Когато на младо дръвче глог се присади калем от жълта круша, въпреки твърде различната природа на двете растения резултатът е смайващ. Дървото-приемник пуска дивите си сокове да текат и да хранят крушовата клонка. Тя започва да расте, минават няколко години, заяква, започва да цъфти и да дава плод. Но вече не е жълта и не е мека скорозрейка. Крушовите плодове са се сдобили с по една червена страна и с кораво-стипчива кожица. И с един с нищо несравним вкус, получен от кръстоската.
Такава уникална и жизнеутвърждаваща поетична „материя” се е получила в българските стихове на поета и преводача Хайри Хамдан, включени в новата му книга „Един живот не е достатъчен”, излязла от издателство „Пергамент” в края на 2016 г. след конкурс на Министерство на културата. Творецът, донесъл в България арабското светоусещане, йорданската култура и литературна традиция, от много години използва българския език като работен и като такъв,който му дава материал, форми и свобода за личното му творчество.
Стихосбирката, заявяваща съжаление и неотменност с твърдението „Един живот не е достатъчен” е изпълнена с дишаща, топлокръвна поезия. Тук липсва студенината на логоса, тук няма умозрителни експерименти със значения и натрапчива логорея, внушаващи фрустрация и алиенация. Поетичният език и фигурите, с които са изпълнени стиховете на Х. Хамдан, са една богата амалгама – от близко и далечно, от донесеното и придобитото (с обич), от четирите сезона, от пустини и дъждове едновременно, от мигове и животи, от думи и поеми, от тъга и веселие, от изживяване на любовта и раздялата.
Поетът е събрал стиховете си в 3 цикъла, които поставят акцент върху различни начини на себереализация на лирическия герой.
Цикълът „Повече от един, по-малко от двама” дава поетична дефиниция на любовта и близостта:
„Бяхме толкова близки
аз и ти – винаги сме били
повече от един,
по-малко от двама.”
Миналите времена в това четиристишие оставят привкус на тъга по изгубеното състояние на единение.
Следващите стихотворения умножават и омаловажават собствената ценност през призмата на другия:
„Имам достатъчно
да нахраня
гарван…” – в този случай лирическият герой е богат и цялостен, или „Аз съм, щом ме има за другия, за безпътния”. А в стиховете, разказващи за оставената отворена врата, която дори от крадеца е подминавана – се надига въпросът: Има ли ме, знача ли нещо, ако съм незначителен за другите?
В този цикъл е поместено стихотворението „ Бездушна песъчинка”, илюстриращо творческия и философски принцип да се върви от частното към общото, от детайла към глобалното.
В книгата много от поетичните творби започват или завършват с обръщение към любимата. В този план любовта не е абстракция – тя е реалност с адресат. Самата поезия е описана многостранно и богато в стихотворението „Поезията е красота…”, с всичките й плюсове и минуси, но разсъжденията върху същността й не биха били пълни, ако нямат връзка с любовта, ако не приближават любимата.
Лириката в книгата е богата на цветове – чисти и ярки, които се срещат в този си вид в заобикалящия ни свят – синьото небе, черният гарван, жълтите листа, зеленият бадем. Книгата е обиталище и свят на цветя, растения, на градове и пристанища, на небе и море. Сърцето може да бъде „зелена коприна, черна дантела”, но може да е и „бяло сърце – свободно от спомени”. Образите се преплитат неочаквано в търсене на поетическото съвършенство и духовен уют. Значенията и посоките може да са противопоставени – но те не накърняват общата представа, а разширяват пространството за живот:
„Когато твоят влак се изстрелва
на север,
корабите ми акостират на юг.
Усещането за посока е трайно
повредено.”
Сезоните са смесени, а времето е смалено – но така топло, меко и минорно:
„Навлизам дълбоко в топлите води на морето,
докато слагах сламената си шапка,
есенните листа, жълти, се разпиляха наоколо.”
Нещо подобно се случва и в стихотворението „Наоколо пълни бъчви със смях”.
Много от стиховете в книгата впечатляват с картини и полъх от ориента – в тях се усеща топлина, страстно обещаниеи копнеж, такива са „За да прескочиш границите…”, „Корабът ми подрани”, „Понякога кафето…”, „Ех, да можех да съхраня…”, „Косите на стиха побеляват”, „Покрай стените на мълчанието”. Спомени и мечти за родната южна земя, вляла във вените и в сърцето на поета гореща кръв, съзерцателен дух, песенна и красива поезия. За тях говори Х. Хамдан и в стихотворението „Не помня откога…”, което звучи като негово творческо и житейско верую.
Цикълът „Хапчета срещу забравата” съдържа в голямата си част кратки поетични творби, посветени на любовта и поезията. Те са като уловени, запечатани мигновения – усетени ту като облак, ту като огнен дъх.
Третият цикъл, „Нататък към изгрева” – е сравним с многопластово поетично пътешествие. Дълго, пълнокръвно ли е то, или недостатъчно в житейски план?
„Нататък към изгрева” обединява оптимизма на обновяването и новото раждане с носталгичното присвиване на сърцето и завръщането в спомена. Стихотворението „Зеленият светофар ме пусна” прескача от буквално към метафорично, различните посоки и символи изграждат противоречив, но жив и дишащ свят. Връщането е това, което дава смисъл чрез чувството в творбата „По течението на текста”, но то е и табу, тежка орис, силна емоция, в чиито плен е лирическият герой в стихотворението „Не поглеждай назад”. Поетическите творби, които тръгват от сърцето(„Сърцето ми – синева” и „В сърцето – плесен.”), рисуват ярки картини на носталгия по далечното неназовано, останало скъпо и ненакърнено от новото време и образи в съзнанието. Но бленуването по далечното отечество не замъглява погледа на поета, написал с болезнена откровеност и това стихотворение:
„Ореолът на Господ
обгърна Близкия изток,
всеки иска да го докосне,
кой с ръка, кой с ракета.”
Тревожните въпроси се натрупват, както в творбата „Тревожни въпроси”, така и в стихотворението-равносметка, послужило за име на книгата.
Има ли утеха, ако се окаже, че един живот не е достатъчен, ограничен от своя неизменен край? Не случайно авторът в много от творбите си говори за поезията. Тя е неговата продължителка на живота, „буквите се борят срещу забравата, / запечатват имената на мъртвите”, поезията не е ограничена във времето, в сравнение с човешкия живот.
Ето я и надеждата – пожелание, с която ни е направило съпричастни перото на поета:
„Дано този стих не свършва,
докато търси своята храбра риза,
своите изгубени орбити.
Дано този стих не свършва,
докато намери твоята сянка,
скрита в божеството на деня…”
Иглика Дионисиева
Хайри Хамдан, „Един живот не е достатъчен”, Изд. „Пергамент”, 2016.
