В окото на злото – част 2
В просъница
Никога не съм се замислял как и защо хората определят едни действия като добри и други като зли…Излъгах: винаги съм мислел за това, но никога не съм откривал правилният отговор извън древните мъдрости.
Вечер ми се присъннва животът назад , защото вероятно искам да прогледна напред, не знам. Не зная защо ми е нужно да виждам нощем силуети на хора, колаж от събития, калейдоскоп от емоции. Вероятно то, окото на мярата търси да ми подскаже правилният път към везните на доброто и злото в моят живот. Вероятно. Не съм сигурен .
Сънувам , сънувам и се събуждам често- понякога облян в пот на гузна съвест, понякога от яд- желание да отмъстя на сенките по стените на моят живот. Понякога даже се вглеждам- без тях този преживян откъс от биологично време нямаше да носи привкусът на „ мой“, личен живот….Това е понякога и е рядко самобичуване- обвинение за серии от необмислени стъпки в разпутицата на живота. Особено у нас.
Връщам се към силуетите на ноща : виждам сенки, гледат ме с укор, мълчат, сякаш искат да ме попитат за нещо с един въпрос : защо? Завивам се. През глава. Изтерзавам възглавницата, за да се скрия навярно от среднощният неканен въпрос на който уж нямам отговор. Отговарям, шикалкавя, за да заспя. Заспивам…, но …въпросът изплува отново, знаейки, че не съм имал смелост да му отговоря с истината и някак съм го излъгал с надеждата да бъда оставен на спокойствие. Е, спокойствие няма, отговаря въпросът „защо?“. Без истина няма спокойствие. Истина няма ,казвам аз , и започваме с този въпрос вътрешен нескончаем спор, докато не ми писне и не му зашлевя един плесник / на ужким , но колко бих се радвал да е наистина /: ок , ще ти споделя, но защо ти е това, което сам прекрасно знаеш- питам аз. Защото, отговаря ми въпросът, защото е време да свикнеш с това, което и двамата прекрасно знаем за живота ти. Не, че ме интересува, но ти / т.е. аз / е важно да знаеш отговорът на твоето пътешествие към звездите. Защо, питам и за какво пътешествие, за какво ме готвиш мой незаспиващ въпрос ? За твоето – кратък отговор -За твоето, ми отговаря въпросът . Тежък отговор на един откровен до болка личен въпрос.
Въпреки , но толкова въпреки, не избледнява един тежък спомен за баща ми . Умираше от рак. Криеше упорито първите симтоми. Криеше…Мълчал и се е усмихвал на мен на майка ми на жена ми. На внучките си. На приятелите си и колегите, които често го посещаваха. Мълчал е и им се е усмихвал, някак прощално, но никой още не е знаел това. Мълчал е въпреки известното за него и неизвестно за останалите. Период в който парите, нещото, материалното, бе важно за моята съпруга и ….настъпи не разрив , експлозия от неимоверни безобразия: компании, софийски курви, приятелки, инструкторки по това как се изоставя семейство… Казах в началото: право куме в очи, та…си спомням с отвращение … Спомням си как тази уж моя съпруга, се обърна към баща ми, човек, който два месеца после погребах с думите: „ не се меси, гледай си здравето“ Да го кажеш на прост и наивен човек, би могло да хване надежда, но да го срежеш цинично с подобна реплика на по- умен, по – знаещ и можещ човек, това е цинизъм от най- висша форма . Дъно на простащината… Така приключи всичко и след това, след като изпратих моят баща в отвъдното изкарах месеци в „бяла пелена“. Отвратен , несъжаляващ за себе си, но не самосъжаляващ се- напротив: схванах, разбрах, научих, приучих се да мисля: злото винаги те причаква в миг на твоя слабост и идва именно от там от където очакваш да бъдеш най- защитен. Идва от домът ти.
В окото на злото – част 3
В просъница
Днес си казах- лягам си рано, защото искам да заспя, преди да се появи въпросът. Да поспя преди него. Опитах се…опитвам се и сега в очакване да го открия свит под възглавницата. Усещам леко потутпване по рамото. Здравей, аз съм- познах: въпросът . Кажи- питам. Налей, знам, че имаш уиски в хладилника и после ще ми разкажеш. Какво да разкажа? Наливам и го гледам в очите- празни очи на един основен житейски въпрос . Усмихни се и ми разкажи за живота си – ми казва въпросът. Чакай, налях ти питие, очаквам да ме питаш. О, не – ти питай себе си, аз ще задавам въпросите. Лъжа – ще те питам за теб, ми казва въпросът. Моят въпрос. Лягай, утре ще говорим. Лягай на другият диван. Измъкваш се плоско. Знаеш, че номерът ти няма да мине, но ми го пробутваш. Нещо искаш да отложиш или не си готов с отговора- ме пита въпросът. Шикалкавя, мънкам , но успявам временно да се измъкна с едно наздраве. „На здраве да е“, ми отговаря въпросът. Как си между другото със здравето? Не знам- казвам, за сега съм обект на здравната каса, от която ми казват, че съм добре, само защото не съм я ползвал в последната година.
Да се върнем към уискито, защото истината се разтапя като леда в него- ми казва въпросът. Отговаряй.
На какво питане- се опитвам да се измъкна, но знаейки, че номерът ми няма да мине почвам бавно да съставям / не да казвам изцяло истината, но да я подреждам в правилен пасианс. Добре де, говори си- аз ще чакам и ще те поправям на ум да не ти се смеят хората, ми отговаря въпросът.
Кажи за вината…. ок. За нея : изпитвам неимоверно чувство на загуба- болка, смесена с виновност, тъпо овчедушно съгласие, идиотска вяра в по- добрият уж свят, но с кална привкусица на вътрешно излъгана надежда. Надявах се и все още се надявам, малката ми дъщеря да бъде повече българка, отколкото … Надявам се да я прегърна, въпреки, че го правя единствено по спомени за нея, надявам се да и чуя гласът, защото пазя запис на нейният глас- пеещо три годишно дете: „трала ла ли..“ стара детска песен в стар телефон , който не изхвърлям, зареждам го с неговото старо зарядно устройство за да чуя единствено за това- да чуя“ трала ла ла ли, нека да вали“ Детето си чувам. Чуваш ли, въпрос. Не питам – ми отговаря въпросът. За тази болка не трябва да се пита. Бащите, изоставените бащи, знаят добре мярата на болката. „Тра ла ла ла ли, нека да вали“ Дъжд от засъхнали сълзи по бузите на изоставен мъж.
В окото на злото – част 4
Безсловесно безсъние
Последно за вечерта ми казва въпросът- оставям те до утре. Отговори ми защо… Не зная, казвам. Разбери- отговаря въпросът. Аз зная- изпитвам те преди пътя. …Нямам ли време? – питам. Имаш време за отговорът…Бъди честен. След като поемеш по пътя няма да имаш време да поправяш отговорите…
В окото на злото – част 5
Отново имам гост. Надявах се да бъда сам тази вечер, но отново…отново сме заедно. Разлях по един малък малц. На здраве, рекох…Казвай! Той: какво? Не знам. Знаеш….Не знам, казвам, май пак се започва / си мисля /. Мълчим. Гледаме се, но повече се разглеждаме – и двамата чувстваме, че няма нищо за гледане, но от уважение към уискито, поне го правим. Разглеждаме се….Навий лентата- разцепва мълчанието / беше си хубаво мълчание /. До къде, питам . До твоето място на съживени спомени, ми казва въпросът. Добре, ще се опитам, отговарям. Отпивам глътка , пускам малък замечтан синкав къс дим и се потапям назад в пренавитата лента…. Виждам сънливо хлапе пред огромна чаша прясно мляко с какао. Гореща. Мразех млякото, какаото и огромната гореща чаша. Утрото някак ми почваше с три противни неща- какао, мляко и огромна чаша зад която се опитвах да поспя поне още минута, две, докато не ме стреснеше гласът на майка ми: изпи ли си млякото? После следваше още по – противното нещо. Четвърто за деня- престой в детската градина. Облечен в карирани гащи с ластик на бели и черни малки квадратчета, се отправях след изтезанието с млякото към леля Сийка. Помня я още- груба, жилава жена ,за годините си много чевръста и оправна. Набутваше ми дрехите в моето шкафче , нанизваше ми цвичките на краката / странно: винаги ми объркваше ляв с десен крак и после бодро ме пращаше при останалите сънливи малки пингвини с карирани на червени и бели квадратчета гащи. После се почваше пълният детски кошмар , наситен с досадни песни за зайченцето бяло, което незнайно защо, вместо да удари една ракия цял, ама наистина цял ден си е играло / е гаси зайченцето – питам се и днес това песен за пълен кретен ли е или какво / в съпровод на гъгнещ акордеон и фалшиво пеене от сънлива възпитателка. Идва обяд – още помня дъха да детска доматена супа. Малки столчета, малки масички, джуджета в карирани гащи, големи лъжици от алпака. Следва леглото. В съседното легло, Живка ме ухажва, като си прави сопола на топче и ми го изстрелва върху възглавницата. Първо любовно писмо. Иде ти да намразиш любовта в този и вид. Заспивам . Живка също спи- спряла е с любовните писма . Спим . После идва компотът от сини сливи, сякаш да ми каже , че след час / аз още не знаех колко прави един час и мерех времето в грачещ акордеон и поредната песен за баба меца или още хитът на времето: зайченцето бяло. От тогава нямам добро отношение към изцяло белите зайци- гледам ги и в ушите ми се връща гласът на хрипкав акордеон от детската градина. Идва слънцето- майка ми ме спасява от поредният идиотски куплет. Слагат ми обувките- гадни лачени обувки, които ми пречат да ходя , но с радост нахлувам в тях и се прибирам в къщи. Ура…. Помня как баба ми Тиха, майка на баща ми, ме заведе в един ДЕТМАГ /така се казваха на времето магазините за детски играчки / и аз се влюбих в една боклукчийска кола от пластмаса. Можеше даже да си сваля казана с една миниатюрна дръжка. Баба ми е подари, но се разбрахме да я пазим в тайна. Мога да я карам в къщи, докато татко е на работа. Не знаех защо и вечерта му се похвалих. Подкарах играчката под масата в хола. Издавах звуци близки до истинските боклукчийски коли- дзън дзън, пвишш, цц, пфишшш, лангър, лангър, пс хръм, хръмммм и потеглях докато не му минах през краката / за да ми обърне внимание на новата придобивка – исках да го зарадвам и да му се похваля / Да ама не- откъде да знам, че малко след като напусна в сънлив път към градината с карираните си гащи, идват истинските боклукчийски коли и му спират последните минути сладък сън на баща ми. Та… просто ми изхвърли играчката през терасата- толкова ги обичаше той колите с казаните. После ме пита: ти какво , боклукчия ли искаш да ставаш? Усетих хъс за отмъщение и му казах: да, много ми харесва синята кофа, която казва пфишшш. После се отзовах в леглото с набито дупе и червено ухо. Не знаех още , че било голяма работа да си учен . На какво и в какво още не знаех. После…ехе…толкова после разбрах, че имам чичовци професори / какво е да си професор още не знаех , но се фуках пред приятелите ми / . Какво му беше по- различното на единият ми чичо, не разбирах , защото се държеше като хората от квартала. Обичаше да вари шкембе чорба с много чесън . Навсякъде миришеше на чесън, пари сварено шкембе изпълваха лятната къща…Не вареше някаква скромна тенджерка. Баба казваше за него- приготвя тази гадна супа в харания / огромен казан / за да си кани приятелите на ракия и люти чушки. Почнах да израствам и някак смених карираните гащи с тежка кожена чанта – не станах , набутаха ме в първи клас. Тогава между децата на моята възраст нямаше трети пол – деляхме се на групи: момчета и момичета. Момчетата тайно харесваха момичетата, но официално за групата трябваше да ги мразят . Знак на разделение на полове, беше дърпането на плитки. Дръпнеш на момичето плитката от предният чин и готово. Знаеха това учителите. Знаеха и нарочно ни разделяха момче с момиче на един чин. Помня мирисът на първи клас: паркетол, пушек на дърва и нещо гадно за миене на прозорци. От последното, те ставаха все по- мазни/ даже си мислех тогава, че нарочно ги правеха толкова непрогледни, за да не гледаме на улицата докато сме в час/. Помня, че в голямото междучасие ни даваха сандвич с боза. Бозата давах на момичето до мен от първият чин. Бозата беше за мен сянката на чаша горещо мляко, с която се събуждах. Изпи ли си млякото , ме питаше майка ми и аз после сякаш напук си подарявах бозата на момичето до мен. Ха, спомних си- веднъж ни водеха на кино. В първи клас гледахме един руски филм “Конникът без глава” .Сънувах го в различни хипостази: с глава, но без кон, кон без конник, кон без глава, но с чаша мляко, мляко с глава без конник- пълна каша. Така прорисувах. Тогава спря млякото. Всички бяха се юрнали да рисуват пънчета , качени на нещо като скакалец с четири крака и отгоре покрито всичко това с наметало. Стараех се да нарисувам най- хубавото пънче, яздещо скакалец, за да впечатля момичето от чина до мен въпреки, че по всичко личеше, че вече с удоволствие изпиваше бозата, която и преотстъпвах… До ден днешен не зная, баща ми знаеше ли за бозата, но ми даде да гледам рисунките към книгата “Илиада- така се научих да рисувам коне. После, бях единственият ухажор на момичето до мен, което вече едва ли не, по навик ми изпиваше бозата, единственият, който и носеше пакетът с вестници от два килограма до училище. Имаше акции за вторични суровини тогава. Баща ми не обичаше вестниците и поради липса на хартия, един ден сутринта му откраднах чертежите за някаква машина- хубави чертежи около два килограма. После като разбра, ме напляска а аз си легнах обиден. От къде да знам , че с това ни е вадил хляба- от знания, изчертани върху два килограма хартия в полза на чавдарската организация /е, вече съм бил вероятно във втори клас и за това ми е било обидно баща ми да ме поучава /… утре ще те черпя още едно мой въпрос към живота, сега затварям тези спомени в които си и ти вътре и заспивам. До утре.
