Литературата като психоанализа заема от общата или клинична психоанализа следните възлови идеи: преди всичко четири от идеите на Зигмунд Фройд – създателят на психоанализата:
1. Идеята за несъзнаваното
Фройд представя отношението съзнателно – несъзнателно чрез фигурата на айсберга. Видимата част на айсберга е аналогия на психичното съдържание на съзнаваното. Потопената под водата част на айсберга по аналогия се отнася към сферата на несъзнаваното и свързаните с него психични съдържания. Както е видно от тази аналогия, несъзнателното изгражда по – голяма част от психичния живот на индивида, но достъпът до нея е значително по – труден. Според Фройд несъзнаваното се състои от психични съдържания и влечения, които не могат да достигнат до сферата на съзнателното, бидейки изтласкани от него. Според Фройд тези трудно постижими аспекти на психиката могат да се промъкнат през сферата на съзнателното и да достигната своята реализация или сюблимация в сферата на литературата. (Несъзнаваното се състои от психични елементи изтласкани извън сферата на съзнаваното. Те се запазват за дълги периоди от време след като са репресирани. Тези идеи се стремят да пробият, но съзнанието упражнява мощен контрол и ги връща обратно.) Психиката съдържа една динамика в себе си, в която различни сили конфликтуват помежду си и изграждат сферата на психическия живот. Има редица начини, по които несъзнаваното успява да пробие в сферата на съзнаваното. Една от сферите на сюблимацията е литературата и изкуството въобще. В тях се съдържат елементи на несъзнаваното, които са придобили мощна символическа структура. Например, “Да се завърнеш в бащината къща…” (Дебелянов) – Образът на нощта: един психоанализ ще покаже, че всъщност образът на нощта е сюблимиран образ на смъртта. Лирическият герой в своето несъзнавано се страхува от гасненето, от загубата на живота, но този страх е толкова неизразим, толкова силен, че не може да пробие сам в сферата на съзнаваното и да се изрази в собствения си автентичен вид. За да може да пробие смъртта трябва да се трансформира в образ, който е приемлив за него. Тази трансформация или сюблимация превръща смъртта в образ на гаснещата нощ и по този начин навлиза в цялостния фикционален свят на произведението. Сферата на поетическото сюблимирано е обект на литературната психоанализа.
2. Идеята за сънищата
Сънят според Фройд представлява латентно или скрито съдържание, което е свързано с реално желание. Когато сънят бива припомнен в будно състояние, той придобива едно манифестирано (открито) съдържание – тъкмо то намира реализация в литературата. То е манифестирано най – вече чрез сюжета на произведението. Латентното (истинското) съдържание на съня остава в сферата на несъзнателното на автора, като читателят или критикът могат да достигнат до него по пътя на интерпретацията.
3. Идеята “трипартитна структура на психиката”
Фройд счита, че психиката се състои от несъзнавано (id – то), съзнавано (ego) – съзнаваните психични съдържания и суперегото – доминиращите социални и културни норми, които мощно влияят върху индивидуалния живот. Литературната теория трябва да се съобразява с тази тричленна структура на психиката, като разглежда творческия процес и структурата на характерите като част от динамичното взаимодействие между частите на психиката.
4. Идеята за различните видове комплекси, които Фройд описва и които могат да се използват за интерпретация на литературните произведения. Има една цяла група от комплекси, които Фройд в различни периоди от своето творчество анализира. Най – известните са Едиповият комплекс (омраза към бащата), комплекс на Електра (омраза, завист към майката), комплекса на Йокаста (детето се превръща в сексуален обект), известният кастрационен комплекс, комплекса на фалическата завист. Повечето от комплексите произхождат от различни творби на литературата и съответно могат да се използват, за да се тълкува литературата.
Вторият психоаналитик, който повлиява литературната психоанализа е Карл Юнг. Той развива теорията за т.нар. колективно несъзнавано. Човекът споделя знание, преживявания, образи с цялата човешка раса. Тъкмо тези споделени характеристики изграждат онова, което Юнг нарича колективно несъзнавано. Споделените същности Юнг нарича архетип. Архетипите засягат начина, по който хората реагират на живота. Те са надвремеви, непроменими и базови. Когато част от архетипите са използвани в литературно произведение, към тях може да се приложи т.нар. архетипална критика.
Третият психоаналитик, който съществено повлиява литературната теория е Жак Лакан. Лакан е важен с шест свои идеи:
1. Човешкото същество влиза в една предсъщесвуваща система от означаващи, която получава своето значение единствено чрез езика. Именно поради това Лакан сравнява структурата на несъзнаваното със структурата на езика. Субектът получава своята субектна позиция едва когато влезе в релационната система на езика. Това става, когато човек може да каже ‘аз’ спрямо ‘ти’, ‘съм’ спрямо ‘си’, когато се самоидентифицира като Аз в една релационна система.
2. Лакан, който е Фройдианец заема от Фройд т.нар. два основни принципа на психиката – принципа на удоволствието, който е населен от принципа на реалността. Принципа на удоволствието е творящата част от човешката психика. Вторият принцип – на реалността, който в европейската култура се свързва с мъжката позиция или със законите на патриархата, изгражда онова, което Фройд нарича Суперего. Според Лакан принципа на удоволствието и принципа на реалността са в постоянен конфликт, като много често съдържанията на принципа на удоволствието биват изтласквани в несъзнаваното.
3. Първата фаза в човешкото развитие е т.нар. имагинерна (образова) част. Тя се характеризира с липсата на граница между субекта и обекта. Субекта си въобразява собственото его. Тук той разглежда света като един процес на творене, в който основното е самосътворяването. Втората фаза в човешкото развитие е фазата на символическото. При нея става разцепване между субекта и обекта, като психичния живот се организира около двоични (бинарни) опозиции. В тази втора фаза субектът търси вече не въображаемата, а символическата насоченост в своето самоидентифициране (вече може да каже “това в огледалото е символ на мен”)
4. Лакан твърди, че Аз – ът в речта не е съзнателният Аз, а е несъзнателният Аз.
5. Субектът или Аз – ът се състои от означаващо и означаемо, като и двете са несъзнавани. Лакан твърди, че те непрекъснато са флуидни или се приплъзват. Това приплъзване се осъществява в езика, при което в езика непрекъснато се появяват метафори, метонимии (екзистенциална близост – термин замества друг термин – “Върхът отговори с други вик – Ура! ”). Лакановата идея е ,че тъй като езикът е система от означаващо и означаемо, термините се разместват и се получава литературна машина.
6. Според Лакан не съществува неразстроено означаващо, т.е. езикът е непрекъснато склонен към вътрешни размествания и отмествания (“Отивам си” – означаемо – звуци, означаващо – придаване на различен смисъл).
Доц. Гено Генов
Източник: ggenov.blog.bg
