Автор: Станко Михайлов
Купонната система осигуряваше 240 г хляб дневно, литър олио и 10 яйца на месец
През Втората световна война, започната на 22 юни 1941 г., страната ни потъна в тежка икономическа криза: глад, беднота, купонна система, болести… И то, след като в продължение на повече от десет години по времето на цар Борис III – от 1932 г. до началото на войната, тя завидно благоденстваше и беше първа сред Балканите. Но връхлетелите след нея смъртоносни болести от малария, тифус, скарлатина, туберкулоза, които надминаваха 300 хил. от населението, освен навлизането на хитлерофашистките военни поделения у нас,
започна поголовно покосяване на страната
и на народа. И докато пред военните години България печелеше първите места на международните панаири за селскостопански продукти в Солун, Лайпциг, Одрин и др. с превъзходния си и ненадминати и до днес по вкусовите си качества балкански кашкавал, сирене, масло, освен натурален билков пчелен мед, а не като днешния му фалшификат, освен петмез, вина, плодове, грозде и още какво ли не, след това всичко в държавата ни започна да се срива. Средната работна надница например на зидар беше между 120 и 150 лв., на чираците по 30-40-50 лв., на учителите около 2700-3000 лв. на месец, на специализираните работници във военната фабрика Арсенала 3200-3500 лв. и т.н. А дотогава освен обилната стопанска продукция, развита промишленост, социална защита, просветителски и други културни приоритети и пр., един бял
килограмов кръгъл и вкусен като козунак хляб, наричан “войнишки”, струваше 5 лв.,
яйцата се продаваха две за лев и т.н.
И още един куриозен факт. През гергьовските и великденски празници живи агнета се продаваха по пазарите от селяните по 80-100 до 120 лв. едното, всяко тежащо по 10, 12 и повече килограма. А, когато човек продадеше кожата на табахните (кожарите) за 70-80 лв., цялото агне кажи-речи излизаше без пари. Нека сега всеки да си направи сметка колко хляба е купувал тогава на ден един среден работник или учител, колко яйца и т.н. и да ги съпостави с днешните надници, покупателна способност и пр.
И още няколко примери от днешно време.
До 1990 г. като кинорежисьор първа категория получавах 240 лв. месечна заплата, която после се
покачи на 415 лв. С тази заплата можех да отида със самолет до Бургас за 10 лв. на билет цели 41 пъти. Днес при средната заплата на висшист такъв не може да отиде дотам дори два пъти, а при позорната ми пенсия от 171 лв. дори нито веднъж. Все по това време типовият хляб струваше 15 стотинки. Или можех да закупя около 3000 хляба,
колкото да нахраня цяла казарма.
Днес със същите пари мога да купя само… около 350-400 хляба.
Две стотинки беше трамвайният билет и толкова един вестник. С тогавашната дневна надница, и то най-ниската от 500-600 лв. преди инфлацията през 1989 г., всеки можеше да купи над три
хиляди билети, кажи речи цял тир вестници. Днес същият може да купи само около 400 вестника,
или толкова автобусни или трамвайни билета.
Но нека отново се върнем към годините преди войната и след нея. Малкият ни военно-работнически град Казанлък, където живеех през онези години, с тогавашно население около 21 хиляди души, също не беше пощаден от връхлетялата след войната социална окаяност. Особено тежко се понасяше това от слабоимотни селяни и бедното население. Нашето семейство напр., въпреки добрите доходи на баща ми като строител, също изпитваше недостиг. Защото човек дори и да имаше пари, пазарят беше празен и нищо не можеше да купи. Всичко се продаваше с купони и по определен грамаж – 240 гр. черен хляб на ден на човек, литър олио на месец, 10 яйца, както и дрехи, обувки, дърва, въглища за огрев, газ за осветление и т.н. – също срещу купони за определени месеци или за цяла година. Не стига това, но за да си купи човек ново палто, панталон и пр.
трябваше да даде 15-20 кг. стари вълнени парцали,
едва след което можеше да получи необходимите дрехи.
Но пък по същото онова време селата и крайните бедняшки квартали не бяха електрофицирани, като днес. Нямаше осветление и хората осветяваха домовете си с газени лампи, със свещи и кандила, или пък от огнища със сухи слънчогледови пръчки. А и откъде можеше да намери човек газ за осветителните лампи, когато и тя беше с купони? Майка да купи две яйца за децата си, или да ги боядиса за Великденските празници, когато и те бяха с купони?
Същото беше със сиренето, кашкавала, колбасите, месото, ориза, захарта, дървата, въглищата за огрев и какво ли не още. Така заедно с повсеместния глад, мизерия, болести, отчаяние постепенно се развихри и черната борса, както си наричаше тогава. Или който имаше пари – купуваше от борсаджиите, който нямаше – тракаше зъби от глад.
Припомням тези факти с единственото намерение
днешните читатели да се запознаят с тях. Защото по-младите изобщо не ги знаят, по-старите вече не ги помнят, другите пък отдавна не са сред нас. При все това повечето живущи днес злобно псуват и проклинат всичко от “доброто старо време” на България. Затова нека всеки да си направи сметка какво значи да получаваш само 240 гр. хляб на ден, направен от трици, мухлясъла царевица и какви ли не други примеси от гадости, които дори прасето не би яло. И какво престъпно разточителство правим всички днес на храна, дрехи, вещи, вода, електроенергия, телефони и др. от бита, траспортната комуникация и пр. Защото имаше случаи, когато мелниците смесваха брашното с приметените прахуляци от циментовите подове с цигарени угарки, или размазани хлебарки, космалаци от плъхове, та дори и полепилите се нечистотии от разкъсаните цървули на работниците. А всичко това после отиваше с книжните торби по фурните, а оттам в гладните стомаси на хората. Поисках да поясня чрез упоменатите случаи, че всички тези данни нося в съзнанието си още от детството. Затова, ако някъде не съм бил достоверен, моля да бъда извинен. Защото по-важното в случая бе да припомня тези факти и всеки днешен читател не само да узнае какво е било социалното минало на българите, но и да ги съпостави с днешното.
Източник: nabore.bg
