Карлос Хавиер Гонзалес (Carlos Javier González)
Смъртта е онази странна и негостоприемна неизвестност, за която обаче всички имаме новини. Никой от живите не знае какво представлява, въпреки че може лесно да бъде проверено, поне в чуждото тяло. Известният мислител Бюнг-Чул Хан разсъщдава в „Смърт и различие“, през какви обрати преминава егото, оказвайки се на тази граница – смъртта.
Свети Йоан Кръстител казва в една от най-удохотворените си притчи, че всичко се ражда в нощта – в нея се заражда смисълът: „въпреки че е нощ“, той повтаря отново и отново част от мистиката, има източник, от койтоНощтта е първоизточникът на всеки живот, на всяка надежда, дори на света, по принцип. Само в тъмнината може да се види светлина – едното състояние е производно от другото.
Смъртта е непоносимата сенка, под която се разиграва животът. Това е може би парадоксът на par excellence: условието да бъдеш жив е, да се изправиш пред края. „И това е така, – обяснява Бюнг-Чул Хан в „Смърт и различие“ (в редакцията на Хердер), може би най-добрата книга, която е написал (поради дълбочината и обхвата) – защото преди настъпването си, смъртта поражда патологична хипертрофия към себе си. Инстинктът на егото повелява – всичко съществуващо приключва с мен. Изправен пред смъртта, Аз-ът унищожава всичко около и след себе си. В това страдание е краят на Аз-а, преврнал се в непоносим гняв към всичко, което не е Аз“.
Любов и оцеляване
Смъртта, Хан дава като пример „Кралят умира“ от Йонеско, ни се представя като „различна от властта“, извън обхвата на желанията ни. Пред лицето на смъртта „любовта се превръща в стратегия за оцеляване“, защото „който обича, не умира“ и, можем да добавим: любимият не се забравя – следователно е неподвластен на смъртта. Смъртта е в състояние да генерира тотална любов, „в която Аз-ът се слива с другия. Тази любов означава оцеляване“.
Апотеоз на Аз-а
Хегел казва, че желанието да се утвърдим своята изключителност в съзнанието на другия е присъщо на човешкото същество. “Това желание – обяснява Хан – не е необходимостта не да се представи което е Аз-ът, а, по-скоро, търсене на признание и престиж.“ Поради тази причина, тъй като другият, който също е Аз, имайки същото желание, се генерира „борба между две желания“. Определящото не е, как тази борба се решава, по отношение на физическото превъзходство или интелектуалните умения, а по-скоро, като надмощие над смъртта: „В тази борба, инстинктът ни за съмосъхранение, достига до крайности. За да не умреш, трябва да поемаш рискове, които се оказват твоя истински живот.“
Трябва да сме подготвени за смъртта, да сме достойни за този неизбежен край. „Който не рискува в живота си, – казва Хан – води едно животинско съществуване, в капана в природата. Хегел говори за необходимостта от определен вид „самоубийство“. Трябва доброволно да приемете опасността да умрете. Тоест, говорим за свободата да умрем. Поради естеството на смъртта, ние, за разлика от животните, сме в състояние да се издигнем над елементарното в природата. Свободата, като свобода да умрем, би била нашето превъзходство над „незначителното съществуване“.
Хайдегер тематизира смъртта като „превъзходният контакт“ с нашето Аз, защото в крайна сметка, за да бъдем способни да умрем, трябва „да можем да бъдем себе си“, сами да ръководим съществуването си. В „Увод в историята на понятието за време“, Хайдегер пише: „Със смъртта, която се случва само в момента на умирането, пред мен се изправя моето собствено Аз, моята воля да Съм във всеки един момент от съществуването. Това е последното моето Dasein и което във секи един момент мода да Съм – тази възможност е моето собствено „аз съм“, тоест, е моето най-собствено Аз.“
Осъзнаване на смъртността
Бюнг-Чул Хан определя в книгата си смъртта, така че, да се мисли за нея, не като събитие, от което сме зависими или, по-грубо – осъдени, а като събитие, в което трябва да се научим да казваме „Да“ с цялата твърдост, на която сме способни. Когато се изправим пред смъртта, трябва да сме уверени в в себе си – че Сме. Човешката смърт е нещо изключително индивидуално, събитие, единствено в което сме сами със себе си и, поради това, не трябва да се чувстваме нещастни. Това има предвид Хайдегер, посочвайки: „смъртта, далеч не е окончателният край на Аз-а, е точно обратното: утвърждаване на моето собствено Аз, което расте и се храни с мъка“.
В тази книга, Хан очертава паралелите между смъртта, волята, идентичността и трансформацията: от идивидуални проекции на мисленето, до тотално познавателни дискурси. Обсъжда, като изложените по-горе, тези на Хайдегер и Левинас. Според Левинас: „Смъртта изправя на преден план нашето най-междуличностно измерение и, следователно, това е етично събитие. Любовта към другия е емоция за неговата смърт. Любовта към другия, а не мисълта за собствената ми смърт, е референцията на смъртта“.
Този проект на Хан за философията на смъртта, е още по-актуална именно днес, във времена на огромно социално, хуманитарно и политическо напрежение. Хан апелира да приемаме смъртта, като събитие, осигуряващо ни спокойствие и познание (индивидуалният дискур за смъртта). Но нашата смърт се преживява и от другите, от онези, които ни обичат (социалния дискур за смъртта). Тази книга е, може би, най-непопулярният, но безспорно един от ключовите текстове, не само на този философ от южнокорейски произход, но и в историята на философията на целия XX в.
Карлос Хавиер Гонзалес Серано (Carlos Javier González Serrano) е испански редактор, преводач и философ. Има няколко издадени философски книги. Изнася лекции по философия, психология и литература, сътрудничи на редица медии. Признава влиянията вурху своите текстове на Шопенхауер, Майнландър, Песоа, Херман Хесе и Розалия де Кастро.
