СВЕТУЛКА
Житейската светлина е крехко нещо, но също като надеждата гасне последна, докато не се превърне в неочаквана светулка насред зимна нощ.
Самотата е друго нещо. Паяк е. Плете ти мрежа да те погълне, докато от немощ сам не си построиш пашкул. Гониш я, търсиш работа, сумтиш след себе си покорно недоволен. Изцеждаш всяко усилие, ровиш земята за малък корен, поливаш цвете до удавяне, избелваш стената, заличаваш сенките и… накрая се предаваш.
Страшно е, ако няма кой да измие сълзите.
Още по-страшно е, ако има кой.
Жената плетеше тихо, толкова, че да чува въздишките в съня на спящата до нея старица.
Никое време. Не се чуват хора, птици, коли. Дори вятърът стои и слуша самотата. Печката догаря, а часовникът упорито отказва да мърда.
Синът е оттатък, почти на другия край на света. Трябва да се прибере всеки миг, а часо¬вете се влачат. Времето е мъгла. Очакването – безкраен мълчалив писък. Едно телефонно обаждане и думите „Тук съм, мамо, в България“ потъват в мъглата и са само далечно ехо, кое¬то не се случва.
Жената плете, а куките редят вълчата песен на живота ѝ – примка до примка, наметка, надежда, възел… безкрайна нишка от неволи, усилия, мокро възглаве, студена завивка изпра¬щане… Изпрати баща си по-късно и на ум, когато ѝ разказваха за него. В мислите се редяха възторг и обич, но и празнота. Как да обичаш някого, когото не познаваш и не помниш?! А как да изгониш чувството, че някой някога те е държал като безпомощно живо¬тинче в ръцете си и е преливал от любов. Изпращаше го в мислите си. Там имаше само един гроб. Какво да правиш до купчина пръст, кръст и две имена?
Мъжът ѝ почина внезапно. Сякаш намигна, вдигна една стряха, изнесе на гръб един покрив да пази детето му от божията немилост и… изчезна. Дали си беше свършил работата на този свят, само той си знаеше и вятърът, който разнася истории. Господ мълчеше по този въпрос, както и по всички други. Жената се опитваше да преброи греховете си, за да намери оправдание на Господ. Той не ѝ помагаше. Нито телефонът. Мълчеше. Една закъсняла каруца изтрополи по пътя. Навярно циганите прибираха откраднатата царевица. Не искаше да гледа нито телефона, нито часовника – мразеше ги. Досега трябваше да се е прибрал. Обещавам, мамо, каза, като мина границата ще ти се обадя. Вече изобщо не знаеше какво плете: шал за бесило, черга за гостенин или покривало за самотата. Без изобщо да мисли, стана, набра но¬мера на снахата и… зачака.
– Да?! – не ѝ се зарадваха.
– Извинявай, че толкова късно… Трябваше да се е прибрал досега. Не ти ли се обади?
– Не. – и тишина.
– Извинявай. – смотолеви жената. – Извинявай за безпокойството. – успя да каже едва чуто и затвори. Знаеше, че отговор няма да има.
Паякът скръцна с челюсти и доволно зачака в ъгъла.
Понякога, само понякога… когато надеждата се е вкопчила в небесното въже, човек се сродява със себе си и вселената. И знае. Жената улови този миг, погледна отвъд, разбута лъ¬жата с лакти и видя… беше се прибрал. Хвърли плетката и отново грабна телефона.
– Тук съм, мамо, на границата. Тъкмо щях да ти се обадя. – чу познатия глас отсреща и една светулка заблестя като фар в настръхналата зимна нощ.
– Добре дошъл, сине! – въздъхна през сълзи и загуби останалите думи.
– Всичко е наред, мамо, ще се видим.
– Обади се вкъщи, сигурно те чакат.
– Вече се обадих, мамо, бъди спокойна. Хайде, трябва да тръгвам. До скоро!
– До скоро, момчето ми.
Вселената е въртележка. Ако чакаш достатъчно дълго, ще видиш как се изплащат всички грехове. Дори и твоите собствени.
На устата на жената застана клетва… Старицата до нея изсумтя в съня си, опита се каже нещо, но само хрип излезе от сбръчканите устни. Смаленото ѝ тяло се сви и жената уплаше¬на я разбута, обърна я на другата страна с лекота, сякаш завива дете. А колко силна и могъща беше навремето. Когато заживяха в една къща след сватбата, жената изпитваше страх от нея и тежкия ѝ поглед, който я следеше на всяка крачка. От метенето на двора сутрин, до подреждането на масата и миенето на съдовете. Дори смехът ѝ беше тежък, като плесник. Жената не разбираше този смях и винаги си мислеше, че е сопа по нейната гърбина. А све¬кървата не ѝ помагаше да се раздели с тревогите си. Или ще я подмине, сякаш е дръжка на метла, или ще мине като валяк през нея само с някоя дребна забележка: „Да не си скрила огледалото в гардероба?“. И това винаги се случваше пред погледите на младия ѝ съпруг или достолепно пушещият свита цигара до печката свекър. Беше властно и грубовато на вид женище, но когато идваха гости, сменяше по три ката дрехи, докато намръщено одобри собствения си външен вид. Не ѝ даваше да готви но затова пък, откакто имаше снаха, беше забравила откъ¬де се хваща метлата. Дори и когато носеше нероденият си син, жената вършеше всичката тежка домакинска работа. Но работата не тежи като думите. Един ден, малко преди да роди, някъде по Гергьовден, когато агнетата блееха за последно, жената се прибра от градината с натежал корем и отекли крака, уморена и гладна като куче. А онова малкото риташе, напираше и то да излиза, сякаш белия свят го очаква с червен килим. Свекъ¬рът и свекървата си почиваха, на печката къкреше нещо, което издаваше неустоима миризма, а на масата още стоеше голямо парче прясно изпечен хляб, бяха обядвали. Без нея. Поздрави и тръгна да си сипва в малка чиния от голямата тенджера. Загреба хубаво парче агнешко, и тъкмо поднасяше чинията към черпака, свекърва ѝ промърмори: е, виж там първо остави хубаво месо за мъжа си, ние сме жени, можем и с по-малко. Можеше да напълни чинията със сълзи, върна месото, сипа си малко от яхнията с невзрачно кокалче и погледна към свекъра си. Той издишваше дима от цигарата си и ядно мяташе мълчаливи мълнии към жена си. Но мълчали¬ви. Това затъкна сълзите на жената, но не и думите и: да си жива и здрава, майко, да те гледат както ти ме гледаш. Не запомни вкуса на яденето. Закле се наум, че няма да живее в тази къща.
По-късно свикна със свекърва си, но клетвата си е клетва. А ако жената няма доста¬тъчно инат да изпълни клетвата си, каква жена е?
Първите гости в новата къща естествено бяха свекъра и свекървата. Имаше мълчалив и критичен оглед. Така и не получи похвала за огромното си старание да създаде дом с цялата немотия на гръб. Агнешкото, купено с последните пари, ухаеше на подправки. Жената избра две големи парчета, поднесе на свекъра и на мъжа си, а на свекървата и на себе си избра по две кокалчета, които едва се виждаха в чиниите.
– Заповядай, майко – поднесе с едва прикрита усмивка. Гостенката погледна в чинията, погледна нея, побутна чинията и скръсти ръце.
– Снахо, какво си ми сипала?
– Ние можем и с по-малко, майко, да има за мъжете… – свекъра ѝ, който тъкмо палеше цигара, избухна в смях. Това укроти надигащите се страсти донякъде, но не и думите.
– И ти ще имаш снаха… – каза свекървата, а на ум добави каквото искаше, защото никоя жена не прощава на друга.
Не знаеше защо си спомни всичко това. Спомни си и мъжа си, който внезапно си отиде скоро след строежа на дома им. Понякога изпитваше гняв към него. Това не ѝ пречеше години наред да ходи до гроба му почти всеки ден. Дори не знаеше защо го прави. Знаеше всяко камъче по пътя до там. А там нямаше никой. Нямаше никой и когато сама отглежда дете, прави рождени дни, после сватба… И сега нямаше никой. Крехкото тяло на свекърва ѝ в леглото до нея изтляваше с всеки ден. Жената знаеше, че скоро ще си говори само с котките и кучетата по двора. И с паяка в ъгъла на тавана. Щеше да се моли телефонът да звънне или да чуе скърцането на портата. Това щеше да се случва рядко.
Искаше ѝ се да зареве с глас, да оплаче живота си. Знаеше, че няма смисъл. Отдавна не говореше с Бог, а друг нямаше кой да я чуе.
В устата и още се търкаляше неродена клетва. Преглътна я заедно със сълзите, които и днес нямаше да видят бял свят, сложи едно последно дърво в печката, мушна се под завивки¬те до тялото на умиращата жена и заспа дълбоко, за първи път от много нощи насам.
След малко портата тихо поскръцна. Млад мъж се загледа в тъмните прозорци на къща¬та, постоя малко, остави опакована кутия на стълбите до вратата и тихо си тръгна. В кутията, с голям червен циферблат мигаше нов часовник, като светулка в тъмна зимна нощ.
Вселената поспря за миг, тръсна няколко стари и една неродена клетва от гърбината си и продължи нататък.
Прочетете още: Белетристика Сезон България
