ШВЕДСКАТА ИМПЕРИЯ
Мит или реалност
УВОД
ЗА ИМПЕРИИТЕ
В Историографията няма ясно изразена дефиниция за това какво е „империя”. Според някой учени, империя е всяка държава, управлявана от Император, според други – многонационална държава, в която един народ управлява останалите. Съществуват и допълнителни уточнения – съсредоточаване на властта в ръцете на един човек, идеята за експанзия и постоянното териториално разширение, идеята за налагане на директна или косвена хегемония над съседните народи и държави. Истината е, че всяка епоха създава различен модел за това как трябва да изглежда една империя. Най-общо, за империите в Старият Свят, можем да разграничим четири периода – Античен (Персийска, Македонска, Римска), Средновековен (Византийска, Свещена Империя, Арабска Империя), Нова (Османска, Хабсбургска, Руска), Съвременна (Великобритания, отново Русия, Австро-Унгария). Всяка една от тези държава притежава свои специфични характеристики, които я отличават в по-малка или по-голяма степен от останалите.
Всяка епоха предлага своите критерии, за това коя държава е империя и коя не е. Истината е, че съвременниците на съответният период рядко схващат държави, чийто владетел не носи титлата „император” като империи. За това има немалко примери. Днес историографията говори за Португалска Империя или Испанска Империя, но реално нито една от двете няма реални претенции да бъде такава. Важна роля в самоопределянето на една държава като империя има схващането за властта в съответната епоха. Приблизително до края на XVIIIв., властта се приема като нещо повече или по-малко свещено, дадено от Бога. Поредицата от революции в периода 1642 – 1789г. малко или много променят тази представа, но пръв Наполеон, с обявяването на Френската Империя и ликвидирането в последствие на Свещената Римска Империя, разрушава двуполюсният имперски модел, който се налага в Християнският свят още от края на IVв. И продължава до началото на XIXв.
С оглед на многообразието от аспекти и критерии, които историографията предлага, за да докаже дали една държава е империя или не, аз като историк ще си позволя да разгледам настоящият проблем според критерии, които ще посоча лично, без изцяло да се съобразявам с наложените от един или друг изследовател дефиниции и принципи.
Според моята скромна оценка, за да може една държава да бъде наречена империя, тя трябва да отговаря на следният минимум критерии: многонационалност, съсредоточаване на властта в ръцете на монарха (без това да изключва предаването на част от владетелските функции на подчинени на монарха институции-бел.авт.), наличието на идеи за експанзия и доминация като част от държавната доктрина, владеенето на определена територия, надвишаваща етническите граници на управляващият народ (Например Франция през XVIIв. няма как да бъде Империя, тъй като всички земи които владее са населени основно с французи –бел.авт.), армия, която да адекватно отговаря на амбициите и претенциите за имперска власт и не на последно място, монархът да носи или да претендира за императорската титла.
ИМПЕРИЯ ЛИ Е ШВЕЦИЯ?
Изхождайки от гореизброените критерии, смятам, коментирайки отношението на Шведската монархия към всеки един от тях, да достигна до отговора на въпроса „Империя ли е Швеция през XVII-ти век или не?”
1. Многонационалност
Многонационалността е един от основните фактори, които предполагат наличието на „имперски организъм”. В случая със Швеция през XVIIв. Можем да обособим 8 големи етнически групи, подчинени под скиптъра на кралете в Стокхолм – шведи, норвежци, фини, лапландци, датчани, германци, балти и руснаци. По този показател, Монархията на Дома Васа, се нарежда до държави като двете Хабсбургски Монархии (Иберийската и Дунавската). Жечпосполита Полска и Османската Империя. Несъмнено огромната площ на Швеция предполага това изобилие от най-различни етноси, народи и групи, които населяват земите на Севера и към средата на XVIIв. ( а впрочем и до днес), е трудно да говорим за някаква хомогенна спойка, която образуват германските и угрофинските народи в тази част от света. Идеята за „нация” и „националност” по това време все още не се е появила, но определено личат нейните корени. Шведите заявяват своята пълна самостоятелност като народ и ясно се разграничават от датчани и норвежци. Главна причина за това е откъсването на Швеция от Калмарската уния и обособяването и консолидирането на шведите в контекста на борбата за отхвърляне на датското господство. Едновременно с това, отделните етноси в Монархията, не са подложени на асимилационна политика от страна на шведските правителства и де факто Швеция запазва своя многонационален облик до края на 18-ти век., когато Русия получава Финландия и основната част от населението на Швеция остават шведите.
До колкото можем да дадем оценка по критерия „многонационалност”. Швеция отговаря напълно на условието и има право да претендира за това да бъде наричана „империя” през целия XVIIвек.
2. Властта и Монарха
Властта в Швеция е формулирана по един особен, уникален за тогавашна Европа начин. На практика, Швеция е единствената държава, в която селяните имат право на глас. Уникалната шведска система се базира на 2 кралски декрета ( На Магнус Ериксон от 1353 и на Густав Адолф от 1623г.), както и на декрета на Аксел Оксенстиерна от 1634г – „За устройството на Властта”. На хартия, Швеция е една конституционна монархия, в която върховенство има Кралят, но неговата власт е ограничена от Съвета на Висшите Аристократи и Националното събрание. Съвета на Висшата аристокрация се състои от около 10 души, представители на най-влиятелните и заможни семейства в Швеция. Съветът служи като консултативен орган на владетеля, който да ръководи неговата политика и без одобрението на който, кралят би бил „с вързани ръце”. Освен това, Съветът е този, който избира следващият владетел, в случай на смяна на династията или династичен спор. По времето на Густав Адолф се появява и още една функция на Съвета – да служи като регентство в случай че владетелят е малолетен. От друга страна, Националното събрание, съставено от представители на четирите съсловия – аристократи, духовници, брюгери и селяни, гласува данъците и военните набори, изисквани от владетеля. Именно Националното събрание е този орган, който чрез своята дейност и съществуване легитимира действията на Краля и спомага за изключително малкият брой бунтове и актове на неподчинение, тъй като всякакви данъци, закони и военни набори, не са обявени пряко от краля а са приети от представители на народа на Швеция.
И ако това е устройството на Швеция според кралските декрети, то реалното състояние на нещата е малко по-различно. Кралят може (и реално го прави) да манипулира народното събрание, посредством своите речи, които държи пред заседателите по повод обявяването на война, налагането на данъци и т.н. Ако не друго, владетелите от дома Васа се оказват добри оратори и всеки един от тях се възползва в пълна степен от своя талант и ловко манипулира решенията на Националното събрание. Ранните владетели ( Густав I, Ерик XIV, Йохан III, Карл IX) използват Националното събрание като инструмент, с който да контрират влиянието на Съвета на Аристократите. След смъртта на Карл IX, ситуацията коренно се променя. Густав II Адолф признава всички права на Аристократите и Националното Събрание и по този начин печели тяхната пълна подкрепа. За разлика от своите предци, които лавират ловко между двете институции, Густав Адолф се съюзява и с двете и по този начин ги подчинява на себе си. Издигането на Аксел Оксенстиерна (водач на аристократичната партия до 1613г.) за Канцлер на Швеция печели пълните симпатии на шведската аристокрация, а допитването до Националното събрание за всички актове на владетеля, оставя представителите на съсловията с впечатлението, че те са тези, които определят съдбата на Швеция и че кралят винаги прави това, което иска народа. Така, изключително хитро, Густав Адолф си осигурява пълната подкрепа на цялото население на Швеция и от тук на сетне е свободен да действа както пожелае. Тази схема на поведение се следва и от неговите наследници Кристина и Карл X Густав.
Нова етап от конфигурирането на властта в Швеция бележи управлението на Карл XI. След като достига пълнолетие през 1679г. Карл XI решава да вземе нещата в свои ръце. С помощта на дребната аристокрация и на третото съсловие, той успява да се справи с висшата аристокрация и да сломи властта на държавният съвет. Според изследователите на шведският седемнадесети век, Карл XI въвежда абсолютизма в Швеция. Реално, той се възползва от права, които има още от „конституцията” на Магнус Ериксон от 1353, но които са били ограничавани до момента от силата и интересите на висшата аристокрация. Възползвайки се от подкрепата на Риксдага, Карл реформира администрацията, армията и флота, подчинявайки ги на своята воля и успява до голяма степен да унифицира владенията на Швеция извън Скандинавия, налагайки шведския като език на богослужението и администрацията. Всъщност, именно при управлението на Карл XI, в периода 1682 – 1697г. имаме най-големи основания да се съмняваме дали все пак Швеция не е един имперски организъм, но държавата, в своето устройство и начин на действие прилича по-скоро на централизираната монархия на Луи XIV, отколкото на някакъв нов държавен феномен, какъвто несъмнено би била една Скандинавска Империя. Управлението на последният крал от епохата на Stormaktstiden – Карл XII, е един период от 21 години, през който кралят непрестанно отсъства от Швеция се сражава на три фронта с враговете на своята родина. Реално Карл не успява да упражни кой знае каква реална власт над държавата си. По време на неговите походи, администрацията, завещана му от неговия баща, се оказва достатъчно способна да се справи с управлението на страната, въпреки отсъствието на своя монарх. Въпреки това, смятам да се въздържа да коментирам естеството на кралската власт в Швеция в периода 1697 – 1718г., тъй като, както споменах по-горе, кралят упражнява единствено своите прерогативи на върховен главнокомандващ, но не и като върховен управител на своите земи.
3. Dominus Balticaе и идеята за доминация
Идеята за Dominus Balticae се налага в началото на XIVв. в датския двор и реално се осъществява след създаването на Калмарската уния на 17.06.1397г. Но какво се крие зад термина “Dominus Balticae”? Става дума за политическа и икономическа доминация над Балтика, която към XVIIв. Вече предполага и икономическа супремация в региона. На практика, дори Калмарската уния не успява напълно да установи пълно господство над Балтика, като основен виновник за това е Ханзата, която търговски и политически, осланяйки се на стабилните си градски центрове, силен флот и големи приходи, успява да парира опитите на датските крале да поставят южното крайбрежие на Балтийско море под пряката си власт. Когато през 1630г. Швеция влиза в Тридесетгодишната война, Тя владее около 1/3 от крайбрежието на Балтика, но не притежава нито едно от големите пристанища, нито флот, който да превъзхожда останалите. Основен противник на Швеция остава Дания, чиято флота е по-голяма от шведската, но не разполага с удобни морски бази в Балтика.
Когато през 1660г. Швеция е на върха на своята мощ, Швеция вече контролира около половината от крайбрежието на Балтийско море, като големи градове като Рига, Щетин и важната крепост Щралзунд, но големите пристанища в Кралска Прусия и Гданск остават извън пределите на Северната Монархия. Все пак, можем да кажем, че шведите са доминиращата сила в Балтийско море, особено след разгрома на датската флота през 1657г. На чисто идейно ниво, монарсите от дома Васа не крият своите намерения, да продължат претенцията на Калмарските крале и да наложат доминацията си над Балтийските брегове. Тук най-ясно откриваме идеята и намерението за създаване на Балтийска Империя.
И така имаме ли основание да смятаме Швеция за Господар на Балтика? Наистина през 1660г. шведската флота няма реален съперник в Балтийско море, но Швеция владее само 1 от големите балтийски търговски центрове – Стокхолм. Освен това, колкото и да е силна шведската флота, тя си остава затворена в Балтика заради непоклатимият контрол, който датчаните налагат над Зунда. Освен това, шведите не успяват да отнемат от поляците нито едно от големите пристанища в Кралска Прусия, въпреки, че Полша де факто не разполага с военно-морски сили. Подобно на военната супремация, се оказва, че Швеция е по-силна от всичките си противници по отделно, но не съумява да наложи своето господство над съседите си. Още повече, в търговско отношение, цялата скандинавска търговия в този период се доминира от търговците на Нидерландия, която чрез своя флот гарантира, че нето една Балтийска държава няма да получи превъзходство над останалите.
4. Мащаби на Шведската Монархия
Горната таблица показва състоянието на основните Европейски държави в началото на „имперският” възход на Швеция и по време на териториалният зенит на Монархията на кралете Васа. По отношение на графа „население”, е явно, че населението на Швеция е многократно по-малко от това на останалите държави с приблизително същата площ и дори 2 пъти по-малко от населението на Англия. Швеция не разполага с необходимият човешки потенциал за да наложи своята тотална хегемония над Северна Европа. Можем да кажем че шведите са имали късмет, тъй като до Северната Война те воюват или в територии отдалечени или откъснати (Германия, Полша) от Швеция, или с държави, чиито човешки потенциал отстъпва дори на този на Швеция (Ливонският Орден, Дания). В момента в който Швеция се изправя срещу държава като Русия, която може да „извади” на бойното поле толкова армия, колкото й е необходима, Швеция е изправена пред пълен крах. Малобройното население, разпръснато върху огромната площ на държавата ( Средната гъстота на Швеция в средата на XVIIв. Е около 0.8 души на квадратен километър), предполага невъзможност за пълноценно и качествено усвояване на ресурсите на огромната по територия страна, а разпръснатото в малобройни и отдалечени от центъра общини е трудно за контрол от централната власт, въпреки че, трябва да признаем, кралете от Дома Васа успяват поне административно да консолидират подвластните им земи, благодарение на местните енорийски свещеници.
От друга страна огромната територия поставя проблема с прекалено голямата сухопътна граница, която трябва да се защитава ( от Нарвик до Осмо и от Колският полуостров до Курланд). За късмет на шведите, по-голямата част от сухопътната им граница се намира отвъд или близо до Полярният кръг, което прави воденето на офанзивни действия от срана на кой да е враг в един логистичен кошмар, способен да стопи всяка многохилядна армия до няколко-стотин души. Както показва военната история на Швеция, войните, които тя води, винаги са концентрирани във възможно най-южните области, достъпни на шведската армия – Померания, Ливония, Курланд, Прусия, Южна Дания. Именно и в тези територии са концентрирани най-сериозните опити за установяване на стабилни крепости и гарнизони от страна на Швеция.
Като цяло, огромната територия, съчетана с изключително ниския брой население, превръщат Швеция в една държава, която трудно може да си позволи дълга, изтощителна война, както и поддържането на достатъчно голяма армия, която да защити евентуалните имперски претенции на Швеция.
По този критерий, Шведите, що се отнася до териториална цялост отговарят на изискването за „империя” (Изключвайки Русия, Швеция е най-голямата Европейска държава към средата на XVIIв.), но малкият брой население и произтичащите от съчетанието „много земя-малко поданици” фактори, по-скоро определят мястото на Швеция като голямо северно кралство, но не и като империя, в каквато малко по-късно ще се превърне шведският съсед на Изток – Русия.
5. Швеция и нейната Армия
Шведската армия е основният инструмент на кралете от дома Васа за поддържане и осъществяване на техните планове и амбиции, Изграждането на тази армия започва още по времето на Густав Васа и продължава непрекъснато по времето на неговите наследници – Ерик XIV, Йохан III, Зигмунт и Карл. Всеки един от тези крале се опитва да наложи своята собствена гледна точка за това как трябва да изглежда шведската армия, но реално, техните идеи за реформи, засягат по-скоро маниерът за водене на военните действия, а не начинът по който се рекрутира и организира армията, Едва по времето на Густав II Адолф се залага цялостна концепция за реформа както в сухопътната армия, така и в областта на морското дело. С помощта на Аксел Оксенстиерна и Херман Врангел, Густав Адолф се заема да реформира военната машина на Швеция, след като кралството търпи унизително поражение от Дания през 1613г. Променя се начина по който се набира армията – от средновековната система на опълченията, се преминава към система на жребий – 1 на всеки 10 селяни (или 1 на всеки 20, за тези, живеещи под властта на аристокрацията) трябва да се яви, когато бъде повикан от краля. Жребия се тегли от комисия, съставена от представители на местната общност – първенци, енорийският свещеник, местният бирник. Така събраните рекрути се подреждат по полкове и подразделения, групирани така, че мъжете от едно населено място да се сражават заедно в един отряд, с цел да се постигне по-висок морал и по-добри отношения между войниците. Освен системата на набор, краля променя и схемата, по която се обучава армията, както и въвежда нови за шведите техники на стрелба и подреждане по време на боя, заимствани от Нидерландската армия, Густав Адолф е обявен за бащата на мобилната артилерия, с въвеждането на леки, бързоподвижни оръдия, които лесно маневрират по бойното поле. Комбинацията от ефективна огнева мощ и висок боен дух превръщат шведската армия в най-добрата армия в Европа до средата на XVIIв.
След почти катастрофалната Сканска война, новият шведски крал – Карл XI се заема да реформира армията. Променена е системата на набор – вместо по списъци и теглене на жребий, армията се набира, като всяка отделна провинция в империята е задължена да осигури и поддържа 1200 пехотинци и определен брой конници, а за крайбрежните провинции в Скания остава да издържат екипажите на шведският флот. В замяна на това, селяните, които плащат за издържане на флота и армията, получават сериозни данъчни облекчения. Така, лишавайки се от някои данъчни постъпления, Швеция си осигурява една самоиздържаща се армия от 66 000 души, която по-адекватно би отговорила на нуждите на страната във време на война. Увеличава се и флотата, която вече е най-голямата в Балтийско море – 49 бойни кораба. Но започналата през 1700г. Голяма Северна Война, доказва, че въпреки по-добрата си армия, Швеция няма как да спечели война на 3 фронта срещу 6 държави. Основният минус на Шведската военна машина е невъзможността за осигуряване на достатъчен брой подкрепления, заради ниският човешки потенциал, с който разполага кралството. В крайна сметка, се оказва, че Швеция няма нито човешкият, нито финансовият потенциал да поддържа голяма армия за дълъг период от време. Качеството на шведската армия я прави една наистина имперска армия, но нейното количество и постоянната нужда от наемане на чужди войски за да запълват пукнатините по фронтовете, на които Швеция воюва, я правят един верен, но несигурен инструмент, който се оказва недостатъчно средство за поддържане на прекомерните претенции на шведските крале.
6. Крал на Швеция или Император на Севера?
Не на последно място, е важно да видим каква е титулатурата на Шведските владетели, за да разберем, дали те самите претендират за имперско достойнство или не.
Ето как е изглеждала самата титла: По Божията Воля, Крал на Швеция, Готите и Вендите, Велик принц на Финландия, Херцог на Скане, Естония, Ливония, Карелиа, Бремен, Верден, Щетин, Померания, Кашубия и Вендия, Принц на Берген, Господар на Ингри и Висмар, Граф-Палатин на Рейн, Херцог на Бавария, Гюлих, Клев и Бер.
Нека да разгледаме компонентите на кралската титулатура. На първо място стои титлата „Крал на Швеция”. За времето си, когато владетелите са все още крале на този или онзи народ, свързването на титлата с определена земя, а не с определен народ е необичайно. И все пак, в случая, по-важното е, че става дума за „крал” а не за „император” на Швеция. Прието е, че в Католическа Европа има само един император и реално никой друг владетел до Наполеон, не е претендирал за същото достойнство. Но изхождайки от факта, че Швеция не е католическа, а лутеранска страна, мотива за единоначалието на императорският институт автоматично отпада. Друг е въпроса, до колко е тежала императорската титла тогава, макар че, съдейки по действията на германските принцове, не титлата, а военната сила на Хабсбургските императори, са ги карали да се съобразяват с мнението на Виена. И така, спорно е до колко шведските крале наистина са имали респект от императорите във Виена, или пък отказа им от имперска претенция, се дължи на простият факт, че те никога не са се опитвали да бъдат императори.
Но да продължим с останалата част от титлата… „Крал на Готите и Вендите…” Това е явно продължение на прастарата традиция, шведите да схващат себе си като преки потомци на древните готски крале, които се преселили на юг и основали първите средновековни държави. Интересна е претенцията за „Крал на Вендите”. Венди е името, което в германските народи замества познатото ни „венети” т.е. западните славяни. По това време западни славяни са поляците, чехите и померанците. И тук можем да тръгнем в три посоки:
1. Претенция към чехите, като западни славяни и протестанти. Особено след договорите от Вестфалия, когато всички признават Бохемия за неделима част от Хабсбургската монархия, е малко вероятно шведите да поддържат претенции в тази насока и по мое мнение, разсъждения в тази насока са излишни.
2. Претенции към оляците. Тук не трябва да се забравя, че крал Зигмунд Васа е крал и на Швеция и на Жечпосполита в продължение на почти десет години. Ако приемем, че неговите наследници продължават тази претенция, тогава всичко би се наредило. Но нещата не стоят точно така. Всъщност, полските крале са тези, които претендират за трона на Швеция и това продължава чак до 1660г., когато след Сканската война, Полша се отказва официално от всякакви претенции към шведския трон.
3. Така ни остава само един възможен и най-вероятен вариант – претенцията да засяга померанските венети, които са славяни, протестанти са и се намират под пряка шведска власт, но тъй като не принадлежат към нито един от двете германски половини от подчинените на шведите народи – германци и скандинавци, властта над померанците се полага да бъде орегулирана чрез отделна титулатура, а именно „Крал на Венедите”.
„Велик принц на Финландия, Херцог на Скане, Естония, Ливония, Карелиа, Бремен, Верден, Щетин, Померания, Кашубия и Вендия, Принц на Берген, Господар на Ингри и Висмар…” тази част от титулатурата засяга завзетите в периода 1611-1660г. земи, както и Финландия, която е владение на Швеция от 1249г.1 Реално тук не се изразява никаква друга претенция, освен над земи, които вече се намирали под властта на Шведската корона.
Остава ни само последната чат от титлата – „Граф-Палатин на Рейн, Херцог на Бавария, Гюлих, Клев и Бер” . Тази част изразява претенциите на Дома Палатин-Звейбрюкен, който е кадетен клон на дома Вителсбах – владетелите на Бавария и Рейнският Палатинат – т.е. кралете Карл X Густав, Карл XI и Карл XII, добавят към титулатурата си една претенция, на която семейството им има наследствено право и не означава някакви дълбоки завоевателни стремежи и амбиции от страна на тези владетели.
След този кратък анализ на цялостната титулатура на шведските владетели, става ясно, че нито един от тях не е поставял реална претенция за императорско достойнство и че единствените титли, за които Дома Васа претендира, се отнасят към земи, които те самите вече са завладели. Следователно, по този критерий, няма как да говорим за Кралство Швеция като за Шведска Империя.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
В заключение към горепосочените фактори, ще си позволя да разгледам и термина с който шведската държава окачествява този период от своята история – Stormaktstiden, което на български се превещжда като „Държава на Силата” (или по-подходящият в случая английски термин „Power State”). Става дума за Швеция като Велика Сила, каквато тя действително е през XVIIв., но не и за Империя. Всъщност, терминът „Шведска империя” е наложен от западноевропейската, и по-специално английската историография, по един характерен за нея модел – да определя всяка държава, която се стреми към хегемония в определена част от света като империя. Както посочихме по-горе, търсенето на хегемония е част от идеята за империя, но не е цялата идея. Още повече, при Швеция това търсене за хегемония си остава по-скоро търсене, отколкото реално надмощия.
Съвкупността от гореразгледаните факти идва да ни покаже, че Швеция в периода 1611-1721г. е едно голямо и силно кралство, което постоянно се бори да надскочи собствените си възможности, но този „скок” става невъзможен заради множеството външнополитически и вътрешноикономически и социални прегради, които се появяват на пътя на Швеция. Прекаленото разтегляне на границите и невъзможността за дълготрайно поддържане на силна и боеспособна армия са основните но не и единствените причини за краха на шведските имперски идеи. Да, смея да ги нарека имперски, защото амбицията като такава съществува повече или по-малко ясно в делата на шведските крале, но тя си остава една възможност, която е на заден план в идеологията на Северната монархия, засенчена от идеята за превантивно разширяване, с цел да се разкъса обръча от врагове, който обгражда Швеция от всички страни. Тук можем да направим успешно сравнение между политиката на шведските владетели и идеите на Ришельо и Мазарен – издигане в ранг на велика сила и пробиване на вражеското обкръжение, достигане на естествени граници и отслабване на съседните държави. Това е една по-скоро превантивна, отколкото имперска политика, продиктувана не от някакви стремежи към върховенство, а от страха и дори параноята, така присъща на държавите, които в една или друга степен граничат с враждебни съседи.
Според моята скромна гледна точка, Швеция в периода на своята Златна Епоха е кралство, подобно на Франция и Англия, консолидирано и далеч по-обединено от владенията на Хабсбургите и на Жечпосполита, но институциите и системата на управление са характерни за кралските институции в Новото време и не притежават типичните за една империя черти, що се отнася до структурата и функциите на държавния апарат.
Александър Стоянов
Статията е публикувана в сп. Българска наука, септември, 2009 г.
