Живеехме в сив град, в сянката на скала, надвесена над къщата ни. Бяхме три деца. Мен ме бяха довели от дом за сираци, а брат ми и сестра ми, бяха родени от осиновителите ми. Не помня как изглеждаше мама, почина, когато бяхме много малки, но няма как да забравя нейната прегръдка. Винаги, каквото и да се случеше, мама ни прегръщаше и ни целуваше по слепоочието. Беше ритуал преди лягане, сутрин добавяше и по едно: обичам те. Топла и закриляща, остана си така до края. Дори, когато правехме бели, никога не извиси глас. Счупила съм аз любимата ѝ ваза, а тя идва, въздъхва и ме прегръща, а на мен ми засяда една буца в гърлото. Ако сестра ми се напишкаше в съня си, крехкото ѝ телце отново намираше покой в обятията на мама.
За да запазим тази сигурност по-късно, когато си отиде, започнахме да продължихме това с брат ми и сестра ми. Извън сутрешното и вечерно прегръщане – беше ли тъжен или гневен някой от нас, ние го утешавахме. Бяхме изградили една крепост на сигурността и щастието в нашия дом, скала над главите ни, която ни пазеше. А може би някой ден щеше да рухне и да ни затрупа.
Не зная какво биха казали психолозите сега, такава среда, напълно безопасна и изпълнена с любов и спокойствие, какви последици може да има. Не помня дали сестра ми спря да се напикава тогава, но за нас това беше начин да върнем мама тук. Това по някакъв начин ни отделяше от целия свят и ние не обръщахме особено внимание на останалите деца и техните караници. Случваше се съвсем рядко да бъдем обект на някоя несправедливост, но останалото не ни засягаше и бързахме да вземем от нашето лекарство на спокойствието.
Баща ни малко по малко се пропи, но беше кротък алкохолик. Идваше, отиваше от дома почти незабележимо за нас, а ние – вече тийнейджъри, се грижехме сами за себе си. Магдалена обичаше да готви, аз чистех, а Христо поправяше счупеното.
Като най-голяма от всички, след завършването си, заработих в детска занималня. Представете си група лазещи бебета по пода, мрънкащи и ревящи четиригодишни, а сред тях и по-големи деца. А сега изключете звука с дистанционното. Сега – отново го включете. Какво правя аз? Взимам едно от децата и го държа в скута си. После взимам следващото. Когато ги държа в прегръдката си, усещам как те черпят цялата моя живителна енергия. Включили са своите невидими тръби в сърцето ми, забили са своите игли във вените си и отнемат от моята сила. Така бледа и обезкръвена се прибирам при брат ми и сестра ми. Понякога се налага да ме прегръщат с часове, за да мога да се съвзема и да движа мускулите си.
Христо е най-малък от всички. Магдалена отдавна се е омъжила и има своите две бебета, които разнася навсякъде, където и да отиде като две дини под мишница. Напълняла е неимоверно много, отпуснала се е, само прегръдката държи здраво. Научила е и мъжа си да е такъв. Христо е възмъжал и аз го обичам със сърцето си, онова обезкръвеното. Не, не го обичам като брат, обаче тези работи не са редни и ще се наложи да стисна зъби. Погребахме баща ни тогава и пак се прегръщахме. Понеже Магдалена вече я няма в къщата, с Христо си станахме близки, и аз започнах да го заобичвам все повече не като брат. Един път даже се опитах да го целуна по устата, но той се отдръпна и после ме изгледа с укор в очите.
Скоро след това Христо доведе приятелката си вкъщи и отново станахме трима. Приятно момиче – нищо особено – като нас, с изключение на Христо. В моментите на огромна самота и отчаяние, съм си повтаряла, че той заслужава много повече. Дори не и в мое лице. Трябваше до себе си да има наистина искрящо и талантливо момиче, за да направят двамата съвършената двойка, спасяваща света от всяко зло.
Все пак той стана баща, а безличното момиче – майка на първородния им син. Останах при тях само, за да помагам на Мария и да я уча на прегръщане, но след като детето навърши четири години, се преместих и заживях в малка паянтова къща, още по-близо до надвесената над града скала. Нейните трийсет метра, хвърляха постоянна сянка през по-голямата част от деня, а аз потъвах в униние. След работа се връщах и нямаше кой да ме прегърне, недоспивах и треперех от умора. Мина ми през ум да сменя работата си, но не бях научена да върша нищо друго, освен да прегръщам. Вечер се прибирах у дома изтощена до крайност, нямах сили дори да се видя с приятели. Всъщност, аз нямах приятели, само си мислех, че ще е хубаво да ги имам.
Една вечер Христо ме чакаше пред дома ми. Изглеждаше много разстроен, почти плачеше. Никога не съм го виждала такъв. Казва ми – Мария била в болница, бременна с второто им дете, имало усложнения, продължаваше да твърди, че тя е виновна за това. Прегърнах го. Тогава ми позволи за пръв път да го целуна. Казах си, ето, ако изгуби Мария, вече ще ми позволи да му помагам с децата. Разбира се, опитвала съм се да сграбча и сламката. Попитах го, защо не се е обърнал към Магдалена. Като на филм изплува образа му в съзнанието ми как махва с ръка сякаш говори – какво разбира тя. Уверявах го, че Мария ще се оправи, напук на себе си, напук на цялата си любов към него и скоро след това, тя наистина се върна у дома.
Утре ще отида отново при децата, нищо че съм толкова слаба. Ще мина през входа на занималнята и портиерът ще ме поздрави и ще ми каже – Здравей, Любов, как си днес? После ще взема най-тъжното дете и ще го прегърна. И няма да го пусна преди да прелея в него и последната си капка.
