Десислава Петрова Тивчева е родена в гр. Варна на 11.02.1971 година. Средното си образование завършва в град Нови пазар, в Техникум по фина керамика и стъкло „А. Златаров”. Възпитаник е на Шуменския университет „К. Преславски”.
От 1995 година се занимава с художествена керамика. Участвала е в групови и самостоятелни изложби в Нови пазар, Шумен, София, Албена.
Лауреат е на националния конкурс „Добруджа – началото и безкрая на България – 2007” за къс разказ.
Книгата ѝ „Иманярска луна… и една змеица за нощта”, издателство „Зограф”, Варна, печели първа награда за белетристика на конкурса „Южна пролет“ през 2007.
В момента живее и работи в гр. Нови пазар.
ЛУДА В РАЯ
(репортаж от благотворителен пленер „Луди в рая“, Бялята лагуна, Балчик)
На пленер, като на пленер. Не знам защо, преди да тръгна, ми се въртеше в главата друга по¬добна фраза: À la guerre comme à la guerre. Сигурно, защото ми беше за първи път, тръгвах като първи кръстоносец на война със себе си и страховете си. Отпреди знам, че да рисуваш навън е трудно, но не си представях, че първите ми опити ще бъдат до титулувани или заслу¬жили академици. При тази мисъл ръката ми потреперваше и без да държа четката.
Е, не ме посрещнаха с плакати Къш, Вън, Аут от кошарата на великите. Само една табелка ми сложиха, такава – от кашон, с името ми и с канапче. Като корабокрушенци бяхме с тия та¬белки, сякаш нямахме хартия, бои, четки… Но така ти олеква като видиш същата картонена табелка на врата на академика, че на ум веднага обявяваш това за най-великата идея. Още на втората минута ми се иска да си поръчам едно обезсрамяващо питие, но нали не ме познават, ще ме вземат за първи алкохолик, та търся сервитьора за едно кафе. Някакво момче до мен ска¬ча, носи ми кафе, а малко по-късно и мента, след като на масата услужливо навириха нос ня¬колко бири. Взирам се в табелката му, нищо не мога да разбера, нали малко недовиждам без очила, и се възхищавам колко дружелюбен сервитьор има в този хотел. На вечеря ще разбера, че той бил собственик на хотела. И други неща ще разбера на вечерята. Като например, че никой не се смята за толкоз голям, че поне една реч да произнесе. И друг път съм била на маса с величия, но ухото ми, вече закърняло от хорски простотии, трудно изтрайва нарцистичните им изяви. Стоически се бях подготвила тихичко да мирувам в края на масата, че да мога да се изнижа като стане много снобарско. Единствената приветствена реч на почти добре разбираем български, с много ръкомахане и усмивки произнесе Радик – собственикът на хотела, който бил и молдованец, и е толкова неподправен и добродушен, че ти иде да го напрегръщаш като роден брат. До края на третия ден щях да искам и всички останали да прегръщам като братя и сестри, но тогава още не знаех.
Някой спомена думата “благотворителност” и си казвам, ей тука стана каквото стана. Сега е моментът да се изпокараме като истински българи. Почти съм готова да се разделя с непокла¬тимите си убеждения, че българинът е всезнаещ, всеможещ, всеяден и всевиждащ единствен бог, когато това не се случва. Има време, цели три дни, казвам си великодушно и кротко отпи¬вам от пивката ракия на колега. Една бяла лястовица премина наоколо като Надеждата, сякаш да ни напомни за себе си. Не знам запечата ли я някой на кадър, но тя беляза този пленер още първия ден с бял печат. Спах омиротворена, нищо че цяла нощ гоних едни четки, а после те гониха мен.
И как ще рисувам сега? То не е като да стоиш самотно в ателието, да ти припява Горан Брего¬вич или някой друг сумашедший като теб, да фъргаш лист след лист, като не ти хареса, да кра¬деш вода от тази на костенурката, щото чешмата е далеко, да имаш боя и в ушите, и никой да не чува как псуваш себе си и целия свят, щото не можеш да изринеш калта от акварела… Ей тъй, рисува се, както можеш. Забравил си очилата, е нищо – по-свободно я караш, вятърът ти издухва всичко възможно, е нищо – не чакаш да съхне, четката изсъхнала преди да стигне до листа, е нищо – таман пяната ще стане сама, и кафе няма, за мента да не говорим… иде ми да надигна кофичката с водата, която вече е мръсна, а морето е далеко… Добре, че всички са на същия хал като мен и не им е до моите цапаници. Решавам, че съм се нарисувала за целия пленер напред, но като разбирам, че ще има импровизирана благотворителна изложба, и като си представям, че другите ще наредят по пет, шест готини неща, почвам да съжалявам, че не нарисувах някой друг морски пейзаж предварително, патка с патка – констатирам и… про¬дължавам да рисувам… До четвъртия ден ръката ми ще е спряла да трепери и, понеже ще съм изяла поне три щипки сол с тия хора, вече ще ми е все едно кой ме гледа и кой не… Но, кой да знае, че не боли.
А вечерите… ех, вечерите. Морето тихо мляска уморено някъде долу, хотелът работи само за нас, няма чужди лопордии, всеки говори с когото му падне, нищо велико, нищо лично, нищо чуждо… един живееш в Щатите молдованец ми говори за българските корени в Кавказ, науча¬вам как се слагат рамки, смесвам питиета, разглеждам живопис от телефони, да живее Интернет и Фейсбук, ям любимите миди, радвам се, смея се, оплакваме едно куче, прегръщат ме за какво ли не, просто ей така, пак се радвам, вече не помня защо, но … така чурулика ду¬шата…
Идва изложбата. Вярно е изложба за мен, имам усещането, че се излагам, но вече не ми пука. Пращам приятелка да ми нареди акварелчетата, пия мента и изобщо не искам да присъствам на официалната част. Даже не си облякох прилични дрехи. Говорим си с Радик, идват някакви хора… не знам какви са, само си казвам на ум, купувайте, купувайте… пия мента, и се моля това да свърши по-бързо. Само надникнах. Прекрасни неща. Пак пия мента… Костюмарите си тръгват, очевидно доволни, има откупки, има смисъл, нещата се случват, пушим, говорим, боже, това утре свършва… не може ли още малко? Не може. Всички хубави неща свършват. Може би, за да отстъпят място на още по-хубави.
Една бяла лястовица е прелетяла, белязала ни е. Бяла лагуна, бяла лястовица, бели хора… А после…. някой ще цвъкне нещо, такова нецветно, ще намеси партии, интриги, интереси, минало, ще знае… ще ми стане тегаво… за хората, които не виждат бялата лястовица. За тези, които не водят битки със себе си, а само с другите. И ще остане горчивият привкус, че бях в рая, а се връщам на фронта.
Но… бялата лагуна е там. И някъде там сте всички вие, които допреди няколко дни бяхте снимки, картини, усмивки, коментари, в групи, в страници, в нещо виртуално… а сега сте приятели. А… и ментата не свършва!
На война, като на война. На пленер, като на пленер.
Прочетете още: Белетристика Сезон България
Толкова готино си описала Пленера,че догодина ще те поканя да напишеш няколко думи за един друг ,мой Пленер,който организирам,жалко че няма да можеш да участваш като художник в него,защото той е малко по-специален…пък знам ли,може и да променя условията на Статута му!!??