Изразът “всичко ново е отдавна забравено старо“, който най-често се отнася до модата, може спокойно да бъде приложен и в изкуството.
От известно време насам в литературата се наблюдава особено явление, в което писането без препинателни знаци и с малки букви е приоритет.
Новият ред липсва, а абзацът остава само понятие в литературата. Читателят се задъхва, докато стигне до последното изречение, а текстът се лее както се е изливала и мисълта на автора.
Донякъде спирането на дъха е приемливо, ако произведението не е повече от страница или пък е стих.
Често, обаче, липсата дори на една запетая напомня израза: “Да се обеси не, да се помилва!“ или пък беше: “Да се обеси, не да се помилва!“.
Това “ново“ течение би било интересно, ако не беше американският екстравагантен писател Тимъти Декстър, който през 1802 г. година издава книга с много своеобразен език и отсъствие на всякаква пунктуация.
В отговор на възмутените читатели, във второто издание на книгата, добавя специална страница с препинателни знаци, молейки читателите да ги поставят в текста по свой вкус.
Напускам темата преди и аз да съм получила подобна инструкция!
Почти няма човек, който да не е чувал израза: “Бой на негри в тъмна нощ“. На български този израз означава: “Тъмна и неясна, абсолютно непроницаема ситуация“.
Ако прибавим към израза и уточнението къде точно се бият негрите, ще получим заглавието на картината на Алфонс Але (1915г.) “Бой на негри, в дълбока пещера, в тъмна нощ“.
Същата тази картина, която Малевич предлага през 1893 г. със заглавието “Черен квадрат“.
Симпатично нали?
Все пак самият Пикасо казва, че “Добрите творци копират, а великите творци крадат“.
Потвърждава го и Байрон: “Не мога да бъда гениален по 24 часа, няма да имам време да се обръсна“.
Художниците Едуар Мане и Клод Моне понякога се бъркат, защото и двамата са французи, живеят по едно и също време и са импресионисти. Дори името на една от най-известните картини на Мане “Обяд на тревата“ е заимствано от Mоне, който също има своят “Обяд на тревата“.
Унгарският художник Елмир де Хори става известен като един от най-квалифицираните фалшификатори на известни художници. Той прави забележителна “кариера“ с имитации на творбите на Пикасо. През целия си живот де Хори успява да продаде хиляди фалшификати, но в правен смисъл да ги наричаме фалшификации не е съвсем правилно, тъй като де Хори не подписва никоя от тях с името на създателя на оригиналната живопис. Признание за неговото голямо майсторство в имитицията е фактът, че се появяват фалшификати на самия де Хори. През 2014 г., по време на търг в Нова Зеландия са били изложени две картини, нарисувани от него в стила на Клод Моне, но експерт по творчеството на де Хори установява факта на двойна измама.
А какво по-хубаво да откраднеш от самия живот!
Знаменитата формулата “две плюс две е равно на пет“, върху която Джордж Оруел многократно акцентира в антиутопичния си роман “1984“ му идва на ум, когато чува съветския лозунг “петилетка – за четири години“.
Да ви звучи познато?
Позовавайки се на Пикасо великите творци крадат, но как ли се наричат тези които крадат от себе си?
През 70-те години американските издатели смятат, че не е желателно един автор да бъде издаван повече от веднъж годишно. Стивън Кинг в желанието си да бъде издаван повече, започва да пише под псевдонима Ричард Бахман.
През 1984 г. продавач в книжарница установява силната прилика между стиловете на двамата автори и съобщава за това на издателите на Стивън Кинг, твърдейки, че единият от романите на Ричард Бахман е написан именно от него.
Стивън Кинг лично му позвънява и му предлага да напише разобличаваща статия, давайки съгласие и за интервю.
Резултатът е прессъобщение, в което се казва, че Ричард Бахман е починал от “рак на псевдонима“.
Има много факти, които да изложа, но истината е, че каквото и да творите учете се от големите, крадете от живота и бъдете неповторими!
Олеся Николова