Детайлността на света в неговото неспирно въртене и неоспоримото съществуване на всяка негова частица, смисъл сама по себе си – това е центърът, около който Димитър Пенчев завихря своите „Ситновъртежи“. И всъщност създава още един детайл от този свят, детайл, в който да влезеш, опростен до съвършенството на атом („христос бе атом“) , в чието вечно движение да откриеш себе си.
Книга като мъничко бижу, пасващо идеално на концепцията за детайлност на стила хайку – това беше първоначалното ми усещане. После открих българската следа в заглавието, онази хубава думичка „ситно“, придаваща наше си звучене, ново лице, нов нюанс на една хилядолетна поетична традиция. А прочетеното ме завъртя в шеметен танц на мисъл, нареждаща пъзела на света от мигове и фрагменти.
Рядко съм се сблъсквала с поетичната форма хайку, не твърдя, че я познавам добре, но съм сигурна, че я усещам и разбирам. Съзерцанието като търсен ефект от подредените в строгата симетрия на ритъма думи, е постигнато:
взорът ми хвърля
стрели зад хоризонта
луната гледа
Сливането с природата, усещането на течението на живота в нея, също:
графиката на живота
крие се в релефа
на планината отсреща
Основната тема тук, обаче, е човекът като част от пъзела на световъртенето. Човекът с неговите чувства, усещания за реалност, човекът като миг от вечното:
търся си пулса
но все не го намирам
вкаменил се е
Той е жива миниатюра, изживяваща себе си през безкрайността на любовта. Тази вечна тема също не е пропусната, пресъздадена с безкрайната изящност на хайку:
сърцето ти
диктува ритъма
на пулса в моето
Тук жената е неуловимо усещане, спомен за присъствие, свят, късче природа, очи:
гледам влюбено
зелени оазиси
с омайна вода
Усещане за преходност, за вселена, побрана в песъчинка от пясъка на времето, който изтича неумолимо – това е човекът, видян през думите на Димитър Пенчев:
тръпне надежда
в смъртника още
как не разбира
Но въпреки това надеждата остава, докато я има любовта, която е способна да спечели дори и гонката с времето:
ти си любовта
която се надбягва
с времето в мене
Не откривам някаква конкретна подредба в композицията на текстовете в книгата, но това сякаш няма особено значение при този тип поезия. Всеки стих има свой собствен живот, завършен и пълен, допълнително изразен чрез фотографиите, подбрани така, че да продължат думите.
Миниатюрни картини със заряд от силни чувства, разкриващи ни неподозирани дълбочини на смисъла само с един щрих на перото, това ни предлага авторът на „Ситновъртежи“.
Наниз от песъчинки, детайли от света, завъртяни вещо в кръговрата на живота, това е тази книга. Това сме и ние – прашинки от съвършенството на вселената и живеещи в свят „болен от любов“, „болен за любов „, „ние също“.
А само атом любов е достатъчен, за да ни излекува:
аз съм той и тя
всички сме земен прах
христос бе атом
Прочетете още: Есеистика Сезон България
