Как бяха измислени “волжките българи”. Хронология и технология на измамата – Трета част

Писменост и език

Както вече споменах  общоизвестния факт , през периода IХ – X век за официалните случаи дунавските българи използват  гръцки език и кирилица в ежедневието, която е засвидетелствана по строителните знаци и надписи  от Голямата базилика в Плиска. На тази тема екипа на Успенски и Шкорпил е посветил цял раздел в изследването си за Абоба-Плиска от 1905 година, но по стара традиция фактите са  оставени бeз коментар и научно обяснение. Още от дълбока древност Балканите са люлка на богата и многообразна писмена култура. Тракийското и скитско монетосечене безусловно доказват наличието на писменост („тракица” и „скитица”), различна от гръцката. През IV век гетския епископ Урфила превежда Светото писание на гетски език и с това изпреварва латинския му превод  с повече от 70 години. През същия век скитът Етикус Истрос  въвежда в употреба още една писменост – глаголицата, използвана до края на ХVII век в западните часи на Балканския полуостров.

Няма писмени известия и археологически артефакти, че през Х век волжките туземци на Алмъс имат  писменост. Мюсюланските проповедници, които пристигат в страната десетина години преди Ибн Фадлан четат корана на арабски, език, който местните хора дори не разбират. Арабската писменост започва да се използва за  надгробни надписи  едва в първата четвърт на ХIII век, когато фактически започва да се използва и камъка като строителен материал.

Езикът на волжките туземци  категорично е установен от известия на хронисти  и епиграфски паметници, а и от самия Фадлан –  този език е тюркски, който се среща в няколко диалектни форми, използвани паралелно във времето. Съществува обаче теза, базирана само на предположение, че по времето на Фадлан езика не е бил тюркски, а става такъв след установяване на господството на Златната орда през 1236 година. В изложението по-нататък тази теза бъде отхвърлена с помощта на първокласни доказателества.

Тюркският филолог Махмуд ал Кашгари, (1029 – 1101) в своя труд „«Дивану лугат-ат-тюрк”(Речник  на тюрките)  привежда сравнителни данни за средновековните тюркски езици, в т.ч. и булгар и сувар един век преди експанзията на Златната орда.”Езикът на булгар, сувар и печенегите, които са близо до Рум е тюркски  с еднакви окончания”. Ето няколко стиха от  Кашгари на оригинален булгар език, записан на кирилица от руските преводачи и редактори:

Етил сува ака турур/Текат водите на Етил-река

Кайа туби кака турур/ На скалата се разбиват

Балък телим бака турур/Там  са много рибите  и жабите

Колун такъ кушарур/ Блатата също се пълни

Освен несъмнено тюрксата дума „йълтъбар”, на която ще се спра подробно малко по-късно, в целия си пътепис Фадлан е записал една-единствена оригинална дума на местните хора, която означава напитка от мед. Ето как изглежда откъса, взет от българското и американското издание на университета в Индиана:

„Докато се хранехме, царят нареди да ни поднесат напитка от мед, по тяхному тя се наричаше “суджув”, приготвена същия ден или същата нощ.”

„When we had eaaten, he called for a beverage made from honey which they call  suju, which takes a day and a night to prepare.”.

И така напитката от мед се нарича „суджув” или „суджу”, но въз основа на езиковедските бележки на руския преводач А.Ковалевски можем да я четем и като „сучув/сучу”. Медовината е продукт, който се произвежда от две основни съставки –  мед и вода, към които могат да се прибавят по желание някои подправки. Тя е воден разтвор на пчелния мед. На всички тюркски езици „су” означава вода (на чувашки е „шу”), която е едната основна съставка на напитката. Няма пътешественик от онова време, който да не споменава, че меда е основна храна за туземците и се среща  навсякъде из гъстите гори наоколо. Ал Гарнаги споменава изрично, че местните жители издържат на нечовешкия студ през зимата, само защото употребяват много мед и медовина: „А жителите на Булгар са най-издръжливите от хората по отношение на студа, защото в тяхната храна и питие  преобладава меда, меда при тях е много евтин.”

На тюркските езици „бал” означава пчелен мед. „Бал” !? – спомнете си оригиналното наименование на Ибн Русте на страната – „ал Балкарийа”, изопачено от руските преводачи на “Булгар”. Но и тюрксата дума  за сняг – „кар” се вписва учудващо добре в съчетанието „Бал – Кар”. Връх Елбрус е най-високият връх в Кавказ и Европа, ако приемем, че Кавказ и принадлежи. Връх Елбрус е заснежен през цялата година, там има много и постоянен сняг, върхът и планината”  стърчи изидигнат „кабардисал” над околния ландшафт. Страната, в която се намира се нарича Кабардин Бал кар, а преобладаващата част от местното население са тюрки. В днешна югозападна Турция се намира планината Болкар даг. „Бол” означава „много”, многоснежната планина е известно място за ски туризъм в Мала Азия.

По едно неслучайно стечение на обстоятелствата думата „medos”, която означава „мед” или напитка от мед е записана като оригинална хунска дума от Приск Тракиец, при посещението му в столицата на Атила през 448 тодина. И днес, след хиляди години във всички съвременни езици на територията на Европейска Скития думата „мед” продължава да звучи  без промяна като „мед/мьод”. Тази древна дума я откриваме и в предримска Тракия, една от съпругите на Филип Македонски е гетската принцеса Меда. За тракийското племе „меди”, което обитава долината на Долна Струма между южните склонове на Рила, Пирин, Славянка и крайбрежието на Бяло море се споменава в гръцките и римски извори още от V век преди новата ера. Тукидид (455  пр.н.е.  ок. 397) : „…когато минавали през планината (идвайки) откъм одриската земя, (войските) отдясно имали пеоните, а отляво – синтите и медите”. (Thuk. ІІ, 98, 2.) Страбон (64 пр.н.е. – 23) „География” – Книга 7, глава 5: “Към дарданиатите принадлежат галабриите, на които е…, древен град, и тунатите, чиято земя се слива с тази на медите, тракийско племе на изток.” Тит Ливий споменава областта Медика, чиято локация е пак там:„Галската войска се била разположила около Десудаба в Медика, като очаквала да получи уговореното възнаграждение”. (Liv. XLIV, 26, 6-8; )

През Х век Константин Багренородни в съчинението си „За управлението на империята” свидетелства, че в средата на IХ век  по  местата  на някогашните меди обитават склавите „милинги”: „15. За славяните в темата Пелопонес за милинги, езерити и за плащания от тях данък, както и за жителите на града Майна и за данъка, плащан от тях.

Славяните от темата Пелопонес във времето на император Теофил и на неговия син Михаил се отцепили, станали независими и вършели опустошения, поробвания, плячкосвания, пожари и грабежи. През царуването на Михаил, сина на Теофил, бил изпратен протоспатарий Теоктист, по прякор Вриений, за стратег на темата Пелопонес, с голяма и силна войска от тракийци, македонци и от останалите западни теми, за да воюва с тях и да ги подчини. Той подчинил и покорил всички славяни и други непокорни (жители) от темата Пелопонес. Останали само езеритите и милингите около Лакедемония и Елос.”  На гръцки език „μέλι” означава  – мед, а известието на Константин Багренородни потвръждава днешното съвременно значение на думата „мед”.

Епиграфски паметници

През 1720 г. на път за персийския си поход Петър Първи се отбива да разгледа развалините на средновековния град Булгар. Той  разпорежда да се изготвят точни копия на нагробните надписи и да се преведат на руски език. В изпълнение на неговата заповед са описани 47 надгробни плочи, от които само 3 били нечетливи. Известният натуралист и пътешественик Паллас, който е изследвал района също е описал плочите и данни за това са публикувани в първата част на неговия пътепис. Руският географ, пътешественик и историк  Василий Н.Татищев през 1743-1745 в качеството си на губернатор на Астрахан лично е провел теренни проучвания в района около Сувар и Булгар. Татишчев е и първият изследовател, който твърди, че местните хора са били тюркски народ. През 1767 г. около Булгар минава и Екатерина Велика, която на свой ред също не останала доволна от състоянието на средновековните останки и отново разпоредила на съответния  чиновник да се вземат мерки за опазването и документирането им. Изглежда, че точно между управленията на Петър и Екатерина Велика върху епиграфските паметници  е нанесен истински погром . Голяма част от тях са използвани като строителни материали за стопански и битови сгради. Основите на Успенската църква и камбанарията в Булгар са направени изцяло от надгробни камъни.

През 1815 г. в Казан избухва пожар и изгаря  сградата, в която се съхраняват описите на надгробните плочи, направени по разпореждане на Петър Първи. Работата по събиране и описване на плочите продължила – събрани били 200 изцяло запазени плочи и 400 фрагмента със  запазен текст, но почти до края на ХIХ се изпълнила само първата част от заръката на царя – дотогава никой все още не бил направил успешен опит да се преведе текста, написан на арабска писменост, без да се има дори бегла представа, че плочите са изписани с арабска писменост, но на два езика – арабски и тюркски. Едва през  1864 преподавателят в Петербургския университет Хюсеин Фейзханов публикувал три новооткрити плочи, откривайки  думи, които нямат арабско значение, а се срещат в съвременния татарски и чувашки езици. Откритието на Фейзханов ускорило работата на лингвистите по превода на плочите. Вече било ясно, че на арабски език са изписани  кратки строфи от корана, а на тюркски – имената на починалия, година на раждане и смърт или професия . Така върху фрагмент на плоча бил открит и най-стария надпис от 1223 година. Важен момент в изследването на тези паметници е монографията на руския изследовател Н.И. Ашмарин  от 1902 г., доказала тъждественост между булгарския и чувашкия език, а текстовете на част от паметниците започнали лесно да ги разшифрават на база съвременния чувашки език. През 20-те години на миналия век комисия от учени – А.Б.Булатов, Л.З. Залялетдинов, Н.Ф.Калинин и С.Е.Малов съставят три фотоалбума  с  253 изображения на 273 предмета от 13-14 век, 75 от които били с епитафии. Най-ранния паметник от тази сбирка  е от 1244 година. Изследван , напълно описан и преведен от Г. Ашмарин, днес той не съществува, тъй като вероятно е изгубен. В обобщителния доклад комисията е разделила паметниците на две основни групи, които се различавали по стил на изработване, език и размер . В крайна сметка изследователите стигнали до извода, че езиковите различията всъщност са диалектни разлики на един и същ език тюркски език. Особено ценна се оказала работата на Г.В.Юсупов, които написал дисертация, по-късно издадена като книга „Въведение в булгаро-татарската епиграфика”,1960 г., където паметниците са анализирани и класифицирани по хронология, типология и частично по езиковедски признаци. Работата на Юсупов се характеризира със строга документираност на източниците, оригинални интерпретации на текстове и въвеждане в научен оборот на съвсем нови надписи. Всички паметници от района могат да се разделят в езиково отношение на три вида: на арабски, на тюркски р-език и на тюркски з-език, като допълнително в тюркския р-език се установили две – т/ж подразновидности.

Няколко примера за р/з ротации:  токуз / токур – 9 девет ; жуз/жур –  100 сто; съкез/съкер – 8 осем;  отуз/отур –30 тридесет. Така и Ибн Фадлан описва в пътеписа си една и съща река по два различни начина Джаушър и Джаушъз. Но за нас най-важен е следния цитат на Ибн Фадлан:  „Царят премина през водно пространство, наречено Халджа, до река, позната му под името Джаушъз, и остана около нея два месеца, после поиска отново да премине по вода и изпроводи при хора, познати под името Сууаз, за да тръгнат заедно с него. Те му отказаха и се разделиха на две групи, едната от някакъв си род, която като че имаше цар по име Уираг.”  Чрез р/з ротацията ние разбираме, че народа „сууаз” всъщност означават народа „сууар” . Вече обясних, че корена на наименованието е „су” – вода. Сууаз най-общо означава водните ази/аси –  известна от миналато група тюркски племена, за които има голям брой  древни известия. Повечето от наименованията на племената от групировката на Алмъс съдържат в себе си основата – аз/ас : буртас   , аскал , сууаз. На днешен чувашки език „шу” означава „вода”. Ето така изглежда и схема  на диалектните разлики, в чиято основа е тюркската дума „вода”: „су” – „суваз” –  „шу” – „шууаш” – „чуваш”.

Междувременно се установило, че пожарът в Казан от 1815 година не е унищожил безвъзвратно списъците и описите, направени по заповед на Петър Първи. Копие от тях е запазено в Москва в картографски отдел на

ЦГАДА, със сигнатура ф.192, оп., ед.хр. 1/1. Оказало се също, че т.н. описи на Петър били известни на  много руски и европейски историци от края на ХVIII. Интересни данни за тях намираме в книгата на германския историк Антон Фридрих Бюшинг „Изследване на народите, живели от стари времена в Русия”, 1782  Хале  / Anton Friedrich Busching ,

”Abhandung von den Volern welche vor Alters in Rusland gewohnt haaben”. От десетте части на кригата, едната – № 9 – е посветена на „българи край Волга”. Бюшинг изброява 47 плочи, за които твърди, че само 3 не са четливи и ги сравнява с броя на откритите от Паллас, като намира че последния има списък с 49 плочи, от които също 3 не са четливи. Най – ранните надписи са от 1222 г. – 2 бр., от 1226 – 24 бр. (преди инвазията на Златната орда), а най-късните са от 1333 и 1341 година.

Управленска титулатура

Фадлан назовава Алмъс цар на  племето булгар с арабската дума „малик”. Царе или князе  са и неговите колеги – вождове на другите 3 племена, които са му формално подчинени. Но само Алмъс е наречен с древната тюркска титулатура „йълтъбар” на всички сакалиби. Древната тюркска титулатура е добре известна на учените изтоковеди. Тя е установена върху камък още през първата половина на VII век в един от орхоно-енисейските надписи и се отнася за висш военачалник на Източнотюркски хаганат. „Йълтъбар” се среща и върху паметника на Кюл Тегин (732 год) като титулатурата на военачалник на азите, пленен от Кюл Тегин, а сащо и като титулатури на предводителите на тюркските племена, присъствали на погребението му. Титулатурата се среща и в хроники за това време (Х век), отнасящи се за предводители на тюркски племана от района на Северен Кавказ.

Тюркската управленска титулатура „йълтъбар” е обсолютно непозната в средновековната история на дунавските българи. В един продължителен период от време те са известни от изворите, каменните надписи и металнит печати като архонт, канасувиги и базилевс, а ако приемем Именника на българските князе за истински паметник – и като князе. Само за около 40 години при Муртаг и Маламир управленските титулатури се дублират върху няколко каменни надписа – те едновременно са канасувиги и архонт, а Муртаг е титулуван в една миниатюра на Скилица и с древната тракийска титулатура „базилев” . „Базилев” е царска титла, документирана за пръв път в европейската история върху сребърна октадрахма на Гета (475 – 465 г.пр.н.е.), цар на тракийското племе идони .

Заключение

Това изследване имаше за цел да извърши сравнителен анализ към  определен  исторически момент (средата на Х век)  на материална и духовна култура, нрави, обичаи, език и писменост между дунавските българи и  група от сродни тюркски народи, известни в историографията като „волжки българи”. Основните данни са извлечения от хроники на преки участници в пътешествията.Установи се огромна разлика в степента на развитие на материалната култура между двата народа, която може да бъде измерена с цяло хилядолетие. С ръка на сърцето да попитам – какво би си помислил читателя за народ, който открива камъка като строителен материал през XIII век? С ръка на сърцето – аз сравнявам този народ със степента на развитие на индианците по Амазонка преди колонизацията на испанците. Но дори и ХIII век не е безусловно установен момент, че е започнал този процес. Архитектурните особености на строежите в Булгар показват, че  строителните решения и дизайн са заети от арабската строителна традиция, което е допълнителен довод, че архитекти и майстори строители в началото са били хора от арабския свят. През 1846-1848 година професорът от Казанския университет И. Н. Березин бил поразен от факта, че Булгар нямал външна каменна защитна стена дори и през епохата на Златната орда. Не е възможно  вечер да си легнеш в леглото като събирач на мед от хралупите на дивите горски пчели, а сутрин да се събудиш  архитект или изкусен майстро на монументални сгради. За това са необходими много столетия ежедневна практика.

Различията в духовната област, нравите и обичаите са драстични, без установени признаци на приемственост и заемане. Всички установени различия описват два народа, които никога не са имали пресечни точки в историческото си развитие. По убедителен начин  се доказа, че дори привидното фонетично сходство между „българи” и „булгари”  е плод на множество предразсъдъци, заблуди, манипулации и откровени фалшификации, а сред мотивите за извършването им не бива да се изключват и чисто политическите такива.

Вместо епилог

Само на 10000 км от „Волжка Булгария”, далеч в югоизтока на Африка живее племето суаз. Племето суаз е основен етнос на държавата Суазиленд. А дали пък няма родствена връзка между волжките „суази” и едноимения африканския народ? Въпрос на обективно проучване и анализ. И нищо чудно, ако се окаже, че между волжките и африканските суази има по-близки сходства на култура и нрави, отколкото между нас, българите и тюркските  ни кандидат-роднини.  Предоставям тази идея безплатно на специалистите булгаристи Ярулина, Нурутдинов,  и многобройните им български симпатизанти.

Към Първа част / Към Втора част

Илиян Вълчанов

Източник: iliyanv.blog.bg

ОТ СЪЩАТА КАТЕГОРИЯ

Мраморни идоли от неолита и енеолита

Грузински извори за българския произход

Най-древното пещерно изкуство в Европа