В търсене на добрия човек ми е хубаво
и се чувствам жива с
” първичния аромат” на есетата …
С ЦВЯТ НА ГРАХ
Моята баба по майчина линия имаше най-хубавите очи, с цвят на грах, в зрялост, когато шушулката потъмнее и е готова за откъсване. Дядо, докато почина, не се раздели с бозинявите си потури, най-дълбоките, които някога съм виждала.
Двамата живееха в старата къща, в задния двор и това беше най-интересното място в детството ми. Полусрутена, тя е още там, поради което захапвам усещането за неотлъчното им присъствие някъде тук.
Скръцват пантите на ниската врата и с открехването ù баба ми подава стар светилник и в очите ми грейва невидимото. Тя отваря стария сандък, изписан с цветя, слънце и пеперуди, в който държи ризата с червено петно от първата си нощ, там са надиплени и други белосани ризи. С такава дреха в хладината на приземието хлътват уморените легла под зрелите им тела. Няма тук изтънчени неприличия, има разпасване на пояс и от дълбоките потури се надига сила – сила на мъж, годен и винаги готов за любене…
Чудех се защо дядо по никое време сядаше на пейката, скована от нерендосани дъски, и захващаше броеницата. В сладък унес отместваше с палец едрите зърна, докато ги отброи всичките. После вадеше огнивото, палеше лулата със саморъчно нарязан тютюн и блажено я отлепваше, сякаш довършваше друго действие докрай, до насита… идваше моментът да ми даде една пара, за да не тревожа баба, докато си почива.
След лулата двамата с дядо подкарвахме биволите към реката – само той имаше биволи – едри, черни, дошъл с тях някъде от Беломорието. Качваше ме на гърба на един от тях и прекарвахме в прохладата на плитчината, докато се захлади. Баба ни посрещаше – сега разбирам, че животът им е имал вкус, защото са давали и получавали еднакво. Изпитали са най-голямата сладост на пътя – неотлъчното присъствие на другия…
Човек не може да преживее всичко, но за сто години дядо ми сигурно е преживял най-същественото, озаряван от зелените очи на баба. Потурите на дядо, черните биволи и зелените очи отвинтват ежедневието, а привичките отстъпват място на важните неща – удивлението от живота.
…някъде бие камбана,
животът изведнъж стана много прост –
усещанията препускат в празничен тръс, а
уморената душа потърси
ХРАМЪТ
Видях и притихнах… златни кубета и
сладкогласен звън
от камбанарията на кръстокуполна черква.
Вътре – сумрак и празнични песнопения.
Изкусни ръце са изписали стените и свода,
задържат погледа светците, Божията майка
с младенеца
и те приковават с поглед Божиите очи…
запалих свещ, а тя … заискря, заплака,
сълзите ѝ по тънкото тяло се стичаха – стопи се…
Тук нещо жадно оставих, а отнесох нещо свято –
очите на Бог ме следваха и звънът на камбани,
който обожествява цялата околност.
Навън, между вековни дървета, е скътан паметник
от времето на съграждането на храма –
издялан от камък, позеленял от времето,
той наподобава прекършен ствол на дърво с надпис :
“Тук почива милата ми Елвира”. Под него –
котва и сърце. Сякаш дочух –
“Святий Боже, Святий Крепки, Святий Безсмертни,
помилуй нас …”
Котва, откъснала се от кораба и едно сърце,
останало тук…
————————
Храм – паметник “ Рождество Христово” край с. Шипка.
Построен в стила на ярославската църковна
архитектура, кръстокуполната черква има в кулата
на камбанарията си седемнадесет камбани.
КОТЛЕТО
…кафезът на самотата и безразличието –
парливо, лютиво, ветровито –
там, тротоарът срещу часовника на
Джумаята.
Кафеза с поглед отключвам…
Първо видях котлето – медно котле –
имаше такива във всяка селска къща –
личаха следи от калайдисване, тук-там
позеленяло,
а на дъното му – луковици на лалета,
пробили вече кафява люспица,
зеленее наболо връхче…
Тогава видях и нея – старица
с дребно телце, домашно плетен шал,
прояден от молци –
държи пролет в съсухрена ръка –
“вземи, скоро ще цъфне… боцни го някъде…”
Тротоарът стенеше под крехкостта й,
огъваше се,
невидимото за очите беше в нейните очи –
простите, важни неща, видях със сърцето си.
Студен страх ме полази, а улицата живееше,
огласяна мажорно от тромпет.
Помня, преглеждах световната мъдрост и
попаднах на тема за неблагодарността.
Мнозина не помнят този, на когото дължат
много: ученикът – учителя,
жененият син – майката…
По непонятен начин се пренесох във времето
на пищна младост и хубост,
а колко близо е драмата,
макар че в кръговрата на времето все
ще се срещнат там някъде,
родители и деца… там някъде…
Взех всички луковици – трябват ми, важно е…
Познати стъпки на прага, докоснато рамо и
“Мамо! ”
Намери ми котле, малко медно котле. С невен
ще го напълня, да грее като теб,
когато ме гледаш в очите…
сине…
ГЛЪТКА ВИНО ОТ ГЛУХАРЧЕТА
Скоро ще дойде есен, от дърветата
лудо ще завалят листа , после вратите ще се затръшнат
да ни приберат…а има желания,
които цял живот те преследват и все не намираш трамплин…
Хвани ме за ръка, не ме пускай докато не прекосим тази дълга улица
и ме гледай, докато се отварят прозорци и врати
и ни се чудят, и се надигат, извръщат се…
полюшват се уличните старинни фенери,
от помпозните цветарници ръсят тичинки петуниите
като младо жито.
Каква дневна говорилня, скандални погледи, омагьосани
шумове от кюшетата – това си ти,
мой древен град – галиш с перо и багри, разплискваш сияние,
чар и мирис, и мислиш за секс,
обличаш се с него… твоята дума покрива всичко под краката ти,
блъска се в мен, отскача,
не ми въздейства…аз съм любов –
“ моите очи се ненаглеждат,
моите уши се ненаслушват “ –
Глътка вино …и твоята ръка…
ПОГЛЕД НАВЪН
… нещото
През прозореца се вижда как светлото
се движи тихо като ветрец. Мълчи.
В глезените му се вкопчвам,
искам то да се весели, сякаш се къпе в поток,
не го пускам, докато не ме намери онова красиво,
крехко и независимо колко е чупливо Нещо, което
се вижда или влиза отвън. Дали да не изтупам
праха от предишна сексуалност –
да го погледна право в очите
и времето да застине много,
много дълъг миг… безсрамно
да се извие във въздуха като аромат
и да започне да действа…а аз съм вътре –
съвършеният охлюв, който носи
всичко на гърба си, но държи на свободата.
Моля се.
И молитвата съм…
