Кратка история за нещастието
Част 2
Аз съм просто един притеснен човек. Като всички вас. Нищо повече. Притеснен не само за бъдещето на децата си и за бъдещето на техните деца – това би било естествено и в съществуваща държава. Но притеснен от липсата на доброта, от липсата на доверие и съпричастност, от липсата на справедливост и взаимопомощ, на морал и ценностна парадигма. Редицата може да бъде безкрайна. Все неща, производни от нашата същност, тоест, нашите градивни елементи. И, ако те липсват, как тогава да бъдем цели? Не, това е начинът да изчезнем. Как да бъдем спокойни? Това е причината за нашето и моето безпокойство.
За да се завърнем в себе си, трябва да разрушим всичко извън нас, което е причина за това самоубийство. И съжалявам, че трябва да го кажа, но единственият начин да се извърши това разрушение, е чрез тотална революция. Осъзнавам, че това изглежда грубо и варварско в началото на 21 век, но по-грубо и варварско ми изглежда нашето изчезване. А и би трябвало да помним, че глобални промени са ставали само по този начин и по никой друг. Вярно е, че революциите са арсенал на държавата, което би трябвало да означава, че са компрометирани като всяка нейна функция. И тяхното използване би компрометирало и нас. Но ние не разполагаме с други инструменти, освен с тези, които са продукт на самата държава и трябва да сме готови на някои морални компромиси. Нашето предимство е, че държавата никога не е предполагала, че нейните функции могат да бъдат използвани точно срещу нея.
Това някои наричат анархизъм. Така да бъде. Но на мен не ми изглежда зле. Целта никога не оправдава средствата. Но това не е цел. Това е нашият живот – ние самите. Нека бъде наречено както и да е. Важното е да се завърнем в себе си.
Основни тук са два въпроса: как? и защо? е създадена държавата. Едно от основните грешни твърдения е, че държавата е фикция. Няма как да бъде фикция едно нещо, което произвежда толкова реални следствия върху личността. Нима страданието е фикция?! Или бедността е фикция?! Или престъпността?! Или чувството за недосегаемост?! Това са абсолютно реални следствия от инициативи на държавната парадигма. Но не на сбъркани институции, както е прието да се твърди, а именно поради съществуването на тези институции. Те въобще не са сбъркани, а са конструирани именно така, защото такива са нужни; точно с тази визуалност и логика – за да провеждат визията и логиката на своя създател. Сбъркано е самото им съществуване.
Затова тези институции няма как да бъдат фикция, а са толкова плътни и реални – чак тръпки ме побиват. Ежедневно! И си имат точни имена и структура – нагло наречените четири власти. Забележете! – власти. Тези власти – това е парадигмата на държавата – съдържат в себе си всички сегменти на държавната изява. Това са палачите на терора, упражняван ежедневно върху индивида от хилядолетия. Но да не забравяме, че сме си ги създали самите ние, за свое лично автопоробване и самоунищожение. И ние трябва да ги унищожим. Колко абсурдно и недалновидно. Но това не означава ли, че някъде надълбоко и подсъзнателно в нашата същост, присъства субстанция, като причина за такова отвратително съзидание. Защото, ако някой създава нещо, то със сигурно отразява стойности и категории от самия него, тоест, прилича на него, като създател. Ако е така, то тези вътрешни наши потайни светове не ми изглеждат никак приятни. Но не! – държавата не е производно на ,, човека от плът и кръв“, както би казал Унамуно, а по външна принуда. Чието съвременно име е алчност. Алчността, като принуда.
Август Вапцаров
