МАВЗОЛЕИТЕ НА ВЪЗХОДА
… Много нещо настрои се, страшно много, в тоя град, през последните години; ще дойде време – нас няма да ни има да разкажем, а и тук да сме – кой знае паметта ни где ще бъде, напуснала, и може би – завинаги – дълбоките фуги на изпръхналите и претръпнали ни мозъци, върху които само лезии дълбоки, ще светят като хладни звезди по нащърбените им черни нощни полусфери; а в учебници и енциклопедии, ще бледнеят само кратки анотации: „…Търново, в началото на ХХI в., бележи ярък икономически възход…”;
…А ний ще се превърнем – без да можем да поспорим, даже – всеки – в шепа търновска пръст – аз и хората, които молят за дребни стотинки по всички ъгли: „…дайте, за Бога, и да сте живи и здрави!..”;
Всички, които сричат надписа „Външно!” по флаконите с аптечен спирт;
Тия, дето се оглеждат за парче желязо или някой захвърлен кашон покрай сметищата;
Стариците, дето разделят твърдия си хляб със някое бездомно куче: „…Маруся, Наташка, елате при баба!..”;
Музикантите, дето с разстроени от влажния – чак лепкав – въздух – китари; завъртат кварто-квинтовия [на тоналностите] кръг за пореден, предпоследен път, припявайки все същите, вечни „Мъртви листа”;
Капналите от умора в прашната жега, хамали и зидари, дето между две тръпчиви, адстрингиращи бири, намамват поредното „мръсно правителство”;
Философите по кръчмите, дето, пияни от облак и прекраснословие, критикуват Кантовата критика;
Поетите, дето потръпват от смътно вдъхновение в червенината на нощта;
Старите хетери, щедри на рутинни ласки, срещу някоя цигара, дребни и чаша кафе;
И самозваните пенсионери-шахматисти в парка, чиито сърца, макар лениво, но тревожно, тиктакат във последен свой, витален цайтнот, а гледат и мислят поне десет-петнадесет хода назад;
Учениците, дето отмарят по пладне след досадния учебен ден, скандирайки възбудено с мутиращите гласове, подобно на есенни птици;
Бъбривите търговци по пазара, дето от напевно по-напевно, един през друг, повтарят, канят и примамват: „Който разбира, тука се спира!”;
Бездомниците, винаги в разгара на една безкрайна своя „студена война” против дъжда, дето разкашква и мокри оскъдните, по улиците, фасове;
Младите майки с детските колички, насядали по пейките в градините, с дълбоките ведения, познания богати, по козметика и педиатрия…;
И ясновидките, дето съзират цели светове в утайката от турското кафе, и могат да разчитат знаците на всяка една криптоскриптура върху нечия човешка длан;
Крадците с пъргавите пръсти, със сведения скромно и тихо, поглед, надолу;
Месарите със кървавите си, по белите престилки, лекета и петна, и с твърдата, нетрепваща, като хирургическа, ръка; със гърлените, мощни, свои смехове;
Аптекарите, поседнали посред прохладата, ухаеща на странни, непознати лековити чайове и билки;
Метачите, които с цигански речитативи, разсънват първи всяка Търновска предутрин;
Безделниците, дето ни за миг не замират, не спират, вяло, макар, но и – зорко –
да бдят и опазват; подобното свое, на стар патримониум, свещено отегчение…
„… икономически възход…”
… А мавзолеите на възхода, всенощно бдят – празни и тъмни; само тук-там по някой прозорец вяло блещука с жълт електросвет, като картинка към стих от Цветаева:
„Вот опять окно,
где опять не спят.
Может пьют вино,
может так сидят…”
… Абсурдът на съзиданието изгради, построи толкова много и много: между всеки две сгради – нова сграда, като „опосредстващото трето” според законите на някаква неумолима урбанистична диалектика – върху всяка повърхнина, достатъчна поне за единичен гроб; чак въздухът на града да се сгъсти, по-плътен и от мрака на нищетата…;
… и аз си мисля: вземете всичките тия нови сдания и градежи, та ги преместете някъде в празната, незастроена равнина – тогава от тях ще излезе още цял един, нов град, не по-малък от сегашното ни Търново; ще бъде той, обаче съвършено пуст, съвсем притихнал в трепетно очакване – да се превърнем всички в призраци и бледи сенки, та някога да го поселим – със своята, на всеки – единствена, фантазматична самота…
