Да видим какво представлява т.н. „Волжка България” в началото на Х век, според първите изследователи – Ибн Русте и Ибн Фадлан, чиито впечатления са почти от едно и също време – между 910 и 922 година след Христа. Малка териториална област с малобройно население от 4 сродни северни тюркски племена, намиращи се в начален и съвсем примитивен процес на политическа консолидация под ръковоството на един княз. В същия начален етап е и процесът по приемане на новата религия – исляма. Волжките туземци имат щастието да обитават малка, но за сметка на това много атрактивна в търговско отношение територия около устието на река Кама при вливането и във Волга. Двете големи реки обединяват огромните си водосборни райони и заедно с големия брой пълноводни и плавателни притоци образуват гигантска транспортна мрежа, по която могат да се превозват и обменат стоки между Севера и Юга. Мрежата достига през Каспийско море до Кавказ и Персия, удобно пресичайки Пътя на коприната. Успешната търговия и лесните пари са допълвани от дребни, но редовни обири на съседните племена. От север традиционните експортни стоки са ценни дивечови кожи, роби и млади проституиращи жени, от юг – живи селскостопански животни, плодове, подправки и занаятчийски произведения. Същевременно волжките тюрки се намират под политическата зависимост на хазарския хаганат, ситуиран между каспийското устие на Идел и западните брегове на Меотидското езеро. Тази зависимост е по-скоро символична, тъй като освен плащане на данъци и едно заложничество на сина на царя, тя не е свързана с други отрицателни последици за местните хора. Според Ибн Русте народа балкар (ал балкарийа) се състои от три сорта: барсул, ескел и балкар. Използването на думата „сорт” означава близко родство между тях.Тук е необходимо да отбележа отново, че верни на манталитета си да манипулират, руските преводачи отново са записали народа като „булгар”. Според Ибн Фадлан, Алмъс е цар на 4 народа, като са назовани три от тях: булгар, суваз и аскал. Ако обощим сведенията на двамата ще забележим, че „асгал” съвпада с „аскал”, „балкар” с „булгар” , останалите два са „суваз” и „барсул”.
Останките от някогашните градовете Булгар, Суваз/Сувар и Биляр дават една добра представа за големината на владението на Алмъс. Средновековния град Булгар се намира на 70 км южно от Казан и на 4 км от Волга, близо до днешното село Приволжский. Град Биляр се намира в непосредствена близост до днешното градче Билярск, на 90 км североизточно от Болфар и 45 км от брега на река Кама. Средновековния Сувар е ситуиран в околността на съвременното село Кузнечиха – намира се на 45 км югоизточно от Болгар и на 60 км югозападно от Биляр. Сведенията на Ибн Фадлан напълно доказват разположението и разстоянията между тези три най-важни места. Ето какво ни е написал Фадлан: „Пристигането ни при него беше в ден неделя, когато беше изминала 12-ата нощ от месец мухаррам, година триста и десета, а разстоянието от Ал-Джурджания до него беше 70 дни. Ние останахме в юртите от неделя до сряда. Те бяха определени специално за нас. Чакахме, докато се събраха царете, предводителите на неговата страна, за да присъстват на четенето на писмото на халифа. Когато настъпи четвъртък и те се събраха …”
От текста се вижда, че от неделя до сряда вечерта пратениците са тръгнали от седалището на Алмъс към другите по-нископоставени царе и са се върнали в рамките на 4 дни. Можем да си представим алмъсовото владение като приблизителната територия между Русе, Разград, Силистра и река Дунав. От трите средища Булгар има стратегическо предимство пред Биляр и Суваз, защото се намира почти до река Волга. Не е случайно, че точно там е определено мястото за акостиране на плавателни съдовете, заедно с тържище, складове и места за отсядане на търговците. Поради тази причина постепенно името „булгар” получава по-голяма известност и се превръща в своеобразна търговска марка.
В следващата част ни предстои да направим сравнение на материалната култура, езика, писмеността, нравите и обичаите на местноото население и ги сравним с тези на европейските българи от първата четвърт на Х век.
Материална култура
Във времето, когато Голямата базилика в Плиска е една от най-големите и представителни сгради в Европа, дворецът на Крум или Муртаг като архитектурнен план и строителна технология е копие на двореца на Диоклециан в Салона, а цар Симеон е кесар или съимператор на Ромейската империя и в центъра на Константинопол е издигнат негов бронзов паметник, живота във волжкото владение на Алмъс протича сякаш в епохата на Адам и Ева. Местните туземци живеят в палатки, палатка – но по-голяма от обикновените представлява и „двореца” на Алмъс. Тухлата, керемидата, камъка и бетона са абсолютно непознати материали. Непознато е и дървото като строителен материал. Единствените дървени сгради са построени до пристанището и са собственост на руските търговци. Няма изградени пътища, липсват елементарни защитни съоръжения около населените места като ровове, насипи или стени. Затова и преводачът на руското издание в бележките си срещу името „Булгар” е записал – страна или град? Арабската дума за град е „мадина”, а Фадлан я използва само при споменаване столицата на хазарите. Както вече споменах, „булгар” при Фадлан има смисъл както за населено масто, така и за област, но авторът използва друга арабска дума – „балад”, което означава страна или местност. Очевидно Фадлан е бил затруднен да използва думата „град” за седалището на Алмъс, защото на практика град в общоприетия смисъл на думата няма , а вместо него е налице обширна равна поляна, върху която са разпънати шатрите на населението. Тук е уместно да припомня подзаглавието на манипулатора Ахмедзаки Тоган, в което твърди, че пътуването на посолството е до „столицата на волжките българи”. Сто и десет години по-късно, през 1136 г. Абу Хамид Ал Гарнати – Испанеца посещава Булгар и отбелязва наличието на голям прогрес – Алмъсовата поляна вече има облик на град, къщите са построени от боров материал, а селището е оградено от дървена защитна стена, за която е използван дъб.
Няма сведения от Ибн Русте и Ибн Фадлан, от които да съдим за наличие на развито занаятчийство – металообработване, керамично производство, килимарство и други. Последният споменава за интересни вещи, които е видял в шатрата на Алмъс – килими, скъпи съдове и брокат, но всички те са внос от далечни страни. Дори царския шивач е арабин, жител на Багдад. Сто години по-късно Абу Хамид – Испанеца потвърждава, че ситуацията с металообработването не се е променила, металите и металните изделия продължават да се внасят от други страни. Ето какво пише той по този въпрос: „А тези мечове, които доставят от страните на исляма в Булгар, носят голяма печалба. След това булгар ги пренасят във Вису, където живеят бобрите, след това жителите на Вису ги носят на Йуру и те ги купуват за самурени кожи, за роби и робини.” Тази сведения контрастират силно на ситуацията в Дунавска България – почти няма средновековно селище, в което да не е развита собствена металургия, металообработка и керамично производство. Противоречиви са сведенията и за селскостопанскаата култура на местните жители. Ибн Русте твърди, че ал-балкарийа са земеделски народ и отглеждат много видове зърнени култури, като пшеница, ечемик, просо и други. Същият автор обаче казва, че в страната им преобладават гъстите гори и блатисти места. Със сигурност можем да твърдим, че по това време владението на Алмъс попада изцяло в зоната на Великата тайга и лесостепите и степите се намират извън контролираната територия. Логично би било да мислим, че при тези климатични условия, производството на зърнени храни ще бъде проблемно, дори невъзможно. Ибн Фадлан потвърждава, че зърнените храни присъстват на местната трапеза и че хората ги отглеждат, без да отрича изрично, че част от тях се внасят от съседни страни. Сигурно е обаче обстоятелството, че местните не умеят да съхраняват зърното и то бързо става негодно за консумиране и опасно за здравето. Ето какво пише Фадлан по въпроса: „Всеки, който се жени или устройва някакво пиршество, необходимо е да поднесе на царя дар във вид на продукти в зависимост от размерите нагощавката, а след това дава и на гостите, като например медовина, набиз, пшеница, която не е съвсем добра, черна и воняща, а те нямат и помещенияда складират провизиите си, копаят кладенци и закопават храната си втях. По този начин само след като изминат няколко дни, тя се разваля и променя вида си, придобива мирис, така че вече не може да се ползва.Те нямат масло [маслинено, зехтин], нито сусамено, нито пък мас. Вместо тези мазнини използват рибено масло. Това масло отвратително мирише, а оттам и храната им.” Според Фадлан лошата и развалена храна е сериозен проблем здравето живота на туземците: ” Аз не видях между тях [нито един човек] да се изчервява, но повечето са болни. В нея [в страната] те в по-голямата част от случаите умират от болки в стомаха, дори се стига и дотам, че това се случва и при кърмачетата.” От този текст можем да направим определени изводи не само за ниското качество на живот, но дори и за интелектуалното ниво на волжките „българи”.
Няма никакви данни за развитие на животновъдство във всичките му форми. По тази причина в диетата на местните липсва мляко и млечни продукти. Тази особеност контрастира рязко на известията на хронистите, че траки, скити и българи са традиционни млекопийци. Според двамата автори, хората на Алмъс ползват в ежедневието си коне, но изглежда, че нямат традиции в развъждането им. Набавят си ги чрез грабеж от съседния народ буртас, чиито основен поминък е именно животновъдството, за което съобщава Ибн Русте.
Външен вид
Без да описва отделно външния вид на местните хора, Ибн Фадлан ни е оставил достатъчно данни, по които можем да получим представи за техния облик. Маршрута на посолството започва от Багдад, преминава през Иран и заобикаляйки страната на хазарите се отлонява на изток към Средна Азия, след което прави завй на запад по посока на Атил, за да достигне до земята на Алмъс. Така пътя на Фаблан минава единствено през тюркски племена. Първата му среща с русите го впечатлява много и той описва техните характерни черти, с които те се открояват не само от жителите на Средна Азия, но и от „волжките българи”: „ Видях русите, когато пристигнаха по търговските си дела и се разположиха на р. Атил. Не съм виждал хора с по-съвършено телосложение от тяхното. Можеха да се оприличат с палми – с руси коси, с румени лица, с бели тела. Те не носят куртки, нито кафтани, но мъжете носят киси, с които те покриват едната си страна, при което едната им ръка остава навън.Всеки един от тях носи със себе си брадва, меч и нож, при това той никога не се разделя с тях.” Откроява се и тяхното облекло, което е различно от всички останали, които живеят на левия бряг на Атил. Следователно можем да приеме, че „волжките българи” са антипод на русите – по-ниски, брюнети и с тъмен, матов цвят на кожата. За матовия ( изглеждащ нездрав) цвят на кожата Фадлан изрично е записал следното си впечатление:” Аз не видях между тях [нито един човек] да се изчервява, но повечето са болни.” Впечатленията на Фадлан за външния вид на русите съвпадат с описанията на европейските хронисти за траките и европейските скити – хуни, алани, гети и др., т.е. за етническия микс на дунавските българи, които са едри и силни хора. Археологическите разкопки на некропола край с. Кюлевча , датиран към първата четвърт на IX век разкриват, че 28% от погребаните войни в масовия войнишки гроб са били с ръст от 1.80 м и повече . Сред индивидулните погребания на обикновени хора също се срещат скелети с ръст над 180 сантиметра.
Когато в началот на ХХ век археолозите започнали да разкопават некрополи в Източен Туркестан и да откриват отлично запазени мумии на бели, русокоси и червенокоси хора, историците получили визулно потвърждение на твърденията на древните хронисти за характерния масов обичай на траки, илири и европейски скити да татуират телата си. В това отношение Ибн Фадлан направил същото като Херодот, Страбон и Амиан Марцелин – описал силното си впечатление за татуировките на русите: „Мечовете им са плоски, с бразди по тях, франкски и от крайчеца на ноктите до шията на всеки русин има нарисувани изображения на хора и предмети и на други подобни.” Татуирането, като вековна традиция сред скити и българи било чуждо както за ал-балкарийа, така и за всички тюрки, които посолството срещнало по пътя си.
Нрави и обичаи
Ибн Фадлан е описал достатъчно подробно погребалните обичаи на волжките туземци: „И когато при тях умре мюсюлманин или когато почине съпругът на някоя жена хорезмийка, то те ги измиват според мюсюлманския обред, после ги карат на каруца – едвам-едвам, в ръцете им е поставено знаме, докато не достигнат мястото, в което ще ги закопаят. Като пристигнат там, те го свалят от талигата, поставят го на земятя, след това изкопават в тази линия гроб, правят и странична пещера и го погребват. Така те [жителите] постъпват със своите мъртъвци.” На пръв поглед в текста става дума за обичай при погребване на мюсюлмани. Но Фадлан също е мюмсюлманин и очевидно необичайността на ритуала го е провокирала да го опише. Всъщност Фадлан е описал много добре спецификата на т.н. нишово погребение, при което след изкопаване на гроба се издълбава встрани ниша и покойника се поставя в нея така, че над него да има здрава ненарушена почва. Това изглежда е нещо съвсем ново и непознато за мюсюлманина Ибн Фадлан и по-скоро е свързано с културата на местните хора, преди приемане на исляма. Въпреки всичко последното изречение звучи обобщаващо, че погребалния обичай се прилага за всички жители, а не само за приелите исляма: ”Така те [жителите] постъпват със своите мъртъвци.”
Нишовите погребения са непознати за културата на дунавските българи. При общо проучени над 3000 средновековни гроба на територията на България, които са датирани VIII – IX век, археологически разкопки са установили едва 20 нишови погребения (0.7%), от които в некропола при с. Кюлевча – 16, с. Ножарево 2 и Девня 2. И днес в България нишовите погребения се практикуват само от българските тюрки – турци и татари. При българите мюсюлмани (помаци) от Западните Родопи обаче, нишовите погребения са непознати. Можем да обобщим, че Ибн Фадлан е описал един начин за погребения на хора, типичен за тюрките, а не за мюсюлманите.
Брак и секс
Траките, европейските скити и българите са известни със своето многоженство (полигамия), разбира се във времената преди приемане на християнството. Този факт винаги е впечатлявал съседните народи, които са били моногамни , особено гърците не пропускат възможност да пишат за екзотичните нрави на техните балкански съседи. И наистина, Фадлан свидетелства не само че русите, като истински северни скити многоженци, но и фокусира вниманието си върху необузданите им оргистични сексуалните нрави. При т.н.”волжки българи” няма данни за такава полигамия, още повече, че ислямската религия не я забранява и възпрепятства.
Ибн Фадлан описва еднаквото крайно строго отношение към свободния секс, изневярата и педерастията на различните тюрски народи, които са абсолютно неприемливи за обществото им, а установините прояви се наказват безусловно със смърт. Ето какво е писал Фадлан за огузите: „Те не знаят що е разврат, но ако забележат или разберат нещо, свързано с него, ще накъсат на парчета тази личност на две в най-буквалния смисъл. Съединяват клоните на две дървета, връзват човека на клоните и го пускат едновременно и намиращият се там се разкъсва.” За педерастията: „Педерастията и педерастът се наказват много строго. Действителен случай: веднъж в Кударкин – правоприемника на царя на тюрките, [някой си] от жителите на Хорезм се отбил при един стопанин за покупка на овце. Тюркът имал голобрад син. Хорезмиецът непрекъснато го ухажвал и го канел при себе си. Най-накрая, момъкът изпълнил желанието му. Тюркът незабавно подал жалба до Кударкин. Последният му наредил: “Събери тюрките.” Той изпълнил заповедта. Когато те се събрали [той] попитал тюрка: “Искаш ли да го съдя действително или наужким?” Той отвърнал: “Действително.” Заповядал му: “Доведи сина си!” Довел го. Той казал: “Би следвало и той, и търговецът, и двамата да бъдат убити!” Аналогична ситуация Фадлан описва и при хората на Алмъс: „Мъжете и жените влизат в реката, къпят се заедно голи и по никакъв начин не извършват прелюбодеяние, а за това няма и възможност. А който си позволи да блудства, независимо кой е той, оковават го с 4 железа [като палешници], завързват към тях и двете му ръце и двата му крака, а след това ги разсичат с топор, започвайки от тила и стигайки до бедрата му. Също така постъпват, ако провинилата се е жена. След това закачват всяко парче от него или от нея на едно дърво.” През средата на ХIII век Вилхелм (Гийом) де Робрук минава през владенията на Златната орда от Константинопол до Монголия и пише почти същото за нравите на татарите в „Пътешествие до източните страни”: „Убийството на човек те наказват със смъртна присъда, също както при извършване на сношение не със своя жена.”
Законът за съдене на хората (Законъ соудный людьмъ) е оригинален акт на българското средновековно право, без аналог във визатийското. Приема се, че ЗСЛ изразява българското обичайно право, адаптирано през нормите на християнската религия, т.е. става дума за закон от същия времеви хоризонт, в който се случва пътуването на Ибн Фадлан. От общо 32 члена текст в ЗСЛ в са предвидени 10 члена – от 4 до 13, които третират в детайли казуси, касаещи пълна гама сексуални отношения между хората. Забележителното е, че за никоя простъпка в областта на секса и изневярата между съпрузи не е предвидено смъртно наказание. Това е сигурна индикация, че между нравите на дунавските българи и крайволжките туземци няма никакви допирни точки.
4. Който си има жена и сблуди с робиня, като се хване безчинницата, князът на тая земя трябва да я изгони извън земята и да я продаде в друга земя, а цената й да се раздаде на сиромаси.
Също блудникът трябва по Божия закон да се отстранява от божите раби, и до 7 години да се подложи на пост: извън Божия храм да стои две години във време на литургията; две години да влиза в черква само до светото Евангелие, а другото време да стои вън; други две години да служи литургията [само] до “Верую во единого Бога”; а в 7-ата година да стои на цялата [литургия], но да не взема (да не яде блажно); а като се сключи 7-ата година, да яде всичко. Длъжен е 7 години само хляб да яде и [да пие] вода.
5. Който [неженен] блудствува с чужда робиня, да плати 30 стънлеза (жълтици) на господаря на робинята, а сам той да се подложи на пост 6 години, както казахме и да не се продава. Ако е сиромах, против волята му имотът му да се даде на господаря на робинята, а сам да се предаде на речения пост.
6. Който чернец (калугер) блудствува, според светския закон да му се отреже носът, а според църковния – да му се наложи 15 години пост.
7. Който се ожени за своята кума, по светския закон и на двамата да се отрежат носовете и да се разлъчат, а по църковния – да се разлъчат и да се подложат на 15 години пост. А редът на поста е такъв: 5 години да стои вън, да плаче и да слуша литургията; 4 години да стои в черква до светото Евангелие; 3 години до “Верую во единого Бога” и 3 до края, и все да е на хляб и вода. Така, като се свърши срокът, в 16-ата година всичко да яде.
Същото наказание да получи оня, който обладае дъщеря си от светото кръщение; също и тоя, който се намери [че блудствува] с мъжетница.
8. Кога някой посегне на девица още девствена, против волята на родителите й, после, като се помирят, ако той пожелае да я вземе и родителите й се съгласят, да стане сватба.Ако ли той изведнъж вземе да не рачи, тогава, ако той е богат, трябва да даде на девицата за срам 6 литра злато, сиреч 72 стънлеза; ако подобни няма, да даде половината от имота си; ако ли е сиромах, да го бие съдията на страната и да го изгони от своята област. Да се подложи на пост 7 години, както писахме.
9. Който посегне на девица още девствена в пусто място и насилствено, гдето няма кой да й помогне, да се продаде, а имотът му да се даде на девицата.
10. Който посегне на девствуваща преди 20-ата й година, то да се продаде всичкият му имот и да се даде на девицата; също и ако някой стори подобното и на годената. А по църковния закон всички се подлагат на пост 7 години, както казахме по-преди за случая ат мъжетница.
11. Който посегне на сгодена девица и с нейна воля да е извършил това, да му се отреже носът.
12. Които извършат брак при кръвосмесителство, да се разлъчат.
13. Който има две жени, да напусне по-сетнешната с децата й и да се бие. А по църковния закон се подлога на пост 7 години.
Към Първа част / Към Трета част
Илиян Вълчанов
Източник: iliyanv.blog.bg
