Камбана / Нидал Алгафари

Приятели,
с наближаването на най-мечтания празник за децата Коледа, Е-същност публикува този откъс от четвъртия, последен том от романа ми! Надявам се да ви хареса и пожелавам на всеки запазил детското в себе си да му се сбъдне поне една голяма мечта!

Нидал Алгафари

Из романа на Нидал Алгафари “Орисани да избираме“

Камбана

Стоян наближи построената черква. Застана до камък странен, черен някак такъв, че не наподобяваше на никого от събратята си из околията. Другите бяха сиви, малки или големи, остри или заоблени, разхвърляни, сякаш сеяч ги бе разпилял из планината и около селото, ала този, дълъг три и висок един аршин¹ , бе като черна овца в стадо. Камък с много страни и заоблени краища, сякаш разтопено олово във вода пуснато, а носиш ли каракулак, брадва, топор или каквото и да е сечиво, с което да можеш човек да нараниш, тоз камък, сякаш към себе си го притегляше. Хората от незапомнени времена го наричаха „Божа сгур”. Затова всеки, който отиваше към градежа на храма и покрай тоз странен камък минеше, измолваше от Господа да го пусне със сечивата, щото за неговия дом ги носеше.
Боримечката седна на камъка и се загледа към градежа.
Черквата „Света Марина” бе готова: стените ѝ – издигнати, покривът – затворен. Икони, останали от брат му, Стоян дари да се вградят в иконостаса. Малката иконка на Богородица, дето на Гита била дружка, Боримечката я дари – да я поставят в кораба на изградената черква. Не им стигна времето, определено в танзима от санджакбея, да изрисуват стените, а до месеца за говеене на мюсюлманите – Рамазан – оставаха два дни.
„Що да сторя, Боже?” – запита се Стоян и тежко въздъхна.
Призори щяха да дойдат съселяните му за освещението, а камбана нямаше да има. Отде да знае, че санджакбеят щеше да забрани да имат камбанария, и я бе заръчал още преди да стигнат до него.
Когато отиде при майсторите в града и те го запитаха каква да е камбаната, той им смигна и рече:
– Като бие, хем да е медно, хем да е благо! Така, че сърце християнско като я чуе, десницата му сама да стори кръстния знак.
Майсторът леяр му се усмихна и му отвърна:
– Знаеш какво да искаш!
– Вие я направете и парà няма да пожалим! – рече му Стоян и си тръгна.
Преди три дена излятата от двеста оки² мед и петдесет оки калай камбана бе докарана от леярите. Искаха те самите да я поставят, щото и в това имало чалъм³ . Като разбраха, че няма де да я турят, се уплашиха да не се откаже мющерията да им я плати или да ги пратят на кадия, че нарушават волята на санджакбея, замолиха да им даде платата и те по живо, по здраво да си идат, че много работа ги чакала. Плати им Стоян и те си плюха на петите. Камбаната беше в двора на къщата му и щом минеше покрай нея, отразяването на светлината от слънцето или от тази на луната все в очите му напираше, тъй, че да не забрави за нея.
Дълго мисли що да стори Стоян. Да остане черквата без набат, не искаше, а ако нарушеше танзима, можеше да я съборят. Нищо не можа да измисли и стана от камъка. Понечи да се извърне и да тръгне към къщата си, когато внезапно появил се зефирен повей го накара да извърне глава към черквата. Листата на клена⁴ , до сами храма, му махаха като радваща се невеста на завърнал се гурбетчия. Загледа се Стоян в дървото и мисъл го осени.
– Ми да! – възкликна той и повтори – Ми да!
Радостта в него се оттласна от сграбчилата я тъга и на душата му олекна. Затича се, стигна клена и го прегърна. Притисна снагата си и извика:
– Калииинооо!

* * *

На следващата утрин всички от селото, пременени като за голям празник, се събраха пред изградената черква и зяпнали, гледаха как Стоян и Садик се бяха покатерили на дървото до сами храма. Запретнали ръкави, двамата напънаха сили да издърпат вързаната с дебело въже тежка камбана към себе си.
– Раз! – извика Стоян.
Двамата мъже дръпнаха един лакът дължина от въжето, на което висеше камбаната.
– Раз! – и още един лакът издърпаха.
При третия възглас всички зяпащи човеци извикаха заедно с тях:
– Раз!
Невеста от най-последната къщурка на селото, застанала най-отзад, че да не срами с бедността си, свали чедото от гърдите си и го пусна да стъпи на земята. То бе на не повече от четири лазарника. Майка му бе зализала перчемчето му с плюнка, умила лицето му набързо, щото едвам го бе отскубнала от играта му с малкото прасенце в двора им. Отпред умит, ала от очите му назад си бе останала калта от въргалянето му в прахоляка. Вързала му бе старите навуща⁵ на батко му, обула му бе продрани цървули, дето още един като него можеше да стъпи в тях, навлякла му избъсано⁶ елече, ала на главата бе с негово ново калпаче, дар от тейко му. Мъничето дръпна майка си за ръката.
– Мале!
Невестата се бе загледала към вдигащите камбаната и го побутна с ръка, че да не вдига глъчка. Чедото ѝ погледна натам, дето всички гледаха, ала нали си бе мъничък, видеше само шевиците по потурите или сукманите на невестите. Вдигна главица и обърна лице към майка си, че очите му да се срещнат с нейните. Обърса с ръкав потеклото си носле и пак я дръпна за ръкава.
– Мале! Мале, ма!
– Сус, бре! – смъмри го тя.
– Раз! – извикаха силно човеците, а камбаната с още един лакът се издигна.
Малчуганът стисна дланта си в юмруче и пак разтърка нослето си. Дразнението не отмина и то бръкна с пръст. Човърка дълго, докато нокътчето на пръста му не извлече заседналото пиле⁷ . Тръсна с ръчичка и то тупна на земята.
– Мале, вземи ме!
Малчуганът вдигна ръчички нагоре.
– Пфууу! – невестата се наведе. Грабна го и го тури да седне на ръката ѝ до гърдите. То се изпружи, че да види по-добре, ама пак нищо се не виждаше. Огледа на едната си страна. После – и на другата, и побутна майка си.
– Мале! Какво правят?
– Камбаната вдигат, сине! – отвърна тя.
– Какво е камбана? – пак попита то.
– Ей, това! – посочи майка му напред.
Малчуганът се завъртя на едната си страна. Като не видя нищо, което да привлече погледа му, се извърна на другата страна. Стресна се и се вкопчи в шията на майка си. Постоя малко така скрит и като уплахът му премина, леко отмести глава от снагата на майка си и с едно оченце погледна към това, що го бе уплашило. Пред него бе лице брадато, което му се усмихваше. Попът, който се бе забавил, че да вземе нужното за освещението, го попита:
– Кой си ти? – и му подаде ръка.
Мъничето пак се отмести, така, че да се скрие зад главата на майка си. След малко пак се загледа натам, дето гледаше и майка му, и попита:
– Какво прави камбаната, мале?
– Ела при мен и аз ще ти река! – протегна ръце към него попът.
– Мани, не слушай го, дедо попе! Той така си пита! – рече невестата и се отдръпна да стори път на попа.
– Нека пита! Да знае! – рече попът и пак към малчугана посегна с ръце – Ще дойдеш ли при мен?
Мъничето се поколеба за миг и изведнъж се отбутна с ръце и нозе от майка си. Ръцете на попа го хванаха.
– Камбаната, – заговори като за мъничета попът, – казва на порасналите какво ще се чини⁸ в черквата, а на мъничета като теб, като нещо им е на сърце и се помолят на Бога три пъти, и после бият камбаната, Бог им го сбъдва.
– Всичко, което поискам, ли? – промърмори мъникът и очичките му се разтвориха.
– Всичко, чедо, ако от сърце го измолиш!
Малчуганът зарита с нозете си, че да го пусне попът. Като стъпи на краката си, се замисли. Затвори очи и се помоли, ама за много неща се помоли. Сети се, че като се моли така за много неща преди Коледа, майка му все го гълчеше, че дядо Бог ще изпълни само едно му щение. Затова се отказа от другите и само за едно се помоли. Три пъти го направи, ама толкова силно да искаше, че още три пъти изрече желанието.
Стоян и Садик закрепиха здраво камбаната на клона на дървото и тръгнаха да слизат. Калина, дето бе застанала под дървото, въпреки, че мъжът ѝ не ѝ даваше, че да не падне я камбаната, я клон да се скърши, гледаше очите на човеците, които се възхищаваха на мъжа ѝ и сърцето ѝ преливаше от радост. Хем ѝ бе радостно, хем малко да се олюлееше Стоян, и сърцето ѝ се свиваше, и спираше да бие. Щом стъпи на земята, Калина си отдъхна, а човеците завикаха един през друг:
– Хвала, Стояне!
– Аферим⁹ !
– Отде тая сила, бре комши! – провикна се Коцето.
Тез хвалебствия за Стоян галеха най-вече душата на невестата му. Стоян бе нейният мъж. Най-видният, най-таченият, най-силният. Тя едвам изчака той да се отупа и оправи ръкавите и побърза до него да иде с децата им. Подаде му елечето и като го облече, Стоян хвана спуснатото въже от камбаната и го подаде на Садик.
– Нека от твоята ръка да чуем как ще е! – силно, че да го чуят всинца извика Стоян.
Садик взе въжето в своята ръка. Огледа се. След това подаде и на сина си Момчо.
– Тури и ти ръка, сине!
Бащината десница, усетила тази на сина си върху своята, дръпна въжето. Камбаната се залюля, ала езикът не стигна до нея. Втори път по-силно дръпнаха и тогава звън мек и благ екна от нея. След тях въжето стисна ръката на Калина, а нейната Стоян обгърна. Двамата се спогледаха и щом дръпнаха въжето, звън се чу. Ударът в камбаната събуди в Стоян спомени. През затворените му очи, видения от миналото се явиха…
Как се хвърля да измъкне брат си от свадата, ала все в очите на Калина гледа. Как Калина играеше по седенките. Как му се усмихваше и как го отхвърли. Как устните му за първи път докоснаха нейните. Как се съблече при първата им нощ. Как я люби …
А в затворените очи на Калина друго, което преди не бе виждала, се яви. Как свенливият Стоян я гледаше по седенките. Как все близо до нея да бе. Как живота си бе готов да даде за Цвета и как за малко не си отиде от тоя свят. Сети се и за тъжните си очи, като го отхвърли.
Двамата заедно отвориха очи и душите им си казаха една на друга:
– Любя те!
– Любя те!
Един по един, човеците след тях, стигаха до въжето и го дърпаха. Екът на камбаната се разнасяше на промеждутъци между дърветата. Качваше се нагоре към планината и там, някъде скалите, го засилваха, и той се връщаше обратно към равнината, към къщите, към ливадите. Никой от миряните не поиска нищо и за нищо се не помоли. Само на звъна се радваха, славеха майсторите, дето я бяха излели и отминаваха. Последни стигнаха до под клена невестата с чедото ѝ. Тя дръпна въжето и понечи да тръгне, тогава мъникът поиска и той да дръпне.
– Не можеш, сине! Трябва сила! – рече му тя.
Вдигна го и го понесе на ръце към черквата.
Мъничето гледаше към камбаната и клатещия ѝ се език. Проследи въжето до края му, след това взорът му се върна обратно нагоре. Спомни си какво му бе казал дядото с брадата, протегна ръчичка към въжето и извика силно:
– Искам!
Зарита с нозете. Стегна снагата си. С ръцете си се избутва от майка си. Като и това не помогна, започна още по-силно да плаче и вика:
– Искам! Искам!
Майка му не издържа и го свали на земята. Хвана го за ушето и дръпна силно с едната си ръка, а с другата го плесна по задницата. Последвалите го плесници го не спряха да вика още по-силно. Хората от черквата излязоха да видят какво става. Майката, посрамена, още по-силно започна да го налага, докато не я спряха. Тогава и попът, излязъл да чуе от какво бе глъчката, дойде до майката и мъничето. Усмихна ѝ се и взе плачещото в ръце. Гушна го в себе си и тихо го попита:
– Защо плачеш?
– Искам! – едвам рече то и хлъцна.
Подсмръкна. Пое си на пресекулки дъх и пак хлъцна.
– Искам! Искам… да бия камбаната!
Попът се усмихна и го понесе към дървото.
– Как се казваш? – попита попът.
– Въ-бан! – през две хълцания отговори мъничето.
– Върбан! Много хубаво име имаш, Върбане! – погали го по косите попът.
Малчуганът поклати глава, че е така, и пак подсмръкна.
– Поиска ли нещо от Бога, Върбане? – попита попът.
Стигнаха до дървото и попът хвана въжето.
– Поисках … ! – рече Върбан, ала попът го прекъсна.
– Не ми го казвай на мен, а на него! – и посочи с пръст към небето старецът.
Върбан затвори очи. Първо си представи така желаното, след това добрия дядо Бог и се помоли.
В началото на гората десетки стари явори, високи над двайсетина човешки боя, надвесили се над стотици техни чеда, че и внуци, всички те, с листа като човешки длани с цветовете на залязващо слънце, ги бяха протегнали към черквата, сякаш и те се молеха заедно с мъничето. То три пъти поиска от дядо Бог и с трепереща ръчичка дръпна въжето. Звън красив и благ се отлепи от стените на камбаната. Листата на клена, на който бе окачена камбаната, подхванаха благия стон и го препратиха към събратята им в гората. Те пък го засилиха нагоре към скалите, а те – още по-нагоре, към небесата.
Широко отворените детски очи шареха на всички страни да видят дѐ ли ще остави дядото от горе пожеланото. Хванат за ръка от майка си, той хем се дърпаше, хем с нея вървеше и оглеждаше ли, оглеждаше. Като по-бедни, за тях място в кораба на храма нямаше, ала малкият се отскубна от ръката на майка си и си проправи път между човеците. До сами олтара стигна и там се вгледа в икона, от която го гледаха големи и добри очи на дядо с дълга бяла брада.
– Този е дядо Бог! – рече си Върбан и зачака.
Дълго се пя в черквата. Много думи се изрекоха, а Върбан се надяваше. Като дядото с бялата брада не помръдна, към друг се вгледа мъничето и като и той не остави пожеланото, видя изрисувана жена, прегърнала малко човече като него, и страните им се бяха допрели една в друга¹⁰ . И на нея се помоли малчуганът. Когато за трети път си представи желанието, човеците от черквата последваха попа навън.
– Къде ходиш? – смъмри го майка му и го плесна отново по задницата, ама не със сила.
Хвана го за ръчичката и тръгнаха към края на една от трапезите. Човеци се бяха събрали на гроздове да одумват черквата, службата и комшиите си. Невестата си проправяше път измежду тях, когато пред очите на Върбан се мерна черното расо на попа. Той издърпа ръката си от майчината и с нея дръпна расото. Попът, улисан в разговора си, го погледна, погали го по главицата и продължи да говори. Тогава Върбан отново го дръпна за расото. Попът се извърна към него. Приклекна и го попита:
– Какво, Върбане?
– Дядо Бог чул ли ме е?
Попът се усмихна благо.
– Чул те е, синко!
– Ами защо не ми прати … ! – не можа да доизрече желанието си Върбан, щото се сети, че не бива да го казва на глас.
Майка му го грабна от ръцете на попа.
– Прости ми, дядо попе! – рече невестата и се извърна така, че очите на Върбан да виждат стареца.
Попът посочи с пръст нагоре към небето и рече:
– Чул те е, синко! Може да забави, но не забравя.
Миряните насядаха около масите. Чорби се изливаха от казаните. Мръвки се късаха от опечените агнета. Вино се лееше от стомни. Хортуването се местеше от човек на човек, от една трапеза на друга.
– Ррр! – дръпна юздите на магаренцето, Арам.
Хайванчето спря и ококори големите си очи. Толкова хора на едно място събрани рядко бе виждало. Надигна уши, че да чуе с тях какво се свири. Не му хареса и се огледа. Видя избуяла зелена тревица и пристъпи към нея.
– Ррр, бре! – викна подир него слизащият от каручката Арам.
Черното магаренце с бяло коремче се извърна. Погледна към сърдития сладкар и тръсна глава така, че ушите му заплющяха. След това пристъпи още две крачки и стигна тревичката. Повече не му трябваше. Наведе муцуната си и оголи зъби. Дръпна тревица и започна да я дъвче. Две чирачета, дето учеха занаят при Арам, стигнаха запотени до каручката. Поеха си дъх.
– Айде, нехранимайковци! – извика към тях Арам и вдигна една от тавите, покрита с бял месал.
Чираците взеха по една тава и се затичаха с тях към трапезите. Арам стигна с тавата до празнуващите, тъкмо когато свирнята спря и насядалите миряни в него се вгледаха.
– Ето от мен дар за черквата! – провикна се силно сладкарят.
Огледа се и турна първата тава на трапеза пред него, точно пред малкия Върбан. Така я пльосна, че единият край на белия месал отскочи и се откриха няколко златисто загорели локумки.
– Хайде, народе, взимайте си от сладките и да ме споменувате с добро! – извика Арам и посочи на чираците дѐ да турят другите тави. – Взимайте си и още съм направил!
Взе една от локумките и подаде на малчугана до себе си, след това се върна и заедно с чираците си отидоха към каручката.
Очичките на Върбан се уголемиха. Устните му се отвориха от почуда. Погледна нагоре към небето, после към локумката и я поднесе към устата си. Тъкмо да отхапе от нея и се отказа. Слезе от столето като държеше още топлата локумка в ръка и се затича. Не откъсваше очи от нея. Крачето му се препъна в тревен чим и той падна. Не заплака, въпреки, че го заболя, а първо погледна дали не е изпуснал лакомството си. Усмихна се. Беше в ръчичката му, която го държеше здраво и сочеше към небето. Стана и закрачи по-бавно. Стигна до челото на трапезата, дето бе седнал попът. С празната си ръчичка го побутна. Попът се извърна към него и го погледна с умиление.
– Кажи, Върбане!
– Дядо Бог ме е чул! – рече мъничето и протегна ръката с локумката напред пред лицето на попа.
– Той винаги чува! – каза попът.
Стана от столето. Взе Върбан в ръка и застана така, че да го видят всички.
– Чуйте ме! – рече той.
– Слушай! – обърна се един от миряните към мъжа до него.
– Да чуем попа! – провикна се друг.
– Тихо, бре! – трети извика.
Като млъкнаха всички, попът се усмихна на малчугана в ръцете си и заговори:
– Ето, силата на вярата, мили хора! Върбан, поиска от Бога нещо, помоли му се и би камбаната. Бог го чу и локумката е в ръката му. Слава Богу!
– Слава Богу! – прекръсти се Стоян.
– Ама наистина ли това е поискал? – попита една от момите.
– Чудо е това! – извика попът.
– Чудо е! – повториха след него хората.
Една от момите, дето искаше момъка, дето ѝ бе на сърцето, да я погледне с други очи, се помоли три пъти и стана от столето си. Отиде до камбаната и дръпна въженцето. След нея невеста стана, дето чедото ѝ се бе поболяло. Мъж пък, дето търговийката му не вървеше, и той стигна до камбаната. Един по един ставаха миряните и заставаха да чакат ред, че да бият камбаната и Бог да ги чуе.
Вътре, в празната черква, изобразените светци, ангели и херувими погледаха към иконата с майката и, младенец, допрели страните си. Тя, дето до преди малко грееше щастливо, че е сбъднала желанието на Върбан, се натъжи, ала приемаше от името на сина си желанията на миряните и ги препращаше горе към небесата.