Днес разбрах за съществуването на „жълтата къща”. В документалния филм за Винсент Ван Гог видях прорязания и макет. Къщата реално отдавна не съществува. Разрушена от бомба по време на последната голяма война. Бомбите са специални посетители. Ако са подплатени добре, те свършат работата си бързо и акуратно. Не търсят приятелство, не очакват почерпка. Перфектната бомба е „перфектният неканен гост”. Той досажда един път в живота ти. Историята учи, тя е принципен разказвач. Във времето, различни къщи и всякакви бомби съвместявали чувства до степен „разпилени прашинки”. Звучи ужасно, но помислете само. Какво достойнство носи погубеното величие и къде е красотата в изподрания и олющен уют? Следва познат завършек за всички нас- мъчително остаряване. Грохналите от старост винаги са ужасно грозна гледка. И може би затова ми се иска да вярвам, че „жълтата къща” е умряла щастлива в мига на последния си и всъщност най- величествен екстаз, първото и единствено съвкупление. Оставайки завинаги млада. Длъжен съм и да отбележа. Всеки един дом е способен на собствена, вътрешна обич.
Вечерта възстанових „жълтата къща”. Споделям опита си, получи се лесно. Стопирах кадъра на плейъра и прибрах момента в съзнанието. Запаметеното може да се допълни, или забрави. В случая, през нощта поставих в една от стаите няколко неща. Собственото ми виждане за минимализъм. Избрах диван, спомен от старата ни къща, чието шумно погребение е спомен от детството, дървена маса с покривка от естествен материал, цветна, бялото е безлично в случая и няколко стола с десена на масата. Масата и столовете изработи виртуалната работилница на моя ум. Не че мисля за други хора, поне засега не съм в състояние и възможност за посрещане на гости, но визуализирано желание само за един стол е прекалено егоистична постъпка. Призраците на Ван Гог и Гоген принципно са добре дошли. Бих ги виждал, защото макар и претворено, това място е наситено с точките и линиите на ефектното им минало присъствие. Мога да ги почерпя с абсент, имам, харесва ми като идея и вкус. Но ако искат да рисуват, по- добре да носят нужните пособия и материали и нека забравят за времето си. Двадесет и първи век е голяма работа! Останалите стаи оставих съзнателно голи, всеки да поставя каквото иска. Така и онези двамата не биха ми досаждали с претенции и вкусове. Определено не съм възхитен от възможността за постоянен, непрекъснат контакт със заядливци и с хора, които не са вложили нито волята, нито старанието, нито таланта си по възпитание на собствените си страхове. Гениалността не е е извинителна бележка.
В стаята ми е светло, пълно е със слънчева светлина, макар навън реално да е нощ. Не, не се страхувам от тъмнината, напротив, близка ми е. Харесвам тъмното небе в различните му нюанси- от мастилено тъмносиньо, до поглъщащо всичко черно. Горе, имам ли възможност винаги бягам в планината, празното небе, или небето с безброй светлини буквално отвличат погледа ми. Не съм художник, не умея да рисувам, но понякога виждам „нещо” в картините. Споделям това във връзка с тъмнината и филма, в който силно впечатление ми направи една от творбите на Ван Гог – „Звездна нощ”. В същото време от спомените изплува „Писъкът” на Мунк и двете някак се свързаха. Обективно не знаех фактите, но съм търсач, проверих. Рисувани са приблизително по едно и също време („Звездна нощ” 1889, „Писъкът” 1893), от двамата художници- импресионисти. Аз съм юрист. Точно в този момент от гугъла изпада (ровя из нета) нещо интересно. В двете картини има изобразен турболентен поток, който според учените, единствено Ван Гог е успял да улови с математическа прецизност (свързва се с теорията на Колмогоров) и то, в най- нестабилното си състояние, без употреба на медикаменти. Признавам, че преди прочетеното, всъщност гледах на шедьоврите само като на два от ъглите на едновремешен пъзел, за който се губят останалите парчета, и който за жалост никога не бих могъл да видя сглобен. Даже и в най- светлата стая.
Отклоних се. Мрежата сякаш възвръща крастата, разчесва до рани любопитството. Изкушен, но не и оплетенн, дърпам кабела. Оттук до края ще разчитам единствено на спомена и въображението за помощници. Размишлявам по филма, напътстван от вижданията на изследователя, който е и водещ. Основният цвят в картините на Ван Гог е неговата моментна емоция, а „скритите” автопортрети не са особена тайна. „Черепът с цигарата” е явен флирт със смъртта, „Слънчогледите” са танц с лудостта, а състоянието на Ван Гог в последните му години е продиктувано от съчетание на епилепсия с едно модерниско схващене в психологията. Това е добилата напоследък широка популярност болест, изтънчено вместила под покрива си наука и изкуство, и която не малко творци сами, без нужда, вероятно вместо капките за гениалност, си приписват- биполярното разтройство. Не мисля, че човек е статично понятие, картина, или статуя и не съм убеден, че психолозите вземат под особено внимание епохата и мястото, когато прилагат точните си формули. Но все пак съм само юрист и то работил немалко години в качеството на разследващ полицай. По време на „моята трудова епоха”, за учудване на повечето посетители- и близките, и тези „с поканите”, бях украсил кафенето- светлия и проветрен кабинет (да не се бърка от запознати с предхождащото го лясковско мазе, набутано между тоалетната и кенефа) с репродукции и снимки с подписите на Ботев, Левски и актуалния премиер….Да бе да, ама как ли пък не. По стените имаше рисунки и картини, подарък от талантлив приятел. Благодаря ти Ваня! А дали не бяха боядисани в жълто и стените на това свероизточно ъгълче от втория етаж на сградата? За да не си измислям, ще бъда безкрайно честен и искрен. Винсент е бил такъв в писмото до брат си, признавайки своята импотентност (физическа немощ, не творческа). И изписвам. „Не помня”. Но се сещам за нещо друго. Не търся шокиращ ефект с последващите думи. В кабинета си имах скрито- покрити, не под ключ, но винаги- тесте карти и алкохол, понякога и наргиле и обичах да размищлявам, да организирам сбирки и да правя секс (любов). Картините са ми свидетел. Всичко се случваше около и върху бюрото с подредените папки и печатната машина. Често пъти, вместо на служебния стол, седях и четях книга в удобното канапе, донесено от дома. Замислих се и обяснявам това- „от дома”. Настоящият дом на моето семейство е жив, пълен е с необходимите обич, уют и веселие, стигат и за гости, макар да е обикновен, малък апартамент в жилищен блок.
Отливам във водата абсент и разбърквам до жълтозелено. Принципно не пия. Преди, или по-точно тогава, пиех до сън. От скука и по подражание. Обичам шоколад. Но това са изтъркани теми, както и това, че няма нищо по- вкусно от хапка козунак, пречистена в купичка мляко с какао. Божествено, но само за мен. Насладата е в персоналния рай. В тези моменти на похапване, преди се случваха предимно по Великден, но сега с помощта на големите вериги магазини „алелуята” се поразшири, аз вярвам в Бог. Представям си Го като крава, която в свободното си време продава, или подарява парчета от огромен козунак. Не богохуля, моля Ви се. Бог е всичко. Следователно е и кравата. И ни обича всички. Значи би могъл да разчупва козунак специално за мен. Отхвърлен от първата си любов, Ван Гог е погледнал към Него. Дори е чел проповеди и то на английски. Истина е, не се шегувам. Отхвърлен от първата си голяма любов, аз поглеждах все по- често към ръката си. А тя, след като оставаше автомата, или парцала, или брадвата, или белачката за картофи.., все нещо трябваше да се взема и държи по заповед, поглеждаше към мен. Съмнявам се Бог да е имал тази възможност- успешно да отхвърли всички ангажименти и да се обърне лично към Винсент. При съмнения се облягам на сигурното. В случая сядам на удобния стар, малък диван, който веднага поисква да ме гушне. Помня, върху му се сбирахме бая народ, за да гледаме сменящите се черно- бели картини. Вероятно си внушавам размера, но е напълно възможна и другата хипотеза. Във времето на оскъдицата от цветове, семейството ми да е боледувало от масово разпространената, приказна психоза- „ дедовата ръкавичка”. Лежа и мисля. Мисля и лежа като изключено лампово радио, което е настроен на канал „обич” и с финен баланс „чувство за хумор”. Слънцето ми намигва на лъчи. Усещам го с клепачи, очите са свободни затворници на почивката. Не ми се налага да плащам за часа, защото спомените текат съвсем естествено. Картините на преминаващата цветна река са видими и нормални. Повечето детски, защото не съм никакъв творец, а обикновен вдъхновител. Това според науката (тест на Майерс- Бригс). Но Бог ми е свидетел. Нарисуваното от мен е истина. Не Го ли чухте? Измуча в знак на съгласие. Смея се. И кравата от картинката се смее и ме приканва да си взема карамелен бонбон. Не си падам баш по карамела, но разгъвам станиола и засмуквам един. Сега и друг звук. Предупредителен звън от „досадната кутия”, която съблюдава за прага на търпение към думите ми. Все ми е тая. Ей толкова са евтини споделените с желание бонбони: „ Мамо, ей толкова много те обичам”, разперва ръце детето. Без станиолени загъвки, думите направо са безплатни. А не бяха ли и лукчетата жълти на вкус, а? Стоп, вече си измислям.
Преди да легна и да заспя, поднасям последни кадри от филма, наместо десерт. При мен лично сладкото не влиза в конфликт с добрия сън. Ако някой не изповядва диетата „разум” до степен втълпяване, моля, може да опита края. Водата също е сложена.
Ван Гог, поне в началото, е бил непоправим „преписвач”, който при това упорито е отказвал да ходи в художествено училище. Много е копирал милия, постоянно и от всички. Подскачал е от стил на стил като подплашен, от никому негонен, неоценяван заек. Даже разни японски картинки и девойки е използвал, уж за вдъхновение. Големият Винсент позабравил за феята на зъбите. Затова го и виждаме мрачен, не усмихнат, на автопортретите. Гениалността му рисувала, но не продавала. Човекът пък не го свъртало никъде. Обикалял, защото обичал природата, ходел пеша, но трайно се привързал единствено към свободата си. Залюбвал вдовици, живял с проститутка и боледувал срамно. Имал сприхав нрав. След алкохолни нощи често се проявявал и като отявлен скандалджия. Тогавашните жители на Арл го прогонили. За потомците им, седи редом до пророците. Финансово винаги бил подкрепян от Тео. Но болезнената му ревност не възприемала помощта като хапче и винаги когато лъча от вниманието на брат му се е насочвал ту към съпругата, ту към бебето, тя, ревността, подпалвала разума. Ван Гог винаги казвал това, което мисли. И рисувал като облядан всичко, което вижда. Изобразявал и красотата, и мизерията по своя път и успял, някак си, да изтръгне от кълбото на меланхолията светлата нишка. Напълно символично, като повален бик на арената, но с остър бръснач, разрязал ухото си. Прибрали го в клиника зад стените на манастир и го лекували чрез потапяне във вани. Последното си е чиста лудост.
Захар, или мед към чая? Лимон, мляко? Или го предпочитате чист, като мен.
През целият си живот Ван Гог се саморазрушавал. Но не като прахоляк- падали капки. Бледооранжевият облак топвал тръстикова четка в насъбиралите се малки локви и рисувал. Себе си и времето ведно. Накрая художникът се уморил. Откъснал последните слънчогледи, поднесъл ги на лудостта по средата на танца… и наритал и нея. После сграбчил здраво смъртта. Извадил пистолет и го насочил към сърцето си. Изпратил му малка бомба. Два дни, прегърнат от Тео, се превърщал в бръшлян. И толкова…
24-26/10/2012
Гълф Брийз, Флорида
Прочетете още: Белетристика Сезон България
