всъщност беше държал в ръцете си и сметна, че да продължи пътешествието си сам, няма да бъде толкова лошо. Все пак дори и да се провалеше, семейството му щеше да е достатъчно облагодетелствано. А и нямаше да отговаря за ничия душа. Тези мисли го караха да се чувства добре. Даваха му известна свобода. Отново потегли по тясната пътека.
Гората създаваше едно ново чувство у него. Аурата ѝ успяваше да влезе под кожата на Филип. Чувстваше се откъснат от външния свят. Някак див. Сякаш никога не бе живял в бетонни сгради. Сякаш през целия си живот се бе скитал из това вълшебно място. Съзнанието му беше изключително спокойно. За пръв път от години не усещаше жажда за алкохол. Чувстваше се на място. Това беше нещо, което нито едно друго място не бе му дало. Чувстваше се у дома. Реши за минута да се спре и да се наслади на усещането.
В този миг от далечината се чу тропот. Нещо идваше към него от другия край на гората. Каквото и да беше то, звучеше ядосано. С всяка секунда нещото идваше все по-близо. Филип чуваше как дърветата в далечината се чупят като съчки. Извади “Берета”-та от кобура и я насочи към края на пътеката. В далечината беше започнала да се оформя фигура. Към него бягаше огромен елен.
Еленът се спря на около 20 метра от Филип. Животното беше величествено. Рогата му бяха поне два метра и половина. Слънчевите лъчи, които успяваха да си пробият път през сребърните дървета, караха светлокафявата му козина да лъщи. Еленът изрева и заора с крак в пръстта. Филип беше насочил пистолета към него и го гледаше право в кехлибарените очи. В тях се четеше ярост.
Еленът изрева отново и тръгна да бяга. Филип започна да стреля. Първите няколко изстрела не улучиха нищо. Еленът идваше все по-близо. Няколко куршума уцелиха рогата и рикошираха в дърветата около тях. Филип изпразни пълнителя. Еленът беше изключително близо. Ревът му огласяше цялата гора. Беше на сантиметри от целта си. Филип хвърли пистолета. Чувстваше тялото си като пружина. Застана стабилно и хвана животното за рогата. Усети как всеки мускул в тялото му се опъва. Успя да изблъска елена встрани. Животното се сгромоляса на земята. Могъщият му рев премина в стенание.
Еленът беше паднал на една страна и не можеше да се изправи. Филип усети, че трябва да действа. Извади мачетето и тръгна към животното. Не му се искаше да го убива, но знаеше, че само един от двама им ще си тръгне оттук.
– Спри! – Филип посягаше към врата на елена, когато чу глас от гората.
Ирина се показа иззад едно от дърветата. Все още леко сияеше. Филип се опитваше да не я гледа в очите, но по изражението ѝ видя, че е уплашена.
– Той се опитва да ме предпази. Моля те, не го наранявай. – проплака самодивата.
Филип се отдръпна от животното и прибра огромния нож. Самодивата клекна до елена, погали го и му прошепна нещо. Животното се успокои.
– Не искам да наранявам никой. Искам просто да стигна до шибаната пещера и да видя семейството си. Нищо друго. – каза изморено Филип.
– Сега разбирам как са накарали юнак да им играе по свирката. – отвърна му самодивата.
– Не съм юнак… просто съм… и аз не съм сигурен какво съм…
Самодивата отиде до него и го погали нежно. Кожата ѝ беше по мека от коприна. Филип се почувства като дете.
– Не и от това, което аз виждам. Ти си добър човек, Филип. Продължи по тази пътека и ти гарантирам, че ще стигнеш до пещерата. – Ирина направи кратка пауза. – Надявам се преценката ми да е правилна и да успееш да влезеш в нея. А още повече се надявам да направиш това, което е най-правилно, с нещото, вътре в нея.
– Какво има в нея? – попита Филип.
– Не съм сигурна. Чувала съм само легенди. Според някои е злато, според други артефакт, който ти позволява да живееш вечно, има и такива, които смятат, че вътре живее хала. – самодивата се спря замислено. – Ти скоро ще разбереш. Тръгвай преди да се е смрачило, за да не загубиш пътеката. Каквото и да правиш, не слизай от пътеката!
Филип нямаше никакво желание да я оставя, но знаеше, че няма избор. Тръгна бавно по пътеката, която беше обсипана със съборени от елена дървета. Искаше му се да може да върви назад, за да се наслади максимално дълго на красотата на самодивата. Лека усмивка се появи на лицето му. Обърна се назад, за да види отново самодивата. Ирина яздеше огромния елен навътре в гората. Прииска му се да я последва, но продължи по тясната пътека.
Малко преди слънцето да залезе, Филип успя да види пещерата. Намираше се на около сто метра пред него, но теренът около тези сто метра коренно се различаваше от всичко, което беше видял в гората досега. Пътеката беше заобиколена от огромно блато, чийто край не се виждаше. По пътеката имаше дървени знаци с рисунки, които приличаха на първобитни. На Филип му се стори, че част от тях бяха изрисувани с кръв, а другата част бяха издълбани сякаш с нокти. Всичките се опитваха да покажат едно и също нещо. Влезеш ли в блатото, си мъртвец. Усети как гърбът му настръхва. Блатото започваше много рязко. Бреговете му изглеждаха като пропаст. Миришеше на застояло и имаше жълто-зелен цвят. Филип никога не беше виждал нещо, което толкова ярко да напомня за границата между живота и смъртта. Това го накара да се спре, за да огледа терена. За миг му се стори, че вижда някой да се разхожда из блатото, но след като се вгледа по-внимателно, реши, че това е невъзможно. Водата беше твърде спокойна, за да има някой в нея.
– Помощ! Помощ! – изпищя някой от лявата му страна.
Филип се шокира. Не беше чувал шум, различен от собствените му стъпки, от поне три часа. Затича се към шума. Спомни си думите на Ирина, забави темпо и се обърна към пътеката. Реши, че ще може, дори и да я загуби, да се ориентира обратно по ръба на блатото. Отново се затича към писъците. Не бяха далеч.
– Не искам да умра! – викаше женски глас.
Филип откри откъде идваше гласът. В блатото имаше жена. Беше руса, красива и сияеше. Имаше сребърен шал около врата си. Беше самодива.Той усети как паника изпълва съзнанието му, защото си помисли, че това е Ирина. Започна да се оглежда за нещо, с което да я издърпа от блатото. Пътеката вече не се виждаше.
– Помогни ми! – самодивата го беше видяла.
Самодивата потъваше все по-бързо и по-бързо, сякаш блатото усещаше, че няма да може да я погълне навреме и започваше да компенсира. Филип отчупи огромен клон от едно сухо дърво и го подаде на жената. Тя веднага успя да се хване за него. Той я задърпа и осъзна колко голямо усилие изисква това. Стори му се, че самодивата тежи цял тон. Тя малко по малко започваше да излиза. Стори му се, че я вади с часове. Най-накрая успя. Не беше Ирина.
– Благодаря ти! – каза му тя изплашено през сълзи. – Трябва да бягаме, той ще дойде!
Още докато изричаше това, самодивата се втурна през дърветата. Филип остана зад нея.
– Кой? – извика той след нея.
– Момче, току-що ми отне нещо много ценно! – прошепна някой зад него. – Надявам се да можеш да го платиш.
Филип усети как косъмчетата на врата му настръхват. Обърна се веднага. Зад него стоеше малък невзрачен старец. Изглеждаше сякаш е на поне сто години. Беше облечен с елече, потури и носеше черен калпак. Всяка една дреха по него беше или скъсана или с кръпки по нея. На места дори и кръпките имаха кръпки. Гледаше с учтива усмивка, сякаш чакаше нещо. Цветът на лицето и кожата му бяха жълтеникави почти като цвета на блатото.
– Съжалявам, старче, нямам нищо ценно в себе си. – опита се да отговори Филип.
– Всеки има нещо ценно в себе си. – старецът продължаваше да изглежда така, сякаш очакваше нещо. – И ти няма да мръднеш оттук, докато не ми го дадеш.
– Наистина не знам за какво говориш, но трябва да вървя. – Филип усещаше, че има максимум още половин час дневна светлина.
Тръгна обратно към пътеката. Старецът спря да говори, но вървеше заедно с него. Филип забеляза, че той се движи единствено до брега на блатото. На моменти дори му се струваше, че старчето върви по водата. Реши, че му се привижда, защото беше изморен. Двамата стигнаха до пътеката. Старецът застана по средата ѝ.
– Отне ми един живот, трябва да ми върнеш един в замяна. – каза дядото.
– Какво? – изуми се Филип.
– Отне ми един живот, трябва да ми върнеш един в замяна. – повтори старецът.
– Пази се от пътя ми, старче!
– Няма да минеш преди да се разплатиш! – каза с равен тон дядото.
Филип нямаше време за спорове. Усети как в него се надига гняв. Някакво старче стоеше и му обясняваше какво да прави. Извади мачетето и тръгна заплашително към него. Усмивката на дядото се промени. Стана злобна и доволна. Филип замахна към него. В този момент старчето го ритна в гърдите. Филип усети как полетя и се блъсна в едно дърво. Погълна го мрак.
Когато отвори очи, се намираше дълбоко в гората. Беше нощ и то изключително студена. Огледа се и видя, че вали сняг. Луната караше всяка една падаща снежинка да изглежда като танцуваща балерина. Беше подпрян на един камък. Не виждаше по себе си каквито и да е следи от нараняване. Нямаше представа как се е озовал там. Изведнъж чу шумолене. Вгледа се в далечината и забеляза, че към него приближава глутница вълци. Опита се да се изправи, но му беше изключително трудно. Затвори очи и се опита да се концентрира.
– Спомни си мисията си! – чу женски глас.
Отвори очи и видя, че вълците го бяха наобиколили. Всичките бяха със сребристи козини, лунната светлина караше някои от тях да изглеждат като метални. Очите им бяха сини. Изглеждаха като малки галактики. Пълни със звезди. Някои от вълците изглеждаха враждебни. Други го гледаха с очакване. Усещаше напрежението сред тях. Един от тях тръгна към него и близна ръката му.
– Спомни си! – отново чу женския глас. – Кой си? Какво си?
– Аз… аз… съм… не си спомням…. – опита се да отговори той.
Сребърният вълк легна в него. Някои от другите вълци направиха крачка напред.
– Време е да се събудиш. – прошепна женският глас.
– Какво… съм? – попита се той.
Вълкът в скута му повдигна глава и го погледна.
– Събуди се! – извика женският глас.
Филип усети как силите му се възвръщат. Побутна леко вълка. Той се отмести моментално и застана зад него. Филип започна да се изправя. Този път нямаше никакви проблеми. Застана здраво на двата си крака, направи крачка към вълците. Те се наклониха, готови да скочат отгоре му.
– Аз съм юнак… – прошепна тихо, сякаш самия той все още го осъзнаваше. – Аз съм юнак! – извика силно той.
Вълкът зад него започна да вие. След него един по един започнаха и другите. Филип се почувства великолепно. Чувстваше се като лидер. Чувстваше се като бог. Протегна ръце към небето и затвори очи.
Когато отвори очи беше отново на същото място, но този път беше легнал. Нямаше и следа от сняг,но отново беше вечер. Беше приятно топло. Ирина беше до него. Лунната светлина я караше да изглежда още по-красива отпреди. Чуваха се песни и шумоляща вода. Той беше полугол. Цялото му тяло беше синьо. За негова изненада не чувстваше почти никаква болка. Единственият дискомфорт в тялото му идваше от белезите по лявата му ръка. Започна да се изправя.
– Внимателно! – каза му нежно тя и го подпря.
– Да, да… – смотолеви изморено той и се изправи.
Пред него се показа най-невероятната гледка, която беше виждал някога. Двайсет самодиви пееха и танцуваха голи, около един извор. Жените леко сияеха. Всяка имаше сив шал, но на всичките беше вързан по различен начин. Приличаха си изключително много. За да ги различиш една от друга, трябваше да се вгледаш. Голите им тела хипнотизираха с бавните си и плавни движения. Лунната светлина караше отражението им в малкото изворче да изглежда сякаш танцуваха отделен танц в една още по вълшебна гора от тази.
– Това са сестрите ми. – каза Ирина. – Красиви са, нали?
– Никога не съм виждал по-красиво нещо. – думите от устата на Филип излязоха като въздишка.
– Спасил си сестра ми от блатник. – каза тихо Ирина и посочи една от самодивите. – Това е тя. Яна – най-малката от нас.
– А какво е блатник? – попита Филип.
– Зъл дух от блатото. Старчето, което те изпрати в несвяст. Яна те доведе и успяхме да те позакърпим, но след няколко дни ще си доста схванат. – Ирина се усмихна. – Благодарим ти. Животът ѝ ти принадлежи.
– За нищо. Ще се радвам, ако можеш да ме върнеш на пътеката.
– Животът ѝ ти принадлежи. – продължи тя сякаш не го е чула. – Буквално ти принадлежи. Молбата ми е да ми позволиш аз да изплатя дълга ѝ.
– Няма никакъв дълг. – сопна се Филип. – Просто искам да стигна до пещерата преди да е станало късно.
– Не можеш ли да разбереш, че тук си има правила? – каза равно Ирина. – Не сме като вас. Имаме други правила, други закони. Каквото и да правиш или кажеш, животът ѝ ти принадлежи. Молбата ми е просто да ми позволиш да я отменя.
Филип се почувства ужасно. Виждаше сълзи по бузите на самодивата. Никога не беше виждал нещо, което да го разчувства повече. Искаше му се също да се разплаче и да сподели болката ѝ. Прегърна я силно. В началото тя се поколеба, но отвърна на прегръдката му.
– Позволявам ти. – прошепна той.
Самодивата го стисна още по-силно. Стояха прегърнати няколко минути.
– Скоро ще се съмне. Трябва да тръгваме. – каза тя.
Двамата се запътиха обратно към пещерата. Самодивите зад тях спряха да танцуват. Песента им стана тъжна. Лунната светлина караше сълзите в очите им да изглежда като кристали. Сиянието им сякаш беше изчезнало. Стояха прави, хванати за ръце и пееха. Всяка сълза, която докоснеше земята, се превръщаше в красиво цвете. Самодивите плачеха. Бяха загубили най-голямата си сестра.
Слънцето точно изгряваше, когато Ирина и Филип отново стигнаха блатото. Блатникът отново стоеше по средата на пътеката и ги чакаше. Точно изгасяше стар фенер. Самодивата хвана Филип за ръката.
– Искам да ти дам нещо. – каза му тя.
Тя свали шала от косата си и му го подаде. Филип се стъписа. Инстинктивно пусна ръката ѝ и се дръпна няколко крачки назад.
– Искам да е в теб. – така го чувствам. – А и има нещо, което не ти казах. Блатникът ще иска заплащане. Аз ще вляза в блатото, за да можеш да минеш. Той ще има тялото ми, но не искам да има и душата ми.
– Какво? Не, не! Няма да стане. Трябва да има друг начин. Ако се наложи, няма да мина… – Филип не искаше по никакъв начин да се разделя със самодивата.
Ирина се доближи до него и сложи пръст на устата му.
– Помисли за семейството си. А и така дългът ми ще е платен. – самодивата се усмихваше.
Филип си спомни за сина си. Спомни си как можеше да не го види повече. Тази мисъл го плашеше също толкова много, колкото и идеята, че ще види красивото същество пред себе си за последен път. Не знаеше какво да направи.
– Аз вече съм решила. Душата ми е твоя. Това искам аз. Тя да е в теб.
– Тогава искам да те погледна в очите. – прошепна Филип.
Смяташе, че ако самодивата го омае с погледа си, ще може да го накара да държи душата ѝ. Ще му отнеме правото на избор. Ще успокои съвестта му. Тя вдигна главата си и го погледна. Очите ѝ бяха сини. Точно като на вълците от съня му. Филип можеше да ги гледа с часове. Колкото по-дълго го правеше, толкова повече имаше чувството, че влиза в нови светове. Странното беше, че не се чувстваше по-различно отпреди. Макар да бяха невероятни, не го накараха да изпита нещо различно към самодивата.
– Не усещам нищо различно. – каза той.
– Мислиш ли, че бих дала душата си на някого, когото трябва да омая с очите си, за да ме обича? – попита тя и го погали. – И бих ли обичала аз някого, когото съм омаяла единствено с поглед?
На Филип му отне малко време, за да осъзнае, какво току-що му беше казала Ирина. Беше му трудно да повярва, че тя преди него беше разбрала, че той я обича. Беше му трудно да приеме, че щеше след минути да загуби единствената жена, която някога е обичал. Опитваше се да разбере, как я е накарал да го заобича. В главата му се разиграха няколко сценария, в които не я губи. Във всеки от тях обаче губеше сина си. Усети силна болка в гърдите и как топла сълза се търкулва по бузата му. Подаде ръката си напред.
Ирина се опита да каже нещо. Нямаше сила. Нямаше какво. Всичко щеше да е грешка. Обичаше мъжа пред себе си и знаеше, че това е правилното решение. Сложи булото в ръката му. Знаеше, че има разлика в това кога тя го дава на някого и кога ѝ го взимат. Тогава не я болеше. Тогава продължаваше да сияе. Чувстваше, че душата ѝ е в безопасност. Мъжът пред нея стисна булото. Тя го целуна нежно. Една сълза падна и от другото му око. Искаше ѝ се целувката да не свършва. Не изпитваше страх, докато тя продължаваше. А колко много страх имаше в сърцето ѝ.
– Време е да продължим. – каза тя.
– Не искам да те губя – прошепна Филип.
– Нямаш избор. – усмихна му се тя.
Блатникът ги чакаше по средата на пътеката. Миризмата на смърт се усещаше твърде силно.
– Готов си да се изплатиш ли, момче? – каза той.
– Аз съм отплатата. – отвърна Ирина, преди Филип да успее да отвори уста. – Аз влизам, а той успява да мине и да се върне с това, което е в пещерата. Това е сделката.
– Ако успее въобще да влезе… – блатникът се усмихна и подаде ръка към самодивата.
Тя целуна Филип по бузата и пое сбръчканата ръка. Двамата с блатника тръгнаха навътре в блатото. С всяка крачка навлизаха по-дълбоко. Миризмата на смърт беше единственото, което се усещаше. Меката тиня я обгръщаше. Вече не усещаше ръката на блатника. Вървеше сама. Опита се да се обърне, за да види човека, когото обича за последно, но не успя. Сякаш вече не се движеше сама. Усети, че единственото нещо над водата в момента е главата ѝ. Искаше ѝ се да изпищи, но не можеше. Устата ѝ влезе под водата. Тя затвори очи. Цялата беше под водата. Беше студено. Издиша за последно. Усети болка в гърдите. Сякаш нещо я промуши. Мракът я обгърна напълно. Болката изчезна.
Филип мина по пътеката като в транс. Мисълта, как самодивата влиза в блатото, беше се жигосала в мозъка му. Моментът, в който тя се потопи и спря да сияе, беше толкова ужасен, колкото усмивката на стареца, който го гледаше през цялото време. Усмивката не падаше от лицето му. Изглеждаше толкова доволен, сякаш всичко, което се случваше, му носеше сексуална наслада. Филип се опита да мисли за сина си. Не му помагаше. Болката в ръката му беше толкова силна сякаш плътта му изгаряше отново.
Входът на пещерата беше малък и трудно можеше да се разминат двама човека в него. Филип беше извадил мачетето за всеки случай. Спря се, въздъхна и направи крачка напред. Преди да успее да влезе, от входа изскочи клоун. Филип замахна инстинктивно, но острието мина сякаш през мъгла. Съществото пред него се намръщи и му го изби от ръцете с едно движение. Клоунът изглеждаше изключително зловещо. Беше с дълга сплъстена зелена на сини кичури коса. На устата му беше замръзнала беззъба усмивка и имаше лошо сложено червило по почти половината си лице. Очите му бяха напълно черни и около тях бяха направени кръгове с бяла боя. Вместо червен нос имаше една дупка, от която се протичаше слуз. Тялото му беше кръгло и изпълваше бял костюм на цветя, който беше твърде къс за клоуна. Ръцете му имаха огромни ръкавици, като на Мики Маус, а на краката имаше гигантски обувки. От едната се подаваха 7 жълтеникави нокътя. Ако беше видял тази гледка, когато и да било преди това в живота си, Филип вероятно щеше да припадне, но днес вече нямаше какво повече да му причини това същество, за да го изплаши.
– Болка, усеща болка… да… дааа… – изграчи клоунът. – да види!
Клоунът сочеше лявата му ръка. Думите му накараха Филип да потръпне. Той нави ръкава си. Клоунът нежно пое ръката му в огромните си ръкавици.
– Дааа, дааа, болка на герой, дааа. – в интонацията на клоуна се четеше загриженост. – Герой иска мине? Иска хала?
– Хала? – попита Филип първосигнално.
– Да, хала… Само герой може изведе хала. Само герой може отгледа хала. Хала опасна. Контролира време. Носи смърт или живот. – клоунът продължаваше да изследва ръката му.
Филип започваше да разбира каква е мисията му. Спомни си приказките от детството. Спомни си, че халите контролират климата. Явно тук имаше нещо, което ще помогне на някого да завладее света. И щеше да се сдобие с това само за скромните няколко милиона.
– Преди мине, герой трябва отговори на въпрос.
Веднага след като изрече това, клоунът хвана здраво ръката на Филип. От другата ръкавица се подаде един голям черен нокът, който съществото моментално заби в лявата му ръка. Филип не потръпна. Усети как съществото се свързва с него, как прочита всеки един негов спомен. Чувството беше странно приятно. Сякаш успяваше да сподели всяко едно нещо, което никога не е можел и е мъчело само него. След минута клоунът извади нокътя си и погледна Филип със съжалително изражение.
– Днес той е тук да те събори и ще те мъчи утре, но когато потънал си в скръб и печал, болката да облекчи ще обещае. Даа, ще обещае… дааа… Що е то?
– Алкохолът… – въздъхна Филип. Нямаше нужда да се замисли.
– Правилно! – каза клоунът и галантно посочи надясно.
Там се беше появила масата от кухнята на Филип. На нея стояха евтината водка и празната чаша. Стояха и го приканваха. Филип усещаше мириса. Усети жажда. Знаеше, че ако изпие достатъчно, щеше да забрави всичко, което се беше случило по-рано. Или ако не успее да го забрави, поне нямаше да го измъчва за няколко часа. Усети, че устните му са сухи. Отиде до масата и напълни чашата догоре. Вдигна я и я помириса. Сладкото обещание за спокойствие го привикваше. В този момент си спомни очите на Ирина. Спомни си целувката им. Колко нежни бяха устните ѝ. Как не искаше да свършва. Как усещаше колко учестено биеше сърцето ѝ. Бръкна в джоба си и хвана шала. Усети отново любовта на самодивата. Помириса отново водката в чашата и я хвърли в блатото. След това я последва и бутилката.
– Ето ти, копеленце, да се почерпиш за сделката! – извика той. Очите му бяха насълзени.
– Достоен! – извика клоунът със силен и плътен глас и изчезна като пара.
След като чу това, Филип се срина. Беше издържал теста на пещерата. Усещаше, че е емоционално изчерпан. С последни сили се изправи и влезе в пещерата. Тя беше изключително светла и далеч по-голяма, отколкото той очакваше. Навсякъде имаше остарели детски играчки . Това му се стори много странно. След няколко метра се озова в огромна галерия, която беше изпълнена с детски рисунки. Всякакви завъртулки. Животинки. Стените бяха станали пъстроцветни като есенен пейзаж. Изведнъж нещо хвана ръката му.
– Татко? – чу се детски глас.
Той погледна надолу и видя малко чорлаво момиченце със сини очи и червена разрошена коса. Беше на не повече от пет години. Тя го гледаше в очакване на отговор на въпроса, който беше задала.
– Да. – каза колебливо той.
– Татко, татко! – започна да вика момиченцето и да подскача радостно около него.
– Сама ли си тук, миличка?
Момиченцето поклати глава в знак на съгласие. Сега му ставаше ясно защо пазачът на пещерата е бил точно клоун, макар и ужасяващ. Филип не можеше да повярва, че мисията му е това малко дете. Не искаше да си представя какво може да направят с нея, за да разберат как тиктака. Надяваше се тя да не е това, което търси, но нямаше нито кого да попита, нито имаше някакви подробни познания за халите. Реши да се консултира с единствения човек около себе си.
– Ти хала ли си, миличка?
Момиченцето отново поклати глава в знак на съгласие. Отговорът не го изненада, но се надяваше да е отрицателен.
– Май не си приказлива.
Момиченцето се засрами, леко се изчерви и погледна към земята сякаш беше счупило нещо.
– Искаш ли да тръгваме? – попита Филип.
Момиченцето се усмихна, поклати глава и подскачайки отиде да вземе парцалена кукла от единия ъгъл на галерията. Той я хвана за ръка и заедно излязоха от пещерата. Двамата тръгнаха по пътеката, но докато вървяха, нивото на блатото започна да се покачва. След само няколко секунди вече беше до коленете им. Небето започна рязко да се заоблачава. Филип вдигна момиченцето на ръце. Изведнъж блатникът се показа пред тях.
– Момче, имаш нещо прекалено ценно, за да те пусна да минеш. – каза нагло той.
– Имахме сделка, копеле! – извика отчаяно Филип. Нивото на блатото все повече се покачваше.
– Даааа, но едно кухо самодивско тяло не ми върши работа за нищо. – каза блатникът. – Аз се надявах да има душица, нещо. Знаеш ли колко са ценни самодивските души. А и кой ще ми каже как да изпълнявам сделките си.
В този момент джобът на Филип започна да сияе. Той бръкна в него и извади шала. Той светеше силно като слънцето. Изведнъж излетя от ръката му и огря цялата местност. Всички гледаха изумено. Малко по малко светлината се превърна в Ирина. Тя се рееше гола във въздуха и сияеше по-силно от всякога. Блатото под нея се превръщаше в чиста вода.
– Наруши сделка, стар глупако! – гласът ѝ озвучи цялата местност. – Свършен си!
Тя запрати лъч светлина към блатника. Той се превърна в пясък и се разпръсна във всички посоки. Изведнъж блатото започна да се превръща в езеро с кристална вода. Пътеката отново беше започнала да се показва. Самодивата продължаваше да сияе, но все по-слабо и по-слабо. Погледна към Филип. Плачеше.
– Благодаря ти! – каза тя и се усмихна.
В този миг се превърна в сфера от светлина и избухна. Сребърният шал отново падна в ръцете на Филип. Този път той усети, че това вече беше просто копринен шал.
– Татко?
– Да, да… тръгваме. – каза разсеяно той. Нямаше сили да скърби.
Небето се изчисти точно както се беше заоблачило. Филип не забеляза това. По обратния път не обели и дума. Главата му беше празна. Движеше се като машина. Малкото момиченце притичваше до него. Играеше си с куклата. То също не обели и дума. Единственото, което казваше, беше „Татко“, когато се измореше и искаше Филип да я носи.
Стигнаха до края на острова малко след залез слънце. Павлов стоеше на другия бряг. Точно в началото на дървения мост, където Филип го беше видял за последно. Веднага след като ги видя, мъжът се усмихна доволно и помаха на хората си да дойдат. За секунди зад него застанаха трийсет човека с автомати, които изглеждаха готови да изпълнят всяка заповед. Филип взе момиченцето на ръце и тръгна по моста.
– Фил, остави момиченцето на земята и отстъпи крачка назад. – каза Павлов веднага след като стъпиха на другия бряг.
Филип безмълвно изпълни.
– Татко? – каза момиченцето изплашено. Отново започна да се заоблачава.
Двама огромни мъже я хванаха за ръце и я поведоха към единия джип. Момиченцето вървеше послушно. Главата му беше обърната към Филип. Малката армия зад Павлов ги последва. Останаха само трима души. Това никак не се хареса на юнака.
– Фил, за съжаление имам няколко лоши новини. – каза Павлов с нагла усмивка. – По принцип бих си изпълнил нарежданията, но смятам, че заслужаваш малко повече от това, все пак си юначе. Семейството ти загина преди три месеца в катастрофа.
-Какво? – извика Филип.
След като чу това, малкото момиченце започна да буйства. Първи капки дъжд паднаха.
– Поначало искахме да синтезираме войник, който да има кръвта на сина ти, но инцидентът, как да кажа, силно ни възпрепятства. Затова отидохме на план Б, който беше ти.
Филип не можеше да повярва на ушите си. За един ден беше изпитал повече болка отколкото през целия си живот. Беше повече за няколко живота напред. Усети прилив на гняв. Изпепеляващ гняв. Тримата мъже бяха насочили оръжията си към него.
– ТИ ОБЕЩА, КОПЕЛЕ! – изкрещя той. Чу как момиченцето в далечината вика за него. – ОБЕЩА!
Момиченцето се измъкна и тръгна да бяга към Филип. Той за миг забрави гнева си и тръгна към нея. Чувстваше я като последното нещо, което има. Един от хората на Павлов препречи пътя му и го свали на земята с удари в челюстта с дръжката на автомата. Вече четирима човека го държаха на мушка. Започваше да вали все по-силно.
– Татко! – извика малката хала, преди един от наемниците да я хване отново.
– Упоете я най-накрая! – извика Павлов. – Фил, втората лоша новина е, че ми наредиха да залича всички, които не са част от операция от самото ѝ начало. За съжаление ти влизаш в тази графа.
– Някой ден ще си платиш… – каза Филип.
В този момент се чу писък, след който за секунди няколко светкавици осветиха небето. Филип се прикри с ръце. Изведнъж усети, че дъждът е спрял. Пред него стояха няколко овъглени тела. Шалът на врата на Павлов се беше подпалил, а той самия по нищо не приличаше на човек, който до преди малко е бил заплаха. Приличаше на мумия, замръзнала в ужас.
Филип се изправи и се затича към мястото, където видя, че отвеждат момиченцето. Навсякъде имаше овъглени тела. Луната се беше появила и осветяваше перфектно цялата местност. Малката хала беше под една от тентите, която гореше. Беше в безсъзнание и лежеше до един от овъглените наемници. Явно бяха успели да я упоят, но твърде късно. Куклата ѝ беше на няколко метра от нея. Филип я вдигна и я изтупа. След което взе спящото момиченце и тръгна към дървения мост с надежда за ново начало…
Прочетете още: Белетристика Фотофорум Книжарница
