Б.Д. – Благодарим ти, че прие поканата ни да представиш новата си книга „Завещаване на деформациите”, която се очаква да излезе от печат края на септември. Няколко думи за концепцията и с какво е различна от предходните ти стихосбирки?
Т.Т. – Благодаря и аз за поканата. На пръв поглед книгата не се различава особено. Продължавам да пиша за това, което ме вълнува – самотата, отчуждението, егоцентризма, липсата на свобода. Не съм в състояние да кажа дали съм се променил стилово, а и не съм мислил по въпроса. Това, което смятам за различно, е във втория цикъл „Третични полови белези“. Там съм включил текстове, които според мен проследяват емоционалния възход, деградиране и падение на една любов от мъжка гледна точка. Цикълът започва от мечтата за жена. Не за конкретна, а за жена по принцип. Преминавам през възторга от нейното откриване и присъствие, и приключва с облекчението, че нея вече я няма в живота ни. Това не е любовна история, а разказ за една емоционална обреченост.
Б.Д. – Заглавието, което си избрал, знаково ли е по отношение на посланията и внушенията, които отправяш към читателите?
Т.Т. – Знаково е! Искам веднага да става ясно на читателите, които търсят текстове за сладостно въздишане, пасторални трепети и пеперуди в стомаха, че тази книга не е за тях и е по-добре да не я отварят.
Б.Д. – Имаш ли стихотворение – фаворит от настоящата книга?
Т.Т. – Много са ми фаворити, но това е субективно и не значи нищо. Често се случва да чуя суперлативи за мой текст, който не съм считал за върхово постижение, както и да се възхитя от текст на мой познат автор, а той да ме погледне невярващо и да каже: Ти сериозно ли!? Като деца лежахме с приятели по гръб в тревата и търсехме образи и фигури в облаците. Някои от тях виждахме всички, други – само някой от нас. Поезията, за щастие, има и това свойство.
Б.Д. – Няколко думи за организацията на текстовете в нея?
Т.Т. – На този въпрос мисля, че вече отговорих частично относно цикъла „Третични полови белези“. Спрямо другия цикъл „В очакване животът да приключи“ няма нищо за отбелязване. Естествено, текстовете там не са насипани според датата на написване, например, но не се наблюдава и опит за някаква конструкция.
Б.Д. – Защо ни е нужна поезията днес?
Т.Т. – А нужна ли ни е? Лично аз смятам, че не. Нужна ми е на мен, на вас, но това е пренебрежимо малка част от обществото ни. И мисля, че това въобще не е трагедия. Съвсем нормално си е. Аз, например, нямам нужда от опера, не я харесвам, не я разбирам. Обичам класическа музика, обичам Григ, обичам Вивалди и т.н., но с операта съм скаран. И си живея прекрасно така. И това не ме прави идиот. Нямам никакво отношение към двигателите с вътрешно горене. Не ме интересува как и защо работят. И това не ме прави идиот. Мисля, че ако наистина имаме нужда от нещо днес, всички ние, това е връщане към природата, по близък контакт с нея, до красотата и мъдростта ѝ. Това, обаче, е недостижимо с някакъв цивилизационен артефакт.
Б.Д. – Какви тенденции наблюдаваш в българската литература днес?
Т.Т. – Няма как да говоря за българската литература въобще. Не съм в състояние да го направя, защото за целта трябва да съм прочел и да следя кажи речи всяко заглавие, което излиза от печат, независимо от жанра, а аз не го правя. Много често не прочитам, дори рейтинговите към момента заглавия на пазара. Причините са много – времеви, финансови, субективни нагласи, настроения, класическа незаинтересованост, най-обикновен мързел и т.н.. Наблюдавам обаче нещо в българската поезия през последните години, което ме дразни и все се надявам, че не съм чел достатъчно и не съм прав. Авторите стават все по-детайлни и прецизни в изказа, което е добре, но същевременно са все по-неангажирани социално. В текстовете няма позиция, няма отношение към света, все по-неемоционални и неразголващи са. Някак откровено неискрени. В резултат се наблюдава едно чисто и стерилно като аптека писане. Безсмислено писане. Дразни ме това. Мисля, че зимата винаги рисува по-красиви картини по стъклата ни. Няма как да я победим в това. Пък и в каквото и да е.
Б.Д. – Няколко думи за първата ти премиера в Шумен на трети октомври?
Т.Т. – Ами естествено е първата премиера да е там. Живял съм в този град през последните 20 години. Хората ме познават. Надявам се, че ще дойдат приятели, заедно с издателя в лицето на Иван Богданов, собственик на издателство „Буквите“ ще покажем какви съм ги свършил, ще си поговорим, ще се посмеем и неусетно ще преминем към тихи, кротки забавления.
* * *
колко много самота прозира
в дните
в нощите
в кръчмите
в сърцата на заклетите борци
със бикове и други тикове
любители на скорости
на стръмните жени
на хранене за вечни времена
на странните влечуги
чакат
първо вечерта
а после сутринта
защото нямат друго
за очакване
колко много самота прозира
във това очакване
животът да приключи
от птичи поглед
костите на немите желания
очакват ноктите на болни птици,
от жега са напукани скалите
и кактусите се отърсват от бодлите.
водата с писък се е изпарила,
спасявайки побягналите облаци.
камъните скрили са дълбоко
последните искри живот –
тихото насилие върлува
в каньона между теб и мен.
С Тони Теллалов разговаря Бойка Денева
Прочетете още: Итервю Фотофорум
