В парка “Зукоти” в Ню Йорк на 17 септември 2011 г. започва движението “Окупирай”, обхванало десетки градове в цял свят и почти заобиколило България. Хиляди хора изразяват недоволството си от капитализма и политическата система с палаткови лагери, демонстрации и дискусии на открито. Световни интелектуалци, сред които проф. Ноам Чомски, подкрепят движението с надеждата то да даде началото на един нов свят. Свят без огромна пропаст между бедни и богати, управляващи и управлявани. Свят с повече социална справедливост и демокрация на гражданското участие. Проф. Чомски изнася множество беседи пред “окупаторите”, събрани в книга, издадена на български език от ИК “Труд”.
Източник: trud.bg
Из “Окупирай“
Бележка на редактора
“Окупирай”, по думите на Ноам Чомски, “е първа- та масирана реакция на обществото срещу трийсет- годишната класова война”, подклаждано от народа движение, започнало в Ню Йорк сити на 17 септемв- ри 2011 г., и лавинообразно разгърнало се из хиляди места в световен мащаб. Макар че повечето от първородните сцени на бунта са потъпкани от полицейски- те набези, до началото на 2012-а движението вече не окупира само палатковите лагери, но и националното съзнание.
В беседите си Чомски изтъква, че едно от най- знаменитите постижения на движението е фактът, че подсигурява място на въпроса за хорското неравно- правие в дневния ред на държавата, повлиявайки медийния свят, обществената мисловност и самия език. Цитирайки доклад от януари 2012 г. на американския изследователски институт “Пю Рисърч Сентър” за общественото мнение по темата на класовите конфликти в рамките на САЩ, Чомски отбелязва, че дискриминацията “е достигнала висоти без прецедент в държавната история”. Според данни от проучването около две трети от американския народ живее с убеждението, че съществуват “много силни” или “силни” конфликти между богатите и бедните прослойки – 16-процентов ръст в сравнение с данните от 2009 г.((Рич Морин, “Все по-голям дял от американското общество разпознава конфликта между богатите и бедните” (“Пю Рисърч Сентър”, 11 януари 2012 г.).))
До началото на 2012 г. твърдението, че “Окупирай” е трансформирало националния диалог, вече се е превърнало в клише. Фактите говорят! Затова е важно да отдадем почит на всички хора, които се преселиха по палатковите лагери, участваха в протестите и дори попаднаха зад решетките в името на каузата. Над 6705 човека от 112 американски града са арестувани до този момент((occupyArrests.com редовно публикува данни за броя арестувани демонстранти на “Окупирай” след 17 септември 2011 г., както и информация за датата и мястото на арестите.)). Вече ежедневно наблюдаваме повишения интерес на медиите към проблемите на несъответствието в приходите, както и вестникарски статии със заглавия, отразяващи лингвистичните особености на движението. Например на 15 февруари 2012 г. вестник “Ню Йорк Таймс” публикува статия със заглавие: “Защо Обама ще се присъедини към 99-те процента.”((Нейт Силвър, “Защо Обама ще се присъедини към 99-те процента” (онлайн издание на “Ню Йорк Таймс”, 15 февруари 2012 г.))) Манипулирането на вестникарски заглавия не е основна цел на движението, но подборът на думи е показател за това, че насоката на наратива може да бъде променена – а това постижение бележи и първата крачка към всеобхватна трансформация.
Безправното положение на лишените от средства, на лишените от глас, на лишените от достъп до властта, на игнорираните поколения наред се е превърнало в средоточие на национално внимание и ши- рокообхватно негодувание. Житейските им истории получават гласност, а всеки осведомил се гражданин няма как да не изпита възмущение от неправдата, спохождаща милиони хора в една икономика, десетилетия наред скроявана според нуждите на заможните. Поредният скорошен пример: “Ню Йорк Таймс” неотдавна публикува водеща статия за възрастна двойка от Диксфилд, щата Мейн, която не смогнала да покрие сметките за отоплението. Когато в разгара на зимата натрупаните им задължения достигнали 700 долара, петролната компания прекъснала ото- плението им, напълно съзнавайки, че крайната мярка може буквално да доведе до смъртта на двама човека. Директорът на компанията заявил, че имал “угризения на съвестта заради решението си”, и когато приключил телефонния си разговор с двойката, си казал наум: “Дали няма да ги открият премръзнали от студ?”((Дан Бари, “В земята на петрола студ смразява сърцето” (“Ню Йорк Таймс”, 3 февруари 2012 г.)))
В същия брой, само няколко страници по-нататък, намираме статия, посветена на изказването на мул- тимилионера Мит Ромни, че не изпитвал “опасения за съдбата на най-бедните”, понеже за тях била пред- видена “спасителната мрежа”. Журналистът откликва на думите му по следния начин: “Откъде да започна? Първо на първо, докладът на Центъра по бюджетни въпроси и политически приоритети, обнародван миналия месец, сочи, че бюджетните предложения на Ромни ще направят на пух и прах въпросната спасителна мрежа.”((Чарлс М. Блоу, “Ромни, богатите и бедните” (“Ню Йорк Таймс”, 3 февруари 2012 г.) – статия, цитираща Ричард Коган и Пол Н. ван де Уотър, “Бюджетните предложения на Ромни предполагат солидни съкращения в сферата на “Медикеър”, “Медикейд” и други невоенни разходи” (доклад на Центъра по бюджетни въпроси и политически приоритети, преработен на 16 февруари 2012 г.).))
Как се стигна дотук? “Не тънем в мизерията на Третия свят”, твърди Чомски, “но и не можем да се похвалим с благосъстоянието, полагащо се на едно богато общество, реално най-богатото в цял свят, чийто народ вижда богатствата навсякъде около себе си, но не и в собствения си джоб.” Освен това Чомски отдава заслуженото на “Окупирай” за популяризира- нето на проблема. “Не е пресилено да се каже, че го превърнаха в стандартна тема на диалог. Дори терминологията на движението вече е общоприета. Това е значим прелом.”
Инициатори на прелома са членовете на “Окупирай”, променили историята с непреклонните си и все по-иновативни действия в стотици градове, вклю- чително окупирането на жилища с просрочени ипо- теки и осуетяването на търгове, където заграбените домове на хората се продават на човека, предлагащ най-висока цена.((Алисън Килкени, “Доклад: 26 арестувани при окупация на търг на взети от банката домове”, 27 януари 2012 г., списание “Ин Дийз Таймс”.)) Тези им действия не само излагат на прицел коравосърдечността и безчовечността на системата, но и даряват благотворна солидарност на онеправданите.
Чомски се обявява за множеството съществуващи варианти и възможности за промяна в системата и сочи примери, в които идеологията на движението вече е съумяла да повлияе на плановете, дебатите и решенията на голям брой общински съвети. Един та- къв случай е Решение 1172 на Нюйоркския общински съвет, което официално се противопоставя на съдебното третиране на фирмените организации като частни лица и настоява за придвижването на конституционна поправка, налагаща перманентна възбрана. Решението очертава ясни разделителни граници между правата на корпорациите и правата на гражданите и дава своя дан към порива на постоянно разрастващия се списък от градове – включително Лос Анджелис, Оукланд, Олбъни и Боулдър, – приели подобни решения((Бейли Маккен, “Градове и щати приемат решения срещу корпоративното оличностяване пред съда” (4 януари 2012 г.), civSource: http://civsource-online.com/2012/01/04/cities-statespass-resolutions-against-corporate-personhood/)).
Под успеха на “Окупирай” е залегнала педантичната съсредоточеност към ежедневните организаци- онни въпроси. Мащабни протести, гражданско неподчинение, арести – всичките са ключови елементи от стратегията на движението, но рутината на дискусиите, работните групи и общите събрания съставляват дълбоката структура, разполагаемата мощ, даваща численост и тласък на вълната “Окупирай”. Трибуните са многобройни – стотици, дори хиляди. В Ню Йорк сити например съществува “Окупирай Уолстрийт”, но и “Окупирай Бруклин”, “Окупирай Сънсет Парк”, “Окупирай Бронкс”, “Окупирай Лонг Айлънд”, “Окупирай гетото” и колежански организации като “Окупирай Колумбийския университет”. Интернет пространството също взема дейно участие със сайтове като InterOccupy.org, които обединяват окупационните сили от цялата страна и спомагат организирането на регионални сбирки, стратегии и масови действия.
Един от най-забележителните факти е, че напук на така наречените от Чомски “неизбежни репресии” – давлението на полицейското насилие, масовите арести, изфабрикуваните обвинения, спъващите наредби, постоянния надзор, подривната дейност и щурмовете – движението продължава да се разраства, окупирайки нови фронтове: от вътрешните квартали и регионалните съдилища до залите на Конгреса. Дори самото упорство срещу лицето на репресията е завидно постижение. С присъствието си в стотици градове, с нарастващия брой арести и амбициозните планове за действия преди и след президентските избори може да се каже, че движението окупира и съдебната система, заемайки активна позиция срещу политическите подбуди на правителствения натиск.
Неотстъпчивостта и разгръщането на движението демонстрират до каква степен масите са загубили вяра в отзивчивостта на системата спрямо нуждите на обикновения човек. Икономическата криза е пряко свързана с кризата в демокрацията. Първата е стигнала такива дълбини, че голяма част от политиците вече дори не крият факта, че не се вслушват в народния глас. По време на републиканския президентски дебат, арбитриран от телевизионния водещ на Си Ен Ен Андерсън Купър, например, към един от кандидатите беше отправен въпрос, свързан с имиграцията. Когато представителят игнорира въпроса и опита да смени темата, Купър го притисна да отговори. Незачитайки Купър, политикът се озъби: “Ваша работа е да задавате въпросите, моя – да отговарям както сметна за добре”, навличайки си гневни възгласи от страна на публиката((Емили Рамшоу и Джей Рут, “Чисто нов Рик Пери се явява на републикански дебат” (“Тексас Трибюн”, 18 октомври 2011 г.).)).
Гневните възгласи обаче не са достатъчни. Именно откритото несъблюдаване на обществените интереси, изискването за прозрачна дейност и придържането към истинските демократични принципи от страна на политиците са причините, подтикнали хора с всякакво обществено положение да лагеруват на вятъра, снега и дъжда и под заплаха от сълзотворен и лютив газ, зашеметяващи гранати, белезници и престой зад решетките. Народът се пробужда и излиза на улиците. Блокира мостове и пристанища. Тръгва на протести, сформира групировки, обосновава свои собствени медии, най-сетне извисява глас, най-сетне го чуват. Протестните шествия и гражданското неподчинение в наши дни образуват променливата повърхност на нещо много по-дълбоко и могъщо: набиращ скорост обществен бунт, приел за свои оръжия прозрачността, демокрацията и ненасилствените директни действия. Вълната се разлива по улиците ни от септември 2011 г. и продължава да вилнее с пълна мощ.
Неангажирано с издигането на лидери и издаването на дефинитивен списък с искания, движението “Окупирай” олицетворява една демократична идеология, в основите си противодействаща на общественото управление чрез корпоративното кормило, спонсориращо политическа система, която служи на богатите, загърбва бедните и си запазва правото да отговаря на народните питания по сценария на споменатия президентски дебат: както сметне за добре.
Вместо “да остави проблема в ръцете на пазара”, същите онези вещи ръце, които “решиха” проблема на възрастната двойка от Мейн, народът настоява за нов подход към нередностите и търси вътре в себе си упорството и иновативната мисъл, необходими за изграждането му. Зараждащата се реформа в народосъзнанието е съществена и само крачка я дели от една по-дълбочинна, по-капитална трансформация. Хората постепенно осъзнават, че така необходимата промяна няма да ги споходи с чужда помощ, с помощта на корпоративно финансираните политици, нито пък единствено чрез гласуване. Правителството на Обама може и да се е доказало като по-достойно от това на Буш, но до ден-днешен не е постигнало онова, което милиони американски гласоподаватели, моя милост включително, искаха и продължават да искат – спасителната “промяна, в която можем да повярваме”.
Може би най-радикалното послание на движението е призивът да променим самите себе си, всеки индивидуално – на работното място и като член на обществото. Чомски засяга темата в дискусията си за нуждата от преосмислянето на идеи като тази за прираста. Продължим ли да се домогваме към доминиращите модели, твърди той, ще заприличаме на “леминги, хвърлящи се от скала”. Затова приканва членовете на движението да не спират с разпространението на идеи, свързани с “различния начин на живот”, основан не върху максимизирането на покупателната ни способност, а върху “максимизирането на важните за живота ни ценности”. Оставим ли промяната в ръцете на чиновниците, избрали сме пътя на лемингите. Никой няма да свърши работата ни вместо нас. Както е казала чернокожата поетеса феминистка Джун Джордан: “Ние сме онези, които чакаме от толкова време”.
“Окупирай” посочва демократичния подход като най-целесъобразен изход от ситуацията и провежда пропагандата си чрез преки действия. По думи на представител на нюйоркския клон на движението: “Чрез взаимния ни, нейерархичен и масов модел на самоуправление буквално полагаме основите на един нов свят, съграждайки го тук и сега – резултатите са налице”. На практика моделът е трудно постижим и в момента бушуват множество дебати около въпроса кои форми на демокрацията, масовото участие и представителството са най-малко податливи на корупция и корпоративно влияние.
Опълчването срещу корпоративните машинации спрямо икономиката изважда на бял свят обвързаните структури на културния империализъм и социалния контрол, процес, който води до по-задълбочени дискусии. “Как съвместно да преодолеем бариерите и напрежението и да се превърнем в целеустремено, стабилно, дълговременно движение?” – пита Чомски. “Как да се сплотим в многослойно, но и еманципирано обединение?” – пита Анджела Дейвис. Как да станем едно цяло?
В духа на тези въпроси и многостранните им от- говори – генерирани по общите събрания, протестите, проявите на гражданско неподчинение, в пресата, по радиовълните, по улиците, през граница, на голям брой езици, в затвора, в съдилищата и в свободните “окупирани” територии – “Поредица памфлети” на списание “Оупън”, основано през 1991 г., за да даде гласност на демократичните движения, си партнира с бруклинската група за подкрепа на имигрантите “Аделанте Алайънс” в учредяването на издателска къща “Зукоти Парк Прес” (Zuccotti Park Press) и издаването на “Окупираните масмедии: Поредица памфлети”. Настоящата публикация е първият памфлет от поредицата: сборник от дискусии и беседи с участието на Ноам Чомски по темата на движението, посветено на паметта на Хауърд Зин.
Макар че в Ню Йорк е зима, стремежът ни е тези малки издания да послужат като семената на едно ново бунтовно съзнание, от което ще разцъфне истинската, красива американска пролет. Както е написал Зин: “Там, където е налице напредък, където неправдата бива потъпквана, знайте, че народът е действал като съвкупност от граждани, не от политици. Не се е оплаквал бездейно. Трудил се е, упорствал е, обединявал се е, въставал е дори, за да привлече вниманието на властимащите. И ние така трябва да постъпим. Някои ще попитат: “Е какво толкова очаквате да постигнете?”. Отговорът е: “Очакваме да постигнем много”. Други ще ни подиграят: “Големи фантазьори сте май?”. Отговорът ни е: “Да, фантазьори сме. Искаме всичко”.
На крилете на точно тази мисловност, на будната мисловност на Хауърд Зин, ви каним да се присъедините към нас в сътворяването на новия ни проект.
И нека разцъфнат 10 милиона цветове.
Грег Руджеро, 12 март 2012 г.
(…)
За банките
Преди седемдесетте банките си бяха банки. Изпълняваха предначертаната им роля за една държавна капиталистическа икономика: взимаха например неупотребяваните средства от банковата ви сметка и ги влагаха в някоя потенциално ползотворна инициатива, да кажем, помагайки на безимотно семейство да си купи дом или на социално слаби родители да изпратят детето си в колеж. Всичко това се промени драматично през седемдесетте. Дотогава не се бяха развихряли финансови кризи. Онези години се славеха като период на неимоверен подем – най-знаменития в американската история, а може би и в икономическата история като цяло, – устойчив растеж, продължаващ още от петдесетте години. При това егалитарен.
Сиреч домакинствата с най-ниски доходи водеха не по-малко сносно съществуване от тези с най-високи доходи. Голям брой хора преминаха към по-удобен начин на живот. Обособявайки така наречената по нашите ширини „средна класа”. Или „работническата класа”, както се води в други страни. И всичко се случваше пред хорските погледи.
Шейсетте години белязаха още по-осезаем подем. Тогавашният активизъм, отзвук от предходното мрачно десетилетие, безспорно цивилизова страната по много непреходни начини. В тази област промени не настъпват. Всичко си остава същото.
С идването на седемдесетте се почувства внезапен поврат: деиндустриализация, задгранично производство и обръщане към стремглаво разрастващите се финансови институции. Тук е редно да добавя, че през петдесетте и шейсетте години се наблюдаваше развитие и в онази сфера, която няколко десетилетия по-късно усвои названието „високотехнологична икономика”: компютрите, интернет, информационните технологии започнаха развитието си през петдесетте и шейсетте, главно в държавния сектор. Нужни им бяха няколко десетилетия да постигнат успех, но началото им бе поставено в онези времена.
Нововъведенията на седемдесетте задействаха един порочен кръг. Доведоха до все по-голямото съсредоточаване на средства в ръцете на финансовия сектор. Този подход не действа благотворно на икономиката – навярно даже вреди и на нея, и на обществото, – но поне доведе до вливането на огромно количество средства в нея.
За политиката и парите
Концентрацията на средства води до концентрация на политическа мощ. А концентрацията на политическа мощ, от своя страна, обуславя изковаването на законодателство, активизиращо и подсилващо порочния кръг. Законодателството, в частност двупартийното, прокарва нови фискални политики, промени в данъчната система, както и някои от правилата на общественото управление и дерегулацията. С тях дойде и солената цена на изборите, която подтиква политическите партии да бъркат още по-надълбоко в джобовете на обществения сектор.
Може да се каже, че партиите се разтрогнаха в много отношения. Някога, ако даден член на Конгреса се стремеше към позиция като председател на комисия или друга отговорна длъжност, постигаше целта си главно чрез издигане в йерархията и служба на обществото. Минаха няколко години и се научиха да бутат пари в партийната хазна, за да излязат на преден план – тема, изследвана основно от Том Фъргюсън. Подкупничеството запрати цялата система още по-надълбоко в джобовете на обществения сектор и я окуражи да посяга още по-смело в тези на финансовия.
Този цикъл доведе до недопустимо съсредоточаване на средства главно в челната десетина на един процент от обществото. Междувременно останалата част от народа беше в период на застой и дори упадък. Хората оцеляваха, но с помощта на импровизирани прийоми, като например удължаване на работното време, нарастване на банковите заеми и упование на инфлацията на цените на активите, подобно на неотдавнашния имотен балон. Не след дълго работното време в Съединените щати се оказа значимо по-високо от това в други индустриални държави като Япония и някои европейски страни. За мнозинството от народа това значеше период на стагнация и упадък, ширещи се наравно с времето на съсредоточаване на средства в най-високия слой на обществото. И така политическата система започна разпада си.
Винаги е съществувало несходство между обществената политика и обществената воля, но в онзи момент то се разрасна неимоверно. Наблюдаваме го дори в наши дни.
Замислете се над настоящото положение. Основната тема във Вашингтон е дефицитът. Обществото, от своя страна, съвсем естествено не приема дефицита за нещо чак толкова съществено. И реално е точно така. Най-същественият проблем е безработицата, не дефицитът. Налице е Комисия за борба с дефицита, но не и такава за борба с безработицата. Обществото си има свое гледище по отношение на дефицита. Вземете например проучванията на общественото мнение. Народът масово подкрепя увеличаване на данъците на богатите, които бележат рязък спад в периода на стагнация и икономически упадък, така че: по-високи данъци за богатите прослойки и фиксиране на ограничените социални осигуровки.
Действията на Комисията за борба с дефицита вероятно ще са точно в обратната насока. Или ще постигнат съглашение, разбира се, обратно на обществената воля, или ще стартират някоя автоматична процедура, която ще доведе до същите резултати. Всъщност точно към този въпрос трябва да се подходи спешно.
Комисията за борба с дефицита ще вземе решение до няколко седмици. Клоновете на движението „Окупирай” могат да подсигурят масовата база за парирането на този удар, насочен право към сърцето на държавата. Ефектът от него може да е крайно негативен. Изправени сме пред неотложна задача.
За икономиката
Без да навлизаме в подробности, положението през изминалите трийсет години е същински кошмар, пророкуван от класическите икономисти.
Адам Смит посочва вероятността английските търговци и производители да бъдат привлечени от идеята за задграничен бизнес – чуждестранни инвестиции и внос на чуждестранни стоки. Това би донесло печалба на тях самите, но на Англия – вреда.
И все пак икономистът твърди, че търговците и производителите ще предпочетат бизнеса на родна почва. И така, сякаш водена от „невидима ръка”, Англия ще избегне разорението на така наречената неолиберална глобализация. Този откъс неизменно се набива на очи. Никъде другаде в класическия му труд „Богатството на народите” не се споменава фразата „невидима ръка”. Англия – избавена от неолиберална глобализация с помощта на „невидима ръка”.
Друг знаменит класически икономист, Дейвид Рикардо, предвижда същата тенденция и изразява надежда – сантиментална дори, – че няма да се прояви, и в действителност не се проявява дълго време. До наши дни. През последните трийсет години живеем под влиянието й.
Плутономика((Неологизъм, комбинация от думите „плутокрация” (от гр. „управление на богатите”) и „икономика” – бел. прев.)) и прекариат
Времената са тежки за мнозинството от населението, или за 99% от него според концепцията на движението „Окупирай”. А има изгледи да се влошават. Възможно е да сме изправени пред период на необратим упадък. За останалия 1% от населението, а може би дори за останалата една десета от единия процент, всичко върви по мед и масло. Богатите са по-богати, по-влиятелни от всякога, контролират политическата система, незачитайки общественото мнение. Тях ако питате, държавата е в разцвет. Точно за това предупреждават Адам Смит и Дейвид Рикардо.
Вземете за пример „Ситигруп”. Десетилетия наред „Ситигруп” е една от най-корумпираните крупни инвестиционни банкови корпорации, многократно изплувала от паричните затруднения благодарение на данъкоплатците: за пръв път по време на правителството на Рейгън, а в наши дни – за пореден. Ще се въздържа от коментар по отношение на корупционните схеми – вероятно сте наясно с тях, – но те определено будят възмущение.
През 2005 г. „Ситигруп” издаде брошура за инвеститорите, наречена „Плутономика”. Въпросната брошура приканваше инвеститорите да вложат парите си в „плутономичен индекс”. По виждания на корпорацията „светът се дели на два блока – плутономиката и останалата част”.
Плутономиката е обитанието на богатите, онези, които купуват скъпоструващи стоки и прочее – изобщо центърът на събитията. Според идеолозите на теорията, плутономичният им индекс се доказвал с къде-къде по-добри параметри от фондовата борса, затова хората трябвало да влагат парите си не другаде, а именно в него. Що се отнася до останалите – да си вървят по пътя. Не ни е грижа за тях. Нямаме полза от тях. Хубаво е да се навъртат наоколо, за да поддържат страната силна, защото тя ще ни брани и подкрепя финансово, когато загазим, но като изключим това, са пето колело. В наши дни си имаме нарицателно за тези прослойки на обществото – „прекариат”: хора, характеризиращи се с непредвидим, несигурен жизнен статус („precarious” от англ.), съществуващи в периферията на обществото. Но явлението вече не е периферно. Този начин на живот обхваща все по-големи маси в Съединените щати, а и в други краища на света. А според въпросните идеолози това е положително развитие.
Така например Алън Грийнспан, в периода, когато още се радваше на псевдонима „Свети Алан” – прославян от икономическия бранш като един от най-великите икономисти на всички времена (преди краха, за който най-голяма отговорност се падаше на него), – изнасяйки доклад пред Конгреса в годините на правителството на Клинтън, изтъкна чудесата на блестящата икономика, за която той лично отговарял. По негови думи голяма част от успеха на икономиката се градяла главно на т.нар. „разрастваща се работническа нестабилност”. Чувстват ли се тружениците несигурни, водят ли непредвидимо съществувание, попаднат ли сиреч в зоната на „прекариата”, не се очаква да отправят искания, да скандират за увеличение на заплатите, да изискват по-добри осигуровки. Спокойно можем да ги изритаме от държавата, в случай че не можем да извлечем полза от тях. А технически погледнато, така се гради „здрава” икономика. Най-лошото е, че го възвеличаха заради гледището му, превърнаха го в кумир.
Е, в наши дни светът наистина се разцепва на „плутономика” и „прекариат” – и за да използвам пак концепцията на движението „Окупирай” – 1% срещу 99%.
Не говорим за статистически данни, а за добре обрисувана обстановка. Понастоящем плутономиката е центърът на събитията. Сигурно и занапред ще е така.
Ако събитията продължават да се развиват в същия дух, историческият прелом, започнал през седемдесетте, може да стане необратим. Натам сме се запътили. Движението „Окупирай” е първата истинска, масова обществена реакция, способна да предотврати това падение. Но както вече споменах, ще трябва да приемем факта, че борбата ще е дълга и изтощителна. Триумфът не е споходил никого за един ден. Ще трябва да упорстваме, да сформираме структурите, които ще се наложат занапред, които ще просъществуват през тежките периоди и ще ни донесат големи победи. Има какво да се направи.
Окупирай
Ноам Чомски
Издадена от ИК “Труд“, 2013 г.
Книгата можете да закупите от ТУК
