Неделният ден се прибира фриволно разпилян в своите мисли. Дори не се опитва да придаде притеснение за времето, което е отредено за безметежно спокойствие. Студенината на вечерта ме притиска силно, дори без никаква необходимост, към близкия източник на топлина. Някак неестествено е да го търся да приютява вече топлите ми ръце.
Мисълта все се стряска в своето лутане от непредвидимо получените послания и се възторгва едва от дозата сънотворно, което приветливо ми споделя поредната музикална импресия, нахлула в своята случайност на интернет блудстването ми.
Мъчително се опитвам да открия своя съхранен страх от случващото се около мен. Напразните терзания ме карат да търся някакви разумни обяснения, но тяхната липса е толкова осезаемо налична. Опитвам се отново да отправя мисловните си процеси, като им обяснявам за генетичната обвързаност в това да се страхувам. Явно някаква грешка, породена от научно необяснима ДНК аномалия, е създала обезличаването им и ги е накарала да останат консервирани като някаква излишна музейна същност.
Запъвам се и отделям част от наличната си същност в напразни усилия да я убеждавам, че трябва да се страхува от себе си, но тя безсърдечно и безразумно отказва да се подчинява на отправеното послание. Изпитвам странна неприязън към това ми неуспешно намерение и търся начин да го споделя с околните. С огромно недоверие, пораждащо силно недоумение, ме вглеждат непривично последните доверени слушатели. Явно съм се загубил в бездната на невъзвратното нечовешко себедоказване и нереалното съществуване. Няма кого да убедя в своята правота в тази изкривена същност. Няма и бърза възможност да я подредя и да ѝ предскажа светло бъдеще, защото съм загубил онова вълшебство на думите да отварят заключените врати. Вълшебствата и гадателствата са само наръч от излишни емоционални вдъхновения. Упоритост и подражание са немислими излишества в тези намерения, а нещо друго се търси като изключително фантастично вълшебство с някакъв придобит фанатизъм.
Сродната душевна същност се е покрила в самота и не обича да бъде обезпокоена в този летаргичен сън.
Страх е обладал нощната тишина, дори и онези бабаитно смели персонажи са се покрили в своята незначителност и чакат да се отвържат от разумно застопорените си същностни стобори – далечна перспектива за далеч по-разумни времена. Къде ли да открием тази прилична разумност в такова безлично неприличие? Къде да срещнем някоя несъборена стена, на която да се опрем? На чии гърбове да се доверим в тези изстинали времена?
Почти всички са се укротили в някаква умора на своя страх и безлично го посрещат, без дори да забелязват, че вече дори той прелюбодейства и е обладал тяхната същност. Самотна игра на смислено съществуване се оказва това безстрашно и безумно присъствие. Някак ми се иска да ги номерирам тези страхове и да ги наредя по тяхната важност. При всеки сърцераздирателен повик да ги раздавам като непоискан подарък. Вече си имам и списък с наредили се за тези дарове. Ще им ги подаря с усмихната вежливост. Дори не търся и седемте джуджета за прилежни помощници, а ще се натоваря лично с тази мисия. Какво нескрито удоволствие има в това съхранено безстрашие. Ще бъда раздавач на страхове. Какво изобилие от тях съхранихме в своята същност за последните години време?
А днес – днес ми пожелайте страхове. Събирам ги, за да ги даря и да ги обуча в своята нереално безстрашна самота.
проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ
Снимки: Минчо Тодоров
