Рихард Щраус е роден на 11 юни 1864 г. в Мюнхен. Един от големите композитори на своето време (края на ХІХ и първата половина на ХХ век ), живял и творил до дълбока старост, чиято музика органично въплъщава традициите на класическия романтизъм с естетиката на „новото“ време в различните й жанрове и форми, – от песента и инструменталната миниатюра до симфоничната поема и операта. Според известния немски критик Леополд Шмид: „Музикалният проблем на нашето време е Рихард Щраус. Неговото творчество бележи нова епоха в музикалната история. Той е най-гениалният представител на модернизма.“
От ранни години той е „закърмен“ с музика от своя баща и негов първи учител по композиция – Франц Йозеф Щраус, многоуважаван и високо ценен инструменталист – виртуоз, известен и като „Йоахим на валдхорната” . В продължение на четири десетилетия същият е първи солист – валдхорнист в оркестъра на Мюнхенската опера, професор в Кралското висше училище по музика в Бавария, уважаван диригент и композитор, оставил множество солови и ансамблови творби за валдхорна.
Като инструменталист голяма част от оркестровата му дейност е свързана с изпълненията на трудните валдхорнови сола в творчеството на Рихард Вагнер. И въпреки че през целия си живот е с резерви към естетическите възгледи и музикалните идеи на композитора, Щраус-баща е несменяем водач на медните духови инструменти на премиерите на музикалните му драми „Тристан и Изолда”, „Рейнско злато” и „Валкюра”. Дори на 60-годишна възраст, той оглавява валдхорновата група и на последната – „Парсифал”!
Прекланяйки се пред признанието, майсторството и таланта на своя баща, с чувство за синовен дълг, Рихард Щраус оставя в наследство едни от най-емблематичните произведения в световната съкровищница за валдхорна, обогатявайки репертоара й в областта на соловото и камерно-ансамбловото творчество със следните оригинални художествени произведения: Два етюда за соло валдхорна, опус 12 (1873 г.); Алпийски рог за глас, валдхорна и пиано, опус 29 (1878 г.); Интродукция и тема с вариации за валдхорна и пиано в Ми бемол мажор, опус 52 (1878 г.); Концерт за валдхорна и оркестър № 1 в Ми бемол мажор, опус 11 (1888 г.); Анданте за валдхорна и пиано в До мажор опус 86А (част от недовършена Соната за валдхорна и пиано, 1888 г.); Концерт за валдхорна и оркестър № 2 в Ми бемол мажор, опус 132 (1942 г.).
Интродукция и тема с вариации за валдхорна и пиано в Ми бемол мажор е написана през 1878 година, с която 14-годишният юноша прави подарък за рождения ден на своя баща. Творбата е негов първи композиционен опит в сферата на соловото му художествено творчество за валдхорна и пиано. Интересна е оценката на родителя за този негов подаръчен жест, изказана в мнението, че „пиесата му е много по-подходяща за възможностите на инструмента флейта, отколкото за валдхорна“. В резултат на това съчинението потъва в забрава до 1988 г., когато именитият мюнхенски изпълнител и валдхорнов издател Ханс Пицка открива случайно пиесата в семейния музеен архив в Гармиш – Партенкирхен, благодарение на което световната й премиера се осъществява след цели 111 години (!?) на 23 юли 1989 г. от ученика Марк Остертаг (също на 14 години !), в партньорство с неговата майка на представителен международен концерт в мюнхенската зала „Карл Орф“.
За първи път у нас пиесата прозвучава на 21 октомври 1992 г. в рецитална изява на абитуриента Иван Вачев и пианистката Светла Данева, състояла се в Аулата на НУМСИ „Христина Морфова“ – Стара Загора.
Направената паметна оценка за творбата от Франц Щраус обаче провокира именития унгарски флейтист Андраш Адориан да я транскрибира и чрез активната си концертна и педагогическа дейност по света, да я популяризира и чрез този инструмент. Нейното първо изпълнение във флейтовия си вариант в България е направено на концерт в Русе от самия аранжор в рамките на ММФ „Мартенски музикални дни“ на 25 март 2000 г.
През следващите две години (1878-1879) Рихард Щраус създава и други художествени произведения, между които един струнен квартет, Увертюра за симфоничен оркестър и Сюита за 13 духови инструмента, трупащи заслужена популярност на младия и все още неизвестен техен автор на открити публични концерти в Берлин и в други градове на Германия.
Първият концерт за валдхорна и оркестър в Ми бемол мажор е написан през 1882-83 година, в три части – Allegro, Andante и Rondo. И макар че Рихард Щраус е 18-годишен, в партитурата на тази му творба вече ясно се проявяват потенциалните възможности на неговия голям музикален талант. Като „klavieraszug“ същият е издаден от “Йозеф Айбл“ (края на 1884 г.), докато първото официално публично изпълнение на творбата е на 4 март 1885 г. в Майнинген от солиста Гюнтер Лейнхоз и Саксонския придворен оркестър под диригенството на Ханс фон Бюлов. Любопитна историографска подробност за този негов опус е, че е една от представените си дипломни работи при завършване на специалността „Композиция“ в Мюнхенския университет. Благодарение на притежаваните високи художествени качества много скоро концертът става еталон на изпълнителско и интерпретаторско майсторство за концертиращите валдхорнисти и за свирещите на инструментите тромбон и туба в Европа.
За първи път творбата прозвучава и в България в изпълнение на Тодор Танев Вучков (солист-оркестрант от колектива на Софийска оперна дружба) със съпровод на пиано в сборна публична изява в столицата, състояла се в края на 40-те години на ХХ век (по доклад на студента Георги Парцов пред катедра „Духови и ударни инструменти“ в БДК-София).
Като ансамблов вариант за четири солиращи валдхорни в аранжимент на Фердинанд Еккерт (1865-1941) – чех по произход, съчинението за първи път (но само с първата си част Allegro) е изпълнено през м. май 1988 г. в гр. Бургас от ученици на Музикалното училище „проф. Панчо Владигеров“(преп. Тодор Тодоров) с оркестъра на Бургаската филхармония.
През 1888 година по случай Сребърната сватба на своите родители (Франц Щраус и Жозефина Пшор), Рихард Щраус композира Andante за валдхорна и пиано в До мажор. Замислено като част от самостоятелна Соната, това сантиментално негово намерение остава неосъществено.
Премиерно за България, тази творба е изпълнена от 9-годишния пловдивски възпитаник на НУМТИ „Добрин Петков“ – Венко Делигрудев в сътрудничество с пианистката Наташа Гяурова през април 1974 г. на Първата национална среща на валдхорнисти в Пловдив.
Вторият концерт за валдхорна и оркестър в Ми бемол мажор е едно от последните значими произведения в творчеството на композитора. Написан шест десетилетия след Първия концерт, когато цялото художествено наследство на Рихард Щраус е вече факт, в тази творба са заложени характерните за зрелия му стил черти с много по-сложното инвенционно и структурно осмисляне на използвания музикален материал , широко разгърната контрапунктична фактура с богата темброва драматургия и нехарактерна повествователна комплицираност в соловата партия, която насища с импулсивна и кипяща от енергия и жанрова характеристичност музика, при нетрадиционна динамичност на композиционното й развитие. Като форма (аналогично на първия) концертът е структуриран в три части – Allegro, Andante con motо и Rondo. Създаден през 1942-ра, той е изпълнен за първи път на 11 август 43-та година в Залцбург със солист Готфрид фон Фрайберг и оркестъра на Виенската филхармония с диригент Карл Бьом.
През декември 1965г., концертът е изпълнен за пръв път и в България от студента Атанас Атанасов ( ученик на проф. Карел Стари), в клавирен съпровод на Димитър Минков, на катедрен концерт в залата на Българска държавна консерватория.
Първото публично изпълнение на произведението, записано и излъчено от Радио-телевизионен център – Пловдив е осъществено на 26.06.1979 г. от 17-годишните ученици на Стоян Караиванов – Александър Чонгов и Андрей Петков в Градска концертна зала с Пловдивска филхармония под диригентството на Добрин Петков. Докато световното валдхорново величие Херман Бауман е първият гост-солист у нас, представил се с този концерт в София и Варна през юни 1983 г. с оркестъра на Варненска филхармония под диригентството на Иван Маринов.
Към споменатото до тук и на основата на цялостното творчество на Рихард Щраус, обхващащо две големи области – програмната симфонична музика и операта, плюс множеството вокални творби, инструментални концерти и камерна музика, не е трудно да се стигне до обективния извод за създаденото в областта на камерните инструментални ансамбли, че е сравнително най-малобройно, естетически по-скромно и присъстващо предимно в ранните му юношески опуси, останали като изолирани образци в процеса на неговото художествено себеизграждане като композитор.
Сонатата за виолончело и пиано във Фа мажор, съчинена на 16-годишна възраст (1880 г.) е първото значимо художествено постижение на младия творец, репертоарно наложило се на концертния подиум със структурната изисканост на композиционната си форма, нетрадиционна инвенционна повествователност, неимоверно възвишена и непосредствена лиричност и завладяващо полифонично майсторство. Близостта й със звуковия строй и с характерното за валдхорновия изказ музикално съдържание, привличат вниманието на изтъкнатия пловдивски педагог-инструменталист Стоян Караиванов, който въз основа на задълбочен изпълнителски анализ съавторски я преработва и обогатяващо допринася за запълване на репертоарния недостиг в жанра от такава литература по специалността.
Като художествена преработка (транскрипция) сонатата за първи път е изпълнена от абсолвентите Юлия Йосифова (валдхорна) и Ана Иванова (пиано) от класа на доц. Стоян Караиванов на 17.12.1996 г. на дипломен концерт по камерна музика в Концертната зала на АМТИИ – Пловдив. В този инструментално-изпълнителски вариант същата е авторски патентована и издадена от „Тафпринт“ – Пловдив през 2013 г.
Наследник и искрен почитател на художествените достижения на предшестващите го гениални представители на немската музика Бетховен, Менделсон, Шуман и Вагнер, Рихард Щраус убедително доразвива техните „авангардни“ идеи в жанрове, чрез които се налага в музикалното изкуство: симфоничната поема, операта и вокалното творчество. Съчетали в едно оригиналния му композиционен език със специфични негови виртуозни и хармонични находки, те формират и белезите на характеризиращия го уникален стил на творец, – неповторимо пищна оркестрация и изключително разкрепостени и „модерно“ използвани традиционни класични форми.
В сферата на музикалния театър той е автор на 17 опери, от които по-значителни са „Саломе“, „Електра“, „Кавалерът на розата“, „Жената без сянка“, „Интермецо“, „Елена Египетска”, „Арабела“, „Капричио“ и др. С големи художествени достойнства от симфоничното му творчество са поемите-шедьоври „Дон Жуан“, „Тил Ойленшпигел“, „Смърт и просветление“, „Дон Кихот“, „Животът на героя“, както и програмните му симфонии „Домашна“ и „Алпийска“.
Освен като композитор, в музикалната история Рихард Щраус се утвърждава и като блестящ диригент, работил в най-различни оперни театри (включително Вагнеровия в Байройт) и водещи филхармонични оркестри на Западна Европа.
Не по-малко разнообразна и впечатляваща е обществената му дейност с получените признания и заемани важни и отговорни постове в разнородни музикални институции: Прославен композитор и Маестро, ”Почетен доктор”на университетите в Хайделберг и Оксфорд, член на Академията на изкуствата в Берлин, Главен диригент на Виенската опера (1919-1924 г.), почетен член на Обществото на музикалните фестивали в Залцбург, почетен гражданин на Мюнхен и Виена, почетен ректор на Висшето училище за музика във Виена и др.
След 1924г. работи само като гастролиращ диригент. Последната му изява е през 1947 г. в Лондон.
Паралелно с всичко изброено до тук, той е автор на теоретичен труд за дирижирането – “Десет златни правила. Записано в албума на младия диригент” (1925 г.), и равнопоставен съавтор – редактор с встъпително предисловие, допълнения и коментари на “Голям трактат за съвременна инструментация и оркестрация” от Хектор Берлиоз (1904 г.)
Като цяло изкуството на Рихард Щраус може да се определи за кулминационен връх на късния романтизъм в Европейската музика, а неговото творчество – като съдба, абсорбирала и надградила традициите на многовековното немско изкуство.
Публикацията е публикувана в раздел Авторски текстове
Автор: Александра Гаджева (alexmusicienne)
Нов български университет- София
