Критико-метафизично изяснение на концепта “метафора” в Хегеловата “Естетика”
Основанията за подобно изясняване на Хегеловия концепт “метафора”лежат в търсенето на такава теоретична гледна точка, от която опитите за вплитанена Кантовия трансцендентален схематизъм в дедукцията губят своята привлекателност за сметка опитите за обработка на едно междинно поле – “ничията земя” между виртуалистки очертаните граници на метафизиката на познанието и метафизиката на битието. Такава гледна точка има предимството да запази приоритета на въображението и неговата роля в произвеждането на медиатори, адекватни на намерението да служат пълноценно и пълноправно като трансцендентални схеми. Това става особено наложително с оглед на виртуалисткото разбиране за феномен, което Валентин Канавров прокарва в книгата си “Пътища на метафизиката. Кант и Хайдегер” (2011), защото подобно неконсервативно разширение на Кантовия трансцендентален схематизъм обхваща предметни констелации, които не са редуцируеми до съдържателната неопределеност на многообразното на нагледа и като такива не са съдържателно усвоими само чрез времеви схеми. Хегеловият концепт “метафора” в неговата “Естетика” дава зелена светлина на тезата на Пол Рикьор, че износването на метафората е условие за възможност да се произведе нов смисъл на равнището на собственото значение в едно концептуално пространство (което движение, следователно, не е просто идеализация): “там, където метафората избледнява, се въздига метафизичният концепт” (Рикьор 1994: 411) – защото, „подмладяването на всички мъртви метафори и изобретяването на нови живи метафори, които преописват метафората, позволява на всяка нова концептуална продукция да се присажда върху самата метафорична продукция“ (пак там: 422). Въпросната теза е скачена с още една на същия автор: тази, че “смисълът на концепта не се свежда до неговата схема” (пак там: 420). Присаждането на втората теза към виртуалистката метафизика дава възможност да се обработва въпросната “ничия земя” в рамките на една възможна метафизика на въображението и в дискурсивна модалност, в която трансцендентално изяснение (expositio) и трансцендентална дедукция процедурносе подкрепят.
Смисълът на концепта, с оглед на втората теза, значи трябва да бъде изведен като виртуално отворен за едно „мислене повече“ с оглед на възможността за процесуалност в отнасянето на чистата форма към даденото в опита многообразно и следователно – за възможни синтетични разширения на самия опит. Опитните констелации имат съдържателен характер, те са откроими като съдържателни типики. Трансценденталното изясняване на концептите (дедукция) като отнасящи се по априорен начин към предмети ще блокира, ако в картинката се намесят въпросните съдържателни типики и не се предвиди някакво възможно тяхно„оживяване“ посредством привличане на образност. От друга страна, при привличането на такава образност, разгръщането на концептите към границата, зададена от идеите на разума, засяга трансценденталното им изяснение (експозиция) като принцип, от който са изводими техните възможни разширения чрез априорни синтези като ново знание. Ако заедно с Рикьор се съгласим даартикулираме тази ситуация, като „мислим за един херменевтичен стил, в който интерпретацията отговаря едновременно на понятието за концепт и на това за конституираща интенция на опита, която се стреми да се изкаже метафорично“ (Рикьор 1994: 435), за целта ще ни е нужна метафизика на въображението и собствено присъща на нея дискурсивна модалност на кръгово релационирани дедукция и експозиция. Необходимо е да се преодолее пропастта между принципите с тяхната „като-че-ли-трансценденталност“ от „Критика на чистия разум“ и ситуацията, представена в § 49 от „Критика на способността за съждение“.
„Заемането“ и „преработката“ на материал от природата в прехода отсетивното към духовното пространство изискват да разкъсаме връзката концепт-изображение: когато Кант говори за разширението на едно понятие по „естетически неограничен начин“, той е принуден да въведе естетическите атрибути катoдобавка въпреки първоначалното описание на ситуацията на поставяне подконцепта на само тази представа на въображението, принадлежаща къмсобственото му изображение. Това означава, че именно продукцията на схеми, соглед на нормативно изискване за непрекъснато ректифициращо се метафизическомислене (търсещо адекватност спрямо опитните констелации), трябва да бъдеавтономизирана и обвързана сметафоричността. Хегеловата „метафора“ тук можеда послужи като инструмент за справяне с тази трудност.
Съгласно Хегеловото схващане в „Естетика“ , метафората означава напускане на сетивно съдържание и замяната му с духовно значение (Хегел 1967:548). На този етап сякаш не се случва нищо особено: питането е „дали една дума, която изглежда съвсем живописно описваща и онагледяваща, не е загубила вече в живота на самия език това първо сетивно значение и напомнянето за него при употреба за нещо духовно и не го е издигнала до висотата на духовно значение“(пак там). Тази „висота“ се достига чрез две операции: übertragen („трансфериране“) и Aufhebung („премахване/съхранение“) . Рикьор отбелязва, че двете операции са различни, като само втората създава от несобственото, изходило от сетивното, едно духовно собствено“, а „феноменът на изхабяването (Abnutzung ) е само условие втората операция да се конституира върху основата на първата“(Рикьор 1994: 420). Само по себе си, Хегеловото Abnutzung принизява метафорите„до същински [или собствени – б. м.] изрази“. Зависи значи какво разбиране ще вложим в Aufhebung и дали то ще доведе до очакваните печалби в полза на произвеждането на смисъл. Преходът от първото към второто и третото основания за метафоричност позволява тълкувателно изтегляне в полза на достигането до нов смисъл: „засилването“ води до нови начини на изразяване, съзерцанието на сродни предмети от страна на духа показва стремеж към освобождаване „от външната им страна, докато търси във външното себе си“; ситуацията достига до крайност в опитите на „субективния произвол“ на фантазията да „издири и в привидно най-хетерогенното все още сродни черти и затова да комбинира изумително онова, което е най-отдалечено едно от друго“ (Хегел 1967: 552).
Рекапитулация. Идеята за регионална дедукция на трансценденталната схема, набелязана в „Пътища на метафизиката. Кант и Хайдегер“, следва, в съгласие с казаното дотук, да се транспонира така, че дедукцията да бъде въвлечена в кръгово отношение с фигурното сродяване и така, в тази смесена модалност на изясняването, дa бъде откроен виртуалистки концептуализирания „феномен“ -„представи, едновременно релевантни на чистата форма на познанието и предметността на опита“ (Канавров 2006: 137). Достигането до „локална обособеност и обобщеност“ изисква метафорично оживяване на едно концептуално пространство с образност, която се прибавя метафорично като конструиране на фигурен родствен смисъл в единството на феномена и така предизвиква коригиращото самото себе си метафизично мислене да „мисли повече“ по такъв начин, че да се достигне в дедукцията до „гнезда и групи категории, отнесени към ограничен регион на опита“ (Канавров 2011: 131). Прибавянето обаче на такава образност и феноменното й удържане непременно изисква фигурната синтеза да се подчини на силова динамика, която произхожда от област, различна от тази на Кантовите логически принципи на еднородността спецификацията и непрекъснатостта на формите (Кант 1992: 621). При такова регионализиране на категориите възниква съдържателен смислов пласт, който не може да бъде изведен от трансценденталния схематизъм в ортодоксалния му вид и може да бъде обяснен единствено като нова продукция. Трансценденталните езици на метафизиката би следвало да артикулират мислещото себе си мислене чрез оживяващи преописания на концептите от собственото логическо пространство, които обаче, при черпенето на материал от съдържателните типики на реалния опит, стигат до едно разгръщане по съответен начин и така потенциалната откритост и силата за синтеза на форматасе реализират по посока на конкретния регион. Концептуализирането на въображението като една априорна сила за сродяване и потенция за съчетаване на нееднородното многообразно в опитните кристализации, следователно, може да се обоснове извън самата дедукция на категориите като игрова откритост и в този смисъл – като априорна метафора. Работата по такова обосноваване обаче е въпросна проверка как е възможна една метафизика на въображението като междинно структурно звено в метафизическата архитектоника на виртуализма. Хегеловото разбиране за метафората е полезен инструмент за очертаване на вътрешната възможност за набелязването (поне) на основните черти на една такава метафизика на въображението.
——————————
БИБЛИОГРАФИЯ
Канавров 2011: Валентин Канавров. Пътища на метафизиката. Кант и Хайдегер. София: Изток-Запад, 2011.
Кант 1992: Имануел Кант. Критика на чистия разум. София: БАН, 1992.
Кант 1993: Имануел Кант. Критика на способността за съждение. София: БАН,1993.
Рикьор 1994: Пол Рикьор. Живата метафора. София: ЛИК, 1994.
Хегел 1967: Георг Вилхелм Фридрих Хегел. Естетика, т. 1. София: Издателство на БКП.
Кристиян Енчев
