Върви ми, винаги ми е вървяло. Така съм родена ли, не знам, но лош ден в живота си не съм имала.
Даже като са ме намерили е било празник, ама стар. Точно на 9-и септември, една от старите възпитателки, отдавна не работи тук, ме е намерила пред вратата на Дома.
Не са видели кой ме е оставил, по тъмно е било. Името тя ми е дала – Септемврина.
Родители така и не са успели да издирят, до ден днешен нищо не знам за тях, пък и не ровя. За какво са ми, всичко си имам?
И какво е късмет значи – точно отворили новата сграда и съм се паднала там. Всичко нова – възпитателки, играчки, мебели. Та до седем години добре съм си поживяла.
После шанс ли е било, случайно ли, но се падам при най-добрата учителка в първи клас, та от там ми тръгва.
Класната ме водеше в нейната къща, никой друг от Дома не взимаше, само мен. Та, там, много видях.
С децата й си играех, малко ме взимаше да го гледам, като бавачка им бях.
Взимаше ме и да й помагам в чистенето и прането, обаждаше се в дома, че ми помага с уроците и те ме пуснат. Колко дрехи от тях имах, храна ми даваха, изобщо лишение не помня.
После, в гимназията попадам на г-н Рашков. Ей, знаменит учител, любимка му бях. Другите ги изпитва, мен у тях ме води и без нищо – шест.
У тях имаше всичко – фъстъци, вафли, биричка. Ерген беше човекът. Вика – “измий чиниите и ела да се гушнем“, гушкане много обичаше и да му правят масаж, обичаше палците на краката да му разтриват, казваше, че му оросявало мозъка.
Колко масажа научих тогава – после парите с това си изкарвах. Книги ми даде да чета, че да правя професионални масажи – то не беше “Шиацу“, не беше “Класически“, не беше чудо.
После с протекции на класната и г-н Рашков – бам – във Фризьорския ме приемат – кеф ти работа, кеф ти професия.
Две години практика в една салонче, на минимална бях, убих се от бакшиш. Ама, после – лошо!
Един ден ни в клин, ни в ръкав, получавам задух и бам – токсикологията. Какво излиза – алергична съм от бои, няма как да работя, та на професията – адио.
И така без занаят, без хляб седя у една приятелка, ме беше прибрала за няколко дена. Като съм се сдухала, спихнала като сушена джанка. Викам си – “край – загинах“ – и тряс – отникъде срещам Цанко и ми решава проблема.
Няма да повярвате! Отивам до боклука у моята приятелка и до самата кофа – мъж. Гледа ме – аз него – вика ми- “искаш ли да работиш“.
Ще искам – избор имам ли?! Веднага откликнах. Седнахме там на пейката баш до кофата. Човекът вика – “работа не е лесна, психологическа е, трябва търпение, желание и техника“.
Каквото трябва – това – му викам. Среща ми направи на другия ден и почнах.
Масажи, ама цялостни, на всяка част на тялото. Само мъже идваха. В едно салонче малко, отпред имаше фризьорки, после козметичка, аз с масажите в последната стая – с отделен вход.
Тая работа си беше чист късмет, тогава много научих – за хората, за страховете им, за мечтите.
Работата е трудна, много качества трябва – масажът е последното. Най-важното е да го предразположиш. Много колежки изгърмяха, изглеждаха добре, но дразнеха клиентите.
Аз не съм красавица, ама съм лъчезарна такава, весела, леко е с мен казват. Можеш душата да си разкажеш без страх, всичките тайни да споделиш, без притеснение, че за нещо ще ги ползвам. Разголват се пред мен хората, като бебета стават, особено мъжете.
Нашите клиенти бяха повечето хора с травми, обидени хора, наплашени.
Питам понякога – „защо при мен идваш, та не ходиш на проститутка, нашето е само пипане, нищо не давам кой знае какво„.
А, те, все ми отговарят едно и също – “лошо ме гледат там, лошо е отношението, чувствам се като закъсал едни, мизерен един – после се мразя. Пък тук ме галят, нежно ми говорят.“
Някои се обиждат и скачат – “аз на масаж идвам – на другото не държа“.
Питам ги за гаджетата – едни нямат, други се срамували да си искат от гордост, трети им писвало с една, втръсвало им като китайска храна.
Друг път ги питам за жените им, защото повечето са женени. И често ми отговарят, че жените им не щели ласки, като се омъжели, губели желание. Пък като раждали – съвсем.
Не го разбирам това. Нали сами са си ги избирали тези мъже, пък после не щяла, или пък, ако искала му вдигала скандали, че по-така го искала, романтично и прочие. Ми нали такъв си го взела бе, жено, не ги разбирам?!
Много се обременявали от децата, от бита жените – зли ставали, крещели, не се усмихвали вече. Като ги слушах тия мъже, ми идваше да не се омъжвам никога, то, ако така те променя женитбата – мерси!
Там си родих и детето, на масажите. Бременна бях, седми месец – работех. Баща й идваше, беше ми клиент – емоции страшни! Чакаше ме след работа, ядяхме сладолед на “Пиротска“, салончето беше близо до “Женския пазар“. После в квартирата ми ходехме – таван на “Ботев“.
Романтичен мъж, винаги ми носеше подаръци – шоколади, фурми, парфюмче някое – не ме е оставял.
Той от едно село беше, Русенско. Много влюбен – притесняваше го само занаятът ми. На майка си даже беше казал, че се женим – и аха да идем да ме запознае, братовчед му издъни работата.
Той беше клиент при нас, неговият братовчед, първият. И взел, че казал на майка му и баща му какво работя, ама го представил от лошата му страна. Не както си е – психологическа терапия с цялостен масаж, а взел, че им казал, че правя само онова на края, което си е близо минута и е най-несъществената част.
Майка му и баща му – земеделци хора, пенсионери, да вземат да се вдигнат от селото и – бам – у моята квартира – той и адреса им казал.
Че като гракнаха ония хора, като писнаха – сирак съм била, проституирала съм, кой ме знае от какви съм била, циганка съм била – занареждаха ги всякакви.
Моят и той се спихна – “щом майка и тате така“ – “не мога“ – вика. Тяхното мнение ми е важно, те са ме гледали, живот са ми дали.
И си го взеха със се багажа в същия ден – заминал за Англия – после разбрах.
То хубаво де, ама аз бременна – а сега де?! То късмет беше, че не ми личеше, до шести месец – нищо.
Само някой клиент се пошегува – “Сисе, добре те хранят тук“. Бях се заоблила леко, иначе работата ми спореше, чак се увеличиха клиентите.
Белята стана от колежките. Четири момичета бяхме, а моите обороти най-големи – шефът доволен. И ония ми завиждаха много, търсеха ми цаката.
Отворили ми шкафа и видели, че се преобличам с дънки за бременна, от тези с еластичния колан. Шефът и той ме оглеждаше от едно време.
Един ден ме викат у стаичката – “Сисе, имаш ли нещо да ми казваш“. И от тук – от там признах си.
“Тогава, Сисе, още седмица-две и си отиваш, като почне много да личи, не става вече, ще гониш клиентите.“
За късмет в седми месец рязко станах като слон, тройна. “Айде, да си взимаш нещата“ – шефът се намръщи.
То хубаво, ама като нямам ни осигуровки, ни нищо – бам – на социалните, а те бяха криво-ляво сто лева и едни имах за сирак – към триста. Квартирата 230 лева, сметките още сто – трябваше да напускам в същия ден, като партизанин бягах.
И какво е шанс значи, късмет да имаш, ангел да те пази!
Взех си куфара и пеша отивам по “Пиротска“ до парка “Света Троица“. Там седнах на една пейка и седя – няма кво да правя. Почнах да мисля на кой да звъня, къде да ида – приятелки основно мислех да търся, друг няма кой.
На съседната пейка един дядо – интелигентен човек, едва ходеше. Огледа ме човекът и пита – “защо си с куфар момиче, чакаш ли някой?“
„Никой не чакам дядо, ама ме изгониха и от работа, и квартирата трябваше да напусна, звъня по телефоните, търся къде да ида.“
Час-два останах звъня – никой! След три часа дядото куцук-куцук идва, от балкона гледал до градинката, че още седя.
“Момиче, тъмно стана, ако не те стреска у нас ела за тая нощ, пък после му мисли, ама тука ще замръзнеш.“
Нямах много що да правя и айде – с куфара, с бухчата у дядото. Той се оказа културен човек – класа. Лекар бил, хирург бил, цял живот в “Пирогов“, оперирал човекът. Ама, остарял, толкова остарял, че не го търсят вече, а му тежи, че не е полезен, личи си.
Бабичката му преди десетина години умряла, болна я гледал, на легло, ама не му тежало.
Синът му заминал в САЩ, с години не се виждали, внучето три пъти е виждал.
Свестен беше дядото – стая ми даде, нищо от мен не е искал. Звъня по болници раждането да ми урежда, че без осигуровка е трудно. Уреди ми и доктор, и акушерка – леко ми мина.
Там, при дядото, си родих дъщерята. Човекът на изписването даже дойде. Много добре бях там. Кръстник на детето чак стана, без нищо да иска човекът.
Вика – “аз съм сам, жилището голямо – за един човек много е. Па и се чувствам полезен, нещо върша.“
На тоя дядо и бебето оставях даже, с бебето се оправяше – страшен беше. До две години там я отгледах Верчето – в градинката отпред.
Беше казал на съседи, че съм му роднина, та никой не питаше. Синът му звънеше един път в месеца – нито разбра, че съм там, нито нищо.
Обаче като не е писано – това е. Както си седяхме у кухнята, му готвех на дядото, и отведнъж изпусна хляба и падна на масата – спряло му сърцето.
Еми, той, над деветдесет беше – нормално.
То, хубаво това, ама трябваше да викам всичките му роднини – нямаше много – всичко навън в чужбина.
Сън сина му се свързах – дойде човекът, за два дена дойде да погребе баща си – не го остави.
Гледа ми – вика – “ти коя си“. А, де, си мисля – коя съм?
“Квартира ми беше дал дядото, че му било голямо жилището“ – му викам.
“А, добре, не ми е казал – нищо. Ама сега до седмица трябва да ми освободиш жилището, че го продавам.“
Пак така с куфара с детето в градинката – седя. Аз още работа нямах, гледах детето, дядото ми даваше пари. То си беше скрил за него – не ги дал на сина си, малко му беше сърдит.
Викам си – дотук ми помага някой от горе – ще ми помогне пак – не съм останала.
На втория ден, лято беше, в градинката спахме – се заговарям с една жена. Тя ми разказа живота си – аз моя и си отиде.
След няколко часа идва – “момиче, работа, ако искаш – търсим“. И сега няма да повярвате вече – предлага ми държавна работа – да чистя Пощата, тая централната.
Десет жени сме вика – една търсим, ама сериозна.
Боже, не съм си мечтала даже, за държавно и в най-смелите си фантазии не съм мислила.
И от онова време съм тук. Повече от петнайсе години.
Една колежка ми даде под наем едно мазе, ама устроено, до пощата близо – петдесет лева плащам – нищо. Детето си там изгледах, гимназия завършва.
Заплатата е минималната, за нищо не стига, ама нали със късметлия – гладни не сме останали.
Всеки ден някой от пощата ми дава – я яйца, я захар – казвам ти – живеем, та чак охолно.
И сега за Великден съм без стотинка, за едно яйце нямам. Ама знам, че няма да сме без яйца и козунак – никога не сме били.
Чакам, знам, че ще дойдат, нещо ще стане – ще имам.
– Верче, отвори вратата, че простирам.
– Мамо, гледай, цяла кора ни донесе Марга – купила и тя, и мъжът й. Остави и козунак, правила за дъщеря й, ама се отказали да идват.
Нали ви казвам – без козунак и яйца – не съм оставала никога!