Сакралното и профанното в романите „Quo Vadis” на Хенрик Сенкевич и „Майстора и Маргарита“ на Михаил Булгаков
от Олеся Николова
Увод
Преди да се разходим из страниците на романите, дирейки всеки един знак, всяко едно проявление на сакрално и профанно, нека погледнем назад във времето, когато човекът от архаичните общества е имал склонността да сакрализира природата и да придава на на битието си свещен смисъл. За него, както пише Мирча Елиаде, предметите от реалността са се превръщали в ganz andere (нещо друго). Древният човек е виждал проявата на свещено в отделни предмети, камък или дърво за разлика от наши дни, когато символ на сакралността е религията и в частност Иисус Христос.
В древни времена сакрален е бил човекът, който е имал правото да влиза в храм, а „профанен“ – лишен от това право. В наши дни сакралното и профанното са две разновидности на съществуване в света, две екзистенциални ситуации, приети от човека в хода на времето.
Романите „Quo Vadis” на Хенрик Сенкевич и „Майстора и Маргарита“ на Михаил Булгаков ни разкриват Imago Mundi (картината на света), като непрестанно редуване на сакрално и профанно. Паралелното им разглеждане ни разкрива цялостната картина на живота на хората от зараждането на християнството до наши дни.
В „Quo Vadis” Сенкевич ни връща в древен Рим по времето на Нерон, за да разкрие по един неповторим начин сблъсъка между езичество и християнство, старо и ново време, диктатура и подчинение. Християнството е все още In statu nascendi (в състояние на зараждане).
Този сблъсък стои и в основата на романа „Майстора и Маргарита“ на Михаил Булгаков. В древен Йерушалаим в името на един по-добър свят Йешуа е пренесен в жертва. Жертвоприношенията на капището на историята са focus et origo (извор и начало) на сакралното, но не така изглежда Москва на XX век. Тя е профанизирана, както и Рим, вярата е превърната в суеверие, многобройните процеси на десакрализация са дали превес на профанното.
И в двата романа се руши храмът на старата вяра и се изгражда нов храм на Истината, защото възникват като реакцията срещу социалната и политическа обстановка в Полша и в Русия по времето на Сенкевич и Булгаков.
В началото на XX век Полша се намира под диктатурата на Австро-Унгарската империя. Обществото, сред което живее и твори Сенкевич е обезверено. Разпадат се морални ценности, битовизма набира надмощие. Разочарован от своите съвременници, той решава да покаже на обществото, че имало и по-лоши, и по-страшни и отчайващи моменти. Изпълнен с болка той описва нероновата епоха, която силно кореспондира с неговото съвремие. Така се ражда „Quo Vadis”.
Под черното було на Сталиновата, авторитарна диктатура живее Русия на XX век. Булгаков не може да стои безучастен пред деградацията и профанизацията на руското общество. През 1966 г. излиза романът му „Майстора и Маргарита“, като протест срещу случващото се.
Пюш твърди, че нито едно събитие не е уникално, не се разиграва един-единствен път, а се е случвало и ще се случва вечно. Същите личности са се появявали, появяват се и ще се появяват при всяко завъртане на кръга около себе си.
Времето е циклично и повторяемостта на събития и случки, редуването на сакрално и профанно са естествен ход в човешката история.
В историческия роман „Quo Vadis“ естета Петроний се изправя срещу Нерон. В историята на руския сребърен век личността Булгаков се изправя срещу Сталин.
История и метаистория преплитат своите граници. Събитията в Йерушалаим, Рим, Полша и Москва могат да се обединят в anakuklesis, вечно завръщане.
Романите ни отвеждат към двете изконни начала в живота на човека, доказвайки мита за кръговото време.
Част 1
Сакралното и профанното
Преди да разгледаме конкретните прояви на сакрално и профанно в двата романа е необходимо да се запознаем с общия смисъл влаган в двата термина.
За човека, от древността до наши дни, винаги е било трудно да изрази с думи, да обясни по рационален начин ирационалните явления в природата. В един от своите трудове Рудолф Ото разкрива чувството на ужас при човека пред „mysterium tremendum” страшното тайнство, пред majestas (величието), което излъчва смазващо превъзходство на сила; разбулва религиозния страх пред mysterium fascinans (магическото тайнство), в който се разгръща великолепната цялост на съществото.“1
Ото определя този вид практики, като нумични (от. лат. numen –бог, божество), тъй като разкриват божествената мощ. И докато религиозния човек обяснява всяко едно явление с божествената сила, то профанния използва формалната логика като средство за обяснение. При него страхът има чисто земни измерения. Това е ужасът пред смъртта, отклоненията, болестите и т.н.
Мирча Елиаде твърди ,че терминът „религия е удобен, тъй като той не предполага непременно вяра в бога, богове или духове, но препраща към преживяването на сакралното и следователно е свързан с идеите за битие, смисъл и истина. Сакралното е елемент от структурата на съзнанието, а не етап от историята на съзнанието.2Следователно и нерелигиозния човек, макар и неосъзнато извършва сакрални действия. „Когато сакралното се проявява, човекът го осъзнава, защото се показва като нещо съвършено различно от профанното. Може да се каже, че историята на религиите от най-примитивните до най-сложните, се състои от натрупване на йерофании, от проявления на сакрални реалности… От най-елементарната йерофания – например проявата на свещеното в предмет: камък или дърво – до най-висшата, която за християнина е въплъщението на Господ в Иисус Христос, приемствеността не е прекъсната. Това е все същия мистичен акт: проявлението на нещо „съвсем друго“, на реалност, която не принадлежи на нашия „естествен“, „профанен“ свят, в предметите, съставящи неотделима част от него“3
За хората с религиозно мислене смисъла на битието се превръща в ganz andere, а това е предпоставка за разделянето на света на сакрален и профанен. Такова разделение има и в двата романа. В “Quo Vadis” границата е силно изразена, чрез сблъсъка на зараждащото се християнство с властващото езичество, докато героите на Булгаков разкриват сакралното по пътя на интуицията, а границата е между реалното и иреалното.
Позовавайки се на Елиаде, опозицията сакрално и профанно често се представя като противопоставяне на на реално и псевдореално. Според него там където сакралното се проявява в пространството, реалността се разкрива и Светът започва да съществува. Но нахлуването на сакралното не проектира само една неподвижна точка в средата на флуидната аморфност на профанното пространство, един „Център“ в „Хаоса“; то също така предизвиква прекъсване на нивото, прави възможно общуването между космическите нива (Земя и Небе) и позволява онтологичния преход от един начин на съществуване към друг. Именно такова прекъсване на хетерогенността на профанното пространство създава „Център“, през който може да се общува с „трансцедентното“, което от своя страна създава „Света“, след като Центърът е направил възможно orientation.4”
В „Quo Vadis” проекция на „Център“ е Рим, в който се заражда сакралното. Християните създават една малка вселена, от която ще се роди новия „Свят“. В „Майстора и Маргарита“ профанното пространство е прекъснато от появата на скитника-философ Йешуа, който носи вестта за „другата“ истина и благодарение на неговата поява, древен Йерушалаим също се превръща в „Център“. Но не такъв е московският свят на Булгаков, който е свят на отрицанието и на несъществуването, а човекът е полусъществуващ и призрачен. Москва в Булгаковия роман е свят на безвремие, на псевдо истината, анти-свят на анти- Христа в навечерието на „последната буря“.5
Според Николай Звезданов, единният роман на Булгаков е „безконечно и тотално двоемирен“. Двоемирието обединява в едно „противоположните образи на битието –реално и магическо, земно и трансцедентно, с две думи Историята и Метаисторията. Двата свята хвърлят един върху друг свои отблясъци – земното придава на ирационалното яркост и нагледност, а ирационалното хвърля върху реалния живот своето почти мистично озарение. Причинно-следствената връзка между тях е очевидна: в митологичната част на романа Йешуа – Ха- Норци се явява вестител на ново философско учения за живота, а в съвременната част на творбата се проверява доколко и в какъв вид неговите начала продължават да съществуват.6
Булгаков ни представя силата и „царството на Духа“, разкрива ни смисъла на битието, което ни отправя към романа „Quo Vadis”, в който Сенкевич също описва два свята срещнали се по пътя на историята. Той разглежда в детайли „сблъсъка на два мирогледа – плуралистичния на езичеството и универсалният на християнството, от които единият е въоръжен до зъби, а другият сякаш не се съпротивлява, но удържа морална победа. Точно моралното тържество на духа е идеен център в романа на Сенкевич.“7
Нещо повече, в „Quo Vadis” имаме не само представянето на два мирогледа, два свята, но и сблъсък на два образа, чрез които картината на профанното и преоценката на сакралното не биха били завършени. Според Николай Даскалов това са образите на „Естетът и диктаторът – два образа на един умиращ свят: единият- на поезията и красотата, другият – на неговата уродливост. Романът започва с първия и завършва с втория- началото и края, животът и смъртта, красотата и нейното разрушение. В смъртта на Петроний сякаш няма смърт, а едно вечно прощаване с хармонията, един красив, мерен и безкраен залез на античния свят с неговите бликащи от жизнерадост форми. Смъртта на Нерон е разруха, гибел, отсъствие, край. И… Вяра в необозримата нравствена сила и мощ на човешкия дух, в победата на доброто над злото, на красотата и хуманизма над уродливостта и варварството – най-универсалната, на-проста и най-съвършена идея за смисъла на човешкия живот.“8
За Сенкевич и Булгаков профанното Време на разруха и упадък е краткотрайно. Силата на човешкия дух, вярата, независимо по какъв начин е изразена, са в основата на сакралното време, което се проявява, чрез ирационалното, метафизичното, чрез новото, което носи в себе си.
Както профанното се превръща в сакрално, чрез диалектиката на йерофанията, така сакралното преминава в профанно, чрез множеството процеси на десакрализация. Подобен цикъл на преминаване, десакрализиране на света, предаване на свещен смисъл имаме и в двата романа. Именно той определя поведението на отделните персонажи в романите. „Веднага трябва да добавим, че подобно профанно съществуване, никога не се среща в чист вид. До каквато и степен да е достигнала десакрализацията на Света, човекът, който е изпрал профанният живот, не може да отмени религиозното поведение.9
Чистият атеизъм, пише Звезданов, е разбира се невъзможен. По негово мнение, човекът е устроен така, че да успее да избяга в някаква своя илюзия от суровата мисъл за лично небитие. Той, разбира се, говори за дълбокия и страдащ атеизъм, а не за злобно-ненавистния и поради тази причина атеизмът също не може без вяра, затова е малка разликата между един вярващ и един истински атеист. Атеизмът също предполага безсмъртие ( независимо в каква форма), но отказва да го свърже с представата за съществуване на Бог, или което е все едно на абсолютната идея или световния разум. И понеже няма Бог на небесата, той трябва да бъде създаден на земята, от хората, сред хората. Затова винаги се появява някой, който да провъзгласи своето безсмъртие. Такива люде историята познава много, но тук конкретно ще разгледаме Сталин. Цял един народ е „обожествявал“ личността му. Издигнат на пиедестал, той е съумял да превърне в „прах и пепел“ и последната надежда у хората. Превръща вярата им в страх и суеверие. Булгаков, който също е част от това време описва Москва на XX в „Майстора и Маргарита“ като силно профанизирана. Материализмът, който се явява основното верую в Москва, поражда необходимостта хората да бъдат върнати назад във времето. Там и тогава, когато сакралното е било изконно. Булгаков описва Юдея и силата на Духа, на един единствен човек, който успява да надмогне себе си и страховете си. Той е вдъхновението, макар и условно, на онези християни, описани в “Quo Vadis” и антипод на властващата класа. „Тази класа, владееща света, няма нужда от богове. Тя познава себе си и космоса, изкуството и науката, достига до предела на знанието, което може да даде онази епоха. Тя вярва в собствените си сили. Това бутафорно благополучие застрашава всеки момент да се срути. Християнската религия се оказва по-силна от философията и естетиката, защото древните все още не са дорасли до материализма, а са принудени да вярват в нещо…“10
В “Quo Vadis” и „Майстора и Маргарита“ циклично се пресъздават два вида Време, в което живее човекът. Времето на сакралното и профанното, които се редуват. Дали мистиката на свещеното ще бъде възстановена или изцяло забравена, зависи от хората. Описанието на силата на Духа, вярата и новото, по-различно време, в което човек е преодолял себе си и страха, е само една част от романите. Другата е тясно свързана с историята, без чийто контекст трудно би била разбрана.
Бележки
- Мирча Елиаде, „Скаралното и Профанното“, Хемус, София, 1998г
- Мирча Елиаде, „Търсенето-История и мисъл в религията“, Лик, София, 2000г.
- Мирча Елиаде, „Скаралното и Профанното“, Хемус, София, 1998г
- Мирча Елиаде, „Скаралното и Профанното“, Хемус, София, 1998г
- Николай Звезданов, „В света на „Майстора и Магарита“,Св. Климент Охридски, София, 1993 г.
- Николай Звезданов, „В света на „Майстора и Магарита“,Св. Климент Охридски, София, 1993 г.
- Николай Даскалов, „Оспорвани шедьоври“, София, 1994 г.
- Николай Даскалов, „Оспорвани шедьоври“, София, 1994 г.
- Мирча Елиаде, „Скаралното и Профанното“, Хемус, София, 1998г
- Николай Даскалов, „Оспорвани шедьоври“, София, 1994 г.