Хубаво е,
когато поезията е акварел,
а акварелът – поезия
АКВАРЕЛ
Обикновен сюжет – недостъпен или забравен
между храсталаците хълм, събрал палитрата
на есента.
Дали тя е закъсняла или зимата – избързала...
проста и вълнуваща красота, съчетание
на белота, която създава чувство
на безкрайност и тиха мечтателна тъга.
Отвъд този малък свят остава необятен
простор – светлината, планините
като далечни силуети, едва докоснали небето,
небе – кехлибарени и виолетови пламъци,
тук-там сапфирено,
бледо и кротко сияние като от лунен камък.
Усещам картината като нежна поезия,
споделена откровено, без капка сантимент.
че красотата я има и ще я има, само аз
трябва да запазя усета на очите и сърцето си...
Когато видя такава красота,
когато я усетя като обагрена нежна музика,
тогава и тъгата ми е очарователна и мила.
Тихата мечтателна тъга по красотата е и един
спомен, който мога да нарисувам само с думи
... излет до вила на Цигов чарк в ранна пролет –
млади ели я загръщат като в прегръдка.
Набола е вече тревата. Зеленее.
Свежо. Но какъв ден, Боже – вали късен сняг,
вали като първи. Ситно. После на парцали,
а цялата поляна лилавее от пролетни
минзухари.
Не можах, не можах да запазя очите си сухи,
при толкова хубост...
виждала съм цъфнали пролетни ливади,
вървяла съм през тях, полягала съм,
усещала съм уханието на билките... но
тези минзухари – лилави – по зелено
бялата поляна са друго нещо, такова нещо...
Помня един абзац от поетична проза...
– Моля... нарисувай ми овца...
...винаги е хубаво да има
една сълза,
със сол да овкуси живота ти.
