Фалшификатът „Джагфар Тарихи” е създаден през втората половина на ХХ век – Първа част

„Булгаризмът” е  сравнително ново обществено движение в Руската федерация, възникнало в днешния руски Татарстан, но разпространено  в съседна Чувашия, а отскоро и в Башкортостан (Башкирия), което изтъква тезата, че голяма част от днешните казански татари, чуваши и башкири  са  потомци на Ибн Фадлановите волжки булгари и са кръвни роднини на съвременните европейски българи. В тази теза има една истина и една неистина: истината е, че Ибн Фадлановите волжки туземци-тюрки са прадеди на днешните чуваши и волжски татари. Неистината е, че тези хора нямат нищо общо с европейските българи, което се доказва категорично с археологичски, лингвистични  и генетични аргументи. Изминаха повече от 15 години, откакто  систематично и агресивно  невярната теза се насажда и в българското публично пространство. Сериозна подкрепа на рекламните лица на „булгаризма” в множество телевизонни предавания по национални телевизии им оказват доживотния директор на НИМ Божидар Димитров, някои популярни исторически и „патриотични” рубрики на  БТВ, ТВ „СКАТ”, и др. Излъчват се много интервюта и предавания на живо с участието на водещата личност в тази афера Фархат Нурутдинов  и негова колежка с много подходящото за целта име доц. Татяна Ярулина – ал Булгари. За всичките тези години нито един историк, журналист или дори зрител няма да попита „академика” или „доцентката” защо в чувашкия и татарския език няма дума „булгар”, а вместо нея оригиналните думи са „пълхар” и „болфар” , а „булгар” е руската транскрипция и фонетичен еквивалент на оригиналното наименование.

През 2006 година  наглостта на булгаристите достигна галактически мащаби с отпечатването  на българско издание на „Джагфар Тарихи” под общата редакция на проф. Андрей Пантев, превод от руски проф. Васил Колевски и печат на издателство „КАМА”.

За проф. Пантев е общоизвестно, че познанията му по късноантична и средновековна история на България (да не говорим за Средна Азия) едва ли надхърлят тези на ученик от средните класове. На личността на проф. Васил Колевски ще отделя малко повече внимание, защото той е сравнително по-неизвестен за читателя. За целта ще използвам услугите на Уикипедия:

Професор Васил Ламбрев Колевски е български литературовед, доктор на филологическите науки. Роден е на 6 март 1925 година в село Яврово, Асеновградско, област Пловдив. Завършил е прогимназия в родното си село, а гимназия през 1945 година в Асеновград. През 1943 година става член на РМС (Работнически младежки съюз). От октомври 1945 до април 1946 работи в околийския комитет на РМС в гр. Девин. През 1946-1948 изкарва военна служба в НШЗО (Народна школа за запасни офицери) в град София. През 1948-1951 г. завършва Софийския университет „Св. Климент Охридски“, специалности руска и българска филология. През периода 1952-1955 г. е аспирант по руска литература в Московския държавен университет  „Михаил Ломоносов“. Там защитава дисертация за Маяковски.

От 1955 до 1964 г. работи като сътрудник на ЦК на БКП по въпросите на художествената литература. В периода 1964-1968 г. е ректор на ВИТИЗ и преподавател по съветска литература в същия институт. След 1964 г. е старши научен сътрудник в Института за литература при БАН, където през 1972 г. е избран за професор. През 1968 г. защитава в Института за световна литература в Москва докторска дисертация с книгата си „Патосът на октомври, Съветската литература в българския пролетарски и антифашистки печат през 1917-1943“ — С., изд. на БАН, 1967. През 1975 г. е назначен за директор на Института по руски език и литература при БАН до 1977 година, когато институтът се закрива.

През 1990 г. се пенсионира като професор от Литературния институт при БАН. Колевски е член на БКП (БСП) от 1949 г. Взема активно участие в литературния и обществения живот. Бил е редактор, а по-късно и главен редактор на списание „Болгарская русистика“; председател на Дружеството на русистите в България и вицепрезидент на МАПРЯЛ (Международна асоциация на преподавателите по руски език и литература); в продължение на 15 години — заместник главен редактор на списание „Пламък“; редактор е на вестник „Мисъл“ от създаването му досега. Професор Колевски е лауреат на Димитровската награда на международната фондация „Георги Димитров“; кавалер на ордена на СССР „Дружба народов“ и на медала „А. С. Пушкин“; носител на наградата на Съюза на българските писатели, на наградата „Вапцаров“, на наградата „Найден Геров“ на Дружеството на русистите в България и др.

Творчество:

На руски език

• „Поэма Маяковского „Хорошо“, С., изд. БАН, 1958;

• „В. И. Ленин и художественая литература“, М., „Художественая литература“, 1972;

• „Социалистический реализм. Теория и творчество“, С., изд. БАН, 1985.

На български език

• „Патосът на живота, патос на литературата“, С., изд. „Български писател“, 1961;

• „Литература на свободата“, С., изд. „Български писател“, 1969; второ издание 1983;

• „Литературната критика за Христо Смирненски“, С., изд. „Български писател“, 1964; второ издание 1978;

• „РЛФ — Борец за партийна литература“, С., изд. БАН, 1964;

• „Ленин и художествената литература“, С., изд. „Наука и изкуство“, 1970;

• „Идеологическа диверсия в литературата и изкуството“; С., изд. „Партиздат“, 1971;

• „Глас и съвест на епохата“, С., изд. „Христо Ботев“, 2000;

• „Литература партийна, народна“, С., изд. „Български писател“, 1975;

• „Един е лозунгът“, С., изд. “Просвета, 1977;

• „Огнярът-поет“, С., изд. „Народна младеж“, 1979; второ издание 1982; трето издание 1989;

• „Живот и литература“, С., изд. „Български писател“, 1981;

• „Слово съветско“, Пл., изд. „Хр. Г.Данов“, 1986;

• „Нашият Пушкин“, С., изд. „Христо Ботев“, 1989;

• „Глас и съвест на епохата“, С., изд. „Христо Ботев“, 2000;

• „Корени на българщината“, С., изд. „Сибия“, 2004;

• „Явровската „Света Богородица“, С., изд. „Анубис“, 2007;

• „Само един живот“, Ш., изд. „Славчо Николов и сие“, 2009;

• „Син на Родопа“, В. Т., изд. „Абагар“, 2010

Тук желая да вместя и един цитат от проф. Колев от статия във в.”Дума”, с който мисля, че картинката около издаването на „Джагфар Тарихи” в България изглежда достатъчно завършена:

” …Когато преведох от руски “Джагфар тарихи”, предложих ръкописа на някои издателства. Но след месеци той ми бе върнат с различни “обяснения”. Предложих на редакторите на вестниците “Труд” и “24 часа”, на алманасите “Понеделник” и “Български страници” откъси от ръкописа, но те така и не бяха отпечатани. Помолих кредитни и некредитни милионери да спонсорират издаването на “Джагфар тарихи”, като ги уверявах, че ще спечелят от това. Но никой не се съгласи… Ето защо от сърце поздравявам ръководителя и целия колектив на ИК “КАМА” за бързото и прекрасно издаване на “Джагфар тарихи”. Искам да поздравя и редакторите на в. „ДУМА”, които преди това на три пъти публикуваха големи откъси от този забележителен исторически документ. Както се вижда има българи и българи!”

Когато говорим за феномена-фалшификат „Джагфар Тарихи” трябва да бъдем наясно, че за неговото създаване стоят изключително политически мотиви. Обективна основа на явлението е развиващият се през 20-те години на миналия век пантюркизъм в СССР. Малко по-късно сред болшевишката върхушка се появяват сериозни тревоги от тюркския национализъм, докато се стигне до идеята „Джагфар тарихи” като средство за разбиване на единството на пантюркистите. Притеснението от разпространението на  пантюркизма в Средното Поволжие и Приуралието води до контра действие – създаване на наукоподобната теза,  че  етническата основа на татарския народ е булгарския етнос. През август 1944 г. (в разгара на Втората световна война)  е публикувано  Постановление на ЦК на Всерусийската комунистическа партия-болшевики „За състоянието и мерките за подобряване на масово-политическата и идеологическата работа в татарските партийни организации”. Постановлението критикува недостатъчно добрата работа на татарските комунисти, което е довело до сериозни грешки при изясняване историята на татарския народ. През април 1946 г. в Казан се провежда научна сесия за произхода на казанските татари и това дава решителния тласък за превръщането на „Булгаризма” като основна линия за етногенезиса на татарския народ. Тази концепция активно е разработвана почти до 90-те години на миналия век. Крайната цел на концепцията е да се отдалечи населението от тюркските си предци. Особено строго е трябвало да се прикрие връзката на местните тюрки със Златната орда и се подчертае приоритетно сармато-аланския им произход. Фонетичната случайна прилика мужду европейските дунавски българи, подходящо компрометираната им главно от руски учени история и волжките тюрки, самонаричащи се пълхар/болфар е неочаквано добра комбинация за генералния замисъл. Впечатлява усещането, че както руския царски империализъм, така  и съветския болшевизъм изпитват комплекс за малоценност пред военно-административните достижения на Златната орда. Те не могат да преглътнат обективния факт, че това е държавното начало на Московията и че личности като Александър Невски и дори Иван Грозни са носили върху шлемовете си аяти от Корана, обективни исторически факти, които и днес всеки може да види на живо в Оръжейната палата в Москва. Този комплекс за малоценност ще ги принуди да фалшифицират до неузнаваемост един от основните извори за руската история „Повесть временных лет” и да доказват в продължение на 250 години,  че днепърските варяги, т.е. лодкари, докери и търговци на роби имат скандинавски произход, какъвто произход имат и първите руски князе. Трябва да отбележим, че все в рамките на този особено активен за болшевиките период на създаване на „автентични фалшификати”  в Москва през 1946 г. и публикуван и уж най-стария, т.н. Уваров препис на Именника на българските ханове, в който няма нито ханове, нито данни за българи и по-същество е толкова достоверен документ, колкото и ментето „Джагфар тарихи”. През 1945 г. излиза от печат 4-томната „История на България”  от акад. Николай Державин, един крайно неудобен за съветската историческа доктрина научен труд, в който Державин посочна автохтонния произход на българите и настаняването на Аспарух в Мизия по мирен начин, като федерат на Римската империя. Грешката много скоро е поправена, макар и не напълно, книгата и иззета от обръщение, доколкото това е било възможно. Днес във всички леснодостъпни източници в интернет мрежата информацията за тази „История на България” е заличена, макар че книгата все още може да се намери и купи в нашата страна от лица, които са я притежавали тогава. Както се вижда и съветските специални служби не са безгрешни и нищо човешко не им е чуждо, а това ще си проличи в следващите редове, когато ще анализираме техните грешки, допуснати в „Джагфар тарихи”.

И така, след като до тук можем да съберем под едно знаме ЦК на ВКП/болшевики, български червени професори с недостатъчна квалификация по темата, вестник „Дума” и издателска къща с многозначителното име „Кама”, интелигентния читател вече започва да се досеща накъде ще поеме работата с епоса на волжките тюрки.

Но нека да дадем думата на лицето, което притежава  по „наследство” „Джагфар Тарихи”, „акад.” Фархад Нурутдинов –  автор на предговора и племенник на  първия съдържател и преводач на епоса от арабски на руски език Ибрахим Мохамед-Каримович Нигматулин:

„ …И по време на Гражданската война (1918-1921) , ) чрез Къзъл Яр са евакуирани всички опозиционери на болшевиките, а сред тях са изключителни фигури на българското национално движение (Gayaz Iskhaki и др.) Не е невероятно, че точно един от тях може да е оставил за съхранение в Къзъл Яр безценния ръкопис на „Джатфар Тарихи “. Ние не знаем кой пази колекцията , но през 1939 г. вуйчо ми Ибрахим Мохамед-Каримович Нигматулин (1916 – 1941 г.) записал  текста на руски език в няколко тетрадки. Майка ми , Рашида Каримовина Нигматулина, сестрата на И.M-K Нигматулин, ми обясни причините за това:Според нейната история , в края на 30-те години е проведено пълното унищожаване на българските книги и ръкописи на националния български – написани на арабица.За да спаси “ Джагфар Тарихи „, поемата на Микаил “ Шан къзъ дастанъ “ ( 865-882 ) и „Барадж дастънъ “ епос (16 – ти век) , И.M-K Нигматулин преобразува текстовете на ръкописите на руски . И то съвсем навреме. Някой докладва за него, и той е извикан в отделението на НКВД (Народния комисариат на вътрешните работи). Тогава, за укриване на ръкописи на “ старата азбука“ се давала присъда от най-малко десет години в концентрационните лагери на Сталин. Но чичото е бил освободен. Това показва, че “ Djagfar Tarihi” е  открита и унищожена от служителите по сигурността . Текстовете написани на руската азбука, не са били обект на унищожаване, така че служителите на НКВД , които работят „стриктно по инструкция „, не се конфискували текстовете на чичо от същата колекция на руски език. И слава Богу за това, както се казва През 1941 г.в надвечерието на Великата отечествена война ( Втората световна война ), И.M-K Нигматулин е мобилизиран, за да служи в Балтийския регион, в граничния град Лида  и изчезва скоро след началото на войната.Моята незабравима баба Латифа , която никога не е вярвала, в новината за смъртта на сина си, внимателно запазила всичките му книги и тетрадки . През 1966 г. , когато се готвех да вляза в университета, за първи път тя отвори малък килер и ми даде всичко, което е останало от книгите на чичо . В 14 или 15 тетрадки , пълни с дребен почерк , бяха текстовете на горепосочените български книги, записани на руски език.

Есенцията на тази красива легенда е следната: през 1939 г. (през 1939 г. излиза от печат първото издание на „Пътуване по Волга” от Ибн Фадлан, но киигата е готова за издаване още в началото на 1938 г. !) по неизвестен, но чудодеен начин в ръцете на полуграмотния 23-годишен Ибрахим Мохамед-Каримович Нигматулин попадат стари булгарски книги, написани на арабски език. С помощта на Аллах Нигматулин получава свише способност да разбира арабски език и бързо – бързо успява да направи превод на руски език. В този съдбоносен момент чекистите от НКВД също по чудодеен начин попадат в дирите му, конфискуват оригиналите на арабски, не проявяват някакъв здравословен интерес към руските преводи, които остават в Нигматулин и историята завършва със съветски хепи енд – няма конфискация на руските преводи, няма арестувани, няма и разстреляни (за сравнение – по анонимен донос от 1938 г. преводачът на „Пътуване до Волжка България”   Андрей Петрович Ковалевски е осъден по чл. 58 от Наказателния кодекс на РСФСР за контрареволюционна дейност и прекарва в изправителен трудов лагер 5 години – от 1939 до 1944 г., за назидание в първото издание името му не фигурира в книгата, която е официален научен труд на Академията на науките на СССР ). През 1941 г. Нигматулин служи в армията някъде в Прибалтика в пограничното градче Лида  и скоро след началото на войната изчезва удобно при неизяснени обстоятелства. Но най-интересното предстои: в началото на 80-те години Нурутдинов се оптива да пробута „епоса” на Академията на науките на СССР или поне да поиска финансова помощ за издаването му. След като получил категоричен отказ, той решил да направи конспект на съдържанието и да го публикува за своя сметка. За целта се усамотил на вилата си и започнал да реализира своя план. Но провидението имало други планове: един ден  неизвестни злосторници проникнали във вилата и задигнали оригиналните записки на неговия вуйчо, милостиво оставяки му част от неговия собствен конспект. Така на финала на тази съшита с бели конци легенда се оказва, че единствените налични документи са тези, съставени от самия Нурутдинов. Това е  много удобна теза, в случай че някой прояви любопитство да види все пак от хорски срам труда на Ибрахим Мохамед-Каримович Нигматулин.

„Джагфар Тарихи” е  епос на тюркския народ булфар/пълхар. В Русия не му обръщат никакво внимание държавните научни институции, средствата за масова информация и рускоговорящото население. Причината е твърде прозаична: научната и познавателна стойност на „Джагфар Тарих” е абсолютна нула. Епосът включва исторически събития с 33000 годишна давност и завършва с част от българската средновековна история до цар Шамгун, т.е., с извинение, цар Симеон Велики. Авторите на фантастичната история са използвали един традиционен за фалшификаторите подход: сред свободното съчинителство на историите са подхвърляли небрежно топоними, хидроними и имена на личности, чувствителни за българското ухо. Така някъде накрая на света в централна Азия, хиляди години преди библейския потоп в повествованието се появява реката Кубрат, също и реката Дуло, използват се нищо не значещи словосъчетания без превод от сорта на: „дастанът за Тагмър”, „алп-биката Яребица”, “стената на дивовете”, „алп-бика Мишка”, „пълководеца Куберчек”, „начело с бия Аспарчук”, Вторият град се нарича Тамя-Маджи [съвр. Новоросийск] – (нерде Тамя-Маджи, нерде Новоросийск !? – бел.автора), „Този град [Кагърай] бил основан в земята на абасите, който му дал едно от имената на алпа Кубар”, „местните планини Балкантау”, „сардарът на българите Юрган”, „и големия син на Азак – Аспарух.”, „Иджиковия потомък Тиган”, „…била от юрганския род на хонското племе хот или хотраг.”  и много други подобни.

Няколко думи и за основната фонетична манипулация – побулгаряването на тюрския народ „болфар/пълхар”. Читателите знаят, че някои народи имат специфични особености на фонетиката си (българският не е сред тях). Гърците нямат звук „Б” и  го заместват с „В”, „П” или дори „МП”. Например думата „бира” те изписват и произнасят „мпира”. Рускоговорящите наричат Хитлер „Гитлер”, Херман – „Герман”; Тракия е „Фракия”, Теофан – „Феофан”, а Теодор – „Феодор”. Читателят трябва да запомни добре, че в този смисъл булфар/пълхар на руски се произнася „Булгар”.

Преди да премина по същество към грешките на фалшификаторите на „Джагфар тарихи” – а това ще стане във втората част на това изследване, ще си позвола да препоръчам на читателя прочит на статията ми в три части „Как бяха измислени  “волжките българи”. Хронология и технология на измамата”  –  Първа част / Втора част / Трета част.

Това ще помогне за по-доброто възприемане на материала във втората част.

Към Втора част

Илиян Вълчанов

Източник: iliyanv.blog.bg

ОТ СЪЩАТА КАТЕГОРИЯ

Голямата кражба на историята

Арийци са хората на Ной, които обожаствиха Дионис и се нарекоха Болг-ари

Нeизвестно любовно стихотворение на Вапцаров