Кратка история за нещастието
Част 1
Единственият път бил напред. И ето до къде стигнахме. Аз ви казвам, че единственият път е назад.
Какво имам в предвид.
Тогава, когато е възниквала държавата, като структура и морфология, никой не е можел да предположи, че ще генерира толкова нещастие и несправедливост. Точно напротив, тя се появява като неизбежен и задължителен скок към една нова връзка и отношения между индивидите, считайки обаче, че по презумпция, те са не самотни, тоест, че самотността е неприсъща на човешката природа. И, ако съществува като екзистенциална обективност, то е само защото е нямало държава, която да прекрати липсата на общество. Това се оказва и една от основните ѝ заблуди.
Социалния и исторически двигател на нейния генезис, обсебен от икономически и социални потребности, не осъзнава или не иска да осъзнае закономерностите на личността. Тя е създадена за всички, но не и за мен. „Това, което е добро за всички, е добро за всеки“, казва тя. Но това, което е добро за всички, дали е добро за мен? Никой не знае това, освен аз.
Залутана в създаването на едни нови отношения, в създаването на реално общество, принудена от напъните на икономическите и социални обективности, полага базата, която, еволюирайки, ще пороби личността. И не е можело да има друг резултат, защото причината е сбъркана. Начинът, по който е устроено обществото, е погрешен. И, в крайна сметка, е създадено нещо абсолютно безполезно. Нещо повече – създаден е начин за самоубийство. Защото няма как по друг начин да се нарече едно нещо, което противоречи на основните ни човешки състояния и нужди.
Бавната ни, мъчителна смърт е с давност хиляди години. И мисля, че е дошло крайно време да осъзнаем наистина, че не става въпрос да променяме държавата, да я правим по-добра или по-човечна, а да я разрушим. Другото е невъзможно. И е невъзможно, защото са сгрешени фундаментални неща – справедливост, щастие, избор.
А когато е сбъркан фундамента, няма как да стои сградата, без да падне. И тя ще падне, рано или късно. С наша или без наша помощ. Както са изчезвали цивилизации, а те са изчезвали именно по същата причина – жертви на държавата или, по-точно, на нейните функции. Но ние не сме научили нищо от това. И вече не става въпрос само за изчезването на нашата цивилизация, в което не би имало нищо страшно, а за изчезването на самото човечество и на планетата Земя. Дотам стигна съществуването на държавата. А тя е създадена от нас. Сами можете да си отговорите по въпроса за вината.
Август Вапцаров
