Текстът, с който Тони Теллалов спечели първото място на втория национален конкурс за авторска приказка “Огненият змей, металните чудовища и човекът разум”
КОПИЕТО
Кентавърът вървеше мрачен и ядосан по горската пътека, а копието, стиснато в юмрука му, се гърчеше и пищеше:
– Пусни ме, пусни ме веднага ти казвам, по-добре да стана клон.
Тънкото му жилаво тяло се гънеше и връзваше в опитите да напусне мощния юмрук. Острието, способно да нанесе вечно сърбящи рани, се изви и яростно шибна с плоската си част кентавъра по бедрото, но нямаше кой да забележи:
-Чуваш ли, гадино мръсна – кресна копието – пусни ме, мислех, че си ми приятел.
-Няма – процеди ядно кентавърът– ти си най-доброто острие, което имам.
Копието отчаяно се отпусна и увисна, като двата му края сочеха паралелно към земята. Не можеше да повярва, че това му се случва. Копието обичаше да бъде чисто. Да блести с острието си по-ярко от седемте луни над Безкрайната гора. Да си почива в меки кожени калъфи и да участва в празнични обреди. Но сега Хайне, така се казваше кентавърът, отиваше на война и копието знаеше какво го чака. Беше ползвано в много битки и познаваше кръвта на всяка жива и полужива твар от този свят. Инатият корав кентавър щеше да го хвърля, удря и мушка в безброй тъмни и мръсни търбуси, гърла, и други ужасни места, много часове наред, така че, когато всичко свършеше, от идеалния му блясък нямаше да е останало нищо. После дълго никой нямаше да го измие, полира и наточи, а това беше най-лошото, защото никой не ползва мръсни копия на празненства и обреди. Затова копието отчаяно висеше, поклащано от хода на кентавъра.
Хайнe крачеше и злобно оглеждаше познатите му дървета с единственото си око. Другото беше изгорено в бой преди много слънца от отровата на Омайник – същество без мит и без посока. Някои дървета, които сега виждаше, бяха поканили преди време неговото копие, най-всяващото ужас острие в тези части на Безкрайната гора, да им стане клон, ако някога нещата тръгнат зле и спре да се разбира със своенравния кентавър. И точно това предложение, смяташе Хайне, беше сложило началото на техните разправии. Оттогава копието взе да спори с него и да казва за какво иска и не иска да го ползват. А той, Хайне, беше воин, и не можеше да позволи такива волности на оръжието, към което беше най-привързан. Когато дойде вестта, че Великият Единствен събира кентаврите за бран, за подвизи и чест, той грабна почиващото в кожи острие и тръгна веднага да изпълни дълга си, твърдо убеден, че не сега е времето да слуша претенциите на гърчещото се в ръцете му копие. Беше крив и изнервен от разправията помежду им, която продължи през целия път. Освен това бедрото го болеше от получените удари, но висящото в ръката му оръжие можеше само да мечтае, че някога ще разбере за нанесената на стопанина си болка.
-Нее! – изкряска някой изведнъж.
Хайне се огледа във всички посоки и най-после съзря под себе си, точно там, където се канеше да стъпи, един СМС. СМС-ите бяха Смахнати до Мъдрост Същества, но всички в гората им викаха така за по-кратко. Те бяха камъкообразни твари, с големината на обикновен сив заек, свит на топка, но много по-тежки от която и да е скала в Безкрайната гора. Основна мисия в съществуването на всеки СМС беше да съзерцава и да трупа мъдрост от това, което види. Понякога, никой не знаеше точно кога, им поникваха крака, които започваха да се изтъркват още с първите им крачки. СМС-ите тръгваха да търсят ново място за съзерцание и се настаняваха просто там, където им свършеха краката. Те бяха мълчаливи същества и никой не можеше да ги заприказва, ако те не искат, тъй като говореха като вибрираха с телата си, а това им беше извънредно досадно. Елфите – лечители трябваше да стоят десетки слънца наред край някой от тях, за да получат отговор на важните си въпроси и това не винаги се случваше. Но сега, заплашен от кентавърско копито, този СМС беше проговорил:
– Премести ме встрани от пътеката – извибрира той много бавно и около него се разнесе фина тежка прах.
Хайне се наведе, но не можа да го отмести с една ръка. Остави висящото като мъртво копие на земята и като напрегна мощните си мускули, измести СМС-а от пътеката.
– Благодаря – чу се бавно и провлачено и ветрецът понесе нов облак прах.
Кентавърът се усмихна за първи път през този дълъг ден и потърси с око копието си тъкмо навреме, за да види как то се изстрелва, навито на пружина, към най-близкото дърво, където се заби с такава сила, че острието му се скри напълно. Хайне не направи нищо. Знаеше, че е вече твърде късно. Почеса се по врата, скръсти ръце и зачака. Скоро копието се срастна напълно с дървото. Надебеля, появиха му се разклонения и тънки клонки, които завършваха с листа. Всяко листо, което се разлистеше, отваряше едно прозрачно зелено око и го втренчваше в кентавъра.
– И сега какво – каза той – няма ли да дойдеш с мен?
Клонът се разклати в две посоки настрани.
– От сега нататък клон ли ще бъдеш? – запита Хайне.
Клонът се разклати нагоре-надолу. Очите му блестяха.
– И какво ще правя аз без теб?
Този път дървото вдигна всичките си осемнадесет рамене.
– А как ще ида на война! – ядоса се Кентавърът.
Дървото скръсти клони.
– Ами, недей да ходиш – чу се тежко вибриране зад кентавъра.
– Как така да не ходя – рязко се обърна Хайне към облачето прах зад себе си – там ме чакат, мен и моето копие, за да браним свободата. Това същество е твърде приказливо за СМС, помисли ядно той.
– Ами така – изсипа се от небето един Ненужен дракон и се намести върху дървото. Всички в гората наричаха тези дракони ненужни, защото те бяха дракони само по форма. На големина не бяха по-големи от скален орел, не можеха да бълват огън, да разрушават замъци и не бяха опасни за никого. Единственото, което правеха, беше да разнасят новини из цялата гора, но това никой не забелязваше и не приемаше за нещо полезно, защото го правеха от само себе си, без никой да ги помоли, или да има нужда от това. От друга страна, в гората нямаше нужда от някой, който да разнася новините, точно поради съществуването на Ненужните дракони, но и това никой не забелязваше.
– Войната приключи – каза драконът, премести се на друг клон и продължи – Великият Единствен и Единствено Великият се скараха кой е по велик, кой по-единствен и кой е по-достоен да носи тези имена. После свикаха всякакви живи и полуживи твари да се бият за тях и да решат спора им. Обаче, много от съществата се отказаха да ходят на война. Така Великият Единствен и Единствено Великият трябваше да се бият помежду си и те решиха да се надяждат. Който победи, ще носи името Велик, а който загуби – Единствен. Опекоха четиридесет и девет вола и сега ги ядат. Всички горски същества се прибраха вкъщи.
Като каза това, драконът внезапно заспа, отдаден на естественото поведение на породата си. Никой не се изненада, защото всички познаваха нрава на Ненужните и знаеха, че не са добри летци.
Хайне дълго се чеса по врата.
-Значи съм свободен и мога просто да си отида – проговори той – но нали Великият Единствен можеше да загуби честта и свободата си. Странно, мога просто да си отида! Ами аз всъщност това исках – да остана вкъщи и да участвам в състезанието по хвърляне на копие.
Като каза това, кентавърът мрачно се обърна към клона, който доскоро беше негово копие. Десетки зелени очи проникнаха в неговото единствено старо око.
– Копие, искаш ли да се прибереш с мен вкъщи – запита кентавърът – Разбра се вече, че няма да ходиш на война. Няма смисъл да си клон. Хайде да си ходим.
Клонът се разклати. Затвори всичките си очи наведнъж и листата му започнаха бързо да се свиват на фунийки, които станаха на малки пъпчици. Съвсем тънките клончета се прибраха обратно. Дебелите клони изтъняха и изгубиха своите разклонения. Скоро остана една единствена дебела пръчка, в която се вливаха и бързо изчезваха десетки клончета и шубрачки. Не след дълго тя взе да изтънява и да променя цвета си, защото изгуби своята естествена дървесна покривка, като първо изчезнаха мъховете, а после и кората. Вече ясно се очерта тънкото тяло на копието, което се огъна, опря задния си край в ствола на дървото и като се напъна, измъкна острието си от дървесината. Зейналият прорез залепна веднага и на негово място остана една едва забележима тънка резка. Копието се оттласна с тяло от земята и скочи право в ръката на Хайне:
– Щом искаш да участваш в игрите, аз ще те последвам – каза то – такова е и моето желание.
Кентавърът се усмихна толкова широко, че няколко слънца се отразиха в усмивката му и събудиха спящият Ненужен дракон, който се стресна, плесна с криле и отлетя в неизвестна посока. Хайне прибра копието си в кожен калъф, закрепен на гърба му, и потегли към дома си. Утъпканата горска пътека подкани вървежа му с мъхове и листета. На гърба му копието запя:
Свободата, Хайне, е орел във полет
и не можеш да го впрегнеш –
да му зададеш посока.
Свободата, Хайне, не стои за дълго
на ничие сърдито острие –
тя е сила без юмрук.
Свободата, Хайне, се не ползва
и в торба не ще стои –
тя е собствено решение
и не го насаждай ти.
Скоро гласът на копието спря да се чува. Хайне беше навлязъл дълбоко в гората. Останал сам СМС–ът бавно се размърда и запълзя нанякъде, носен от поникналите си крака. Времето за съзерцание на това място се беше изчерпало.
