Философският поглед на Жан-Пол Сартър
Екзистенциалната философия на Жан-Пол Сартър (1905-1980) се разполага в годините на кулминацията на геополитическата криза, която се разразява по време и след Втората световна война.
Сред по-значимите философски трудове на Сартър са: “Въображение“ (1936), “Теория на емоцията“ (1939), “Въображаемото. Феноменологична теория на въображението“ (1940), “Битие и нищо. Опит по феноменологична онтология“ (1943), “Екзистенциализъм – това е хуманизъм“ (1946), “Ситуации“: в 6 т. (1947-1964). “Проблеми на метода“ (1957), “Критика на диалектическия разум“ (1960).
По значимите му художествени книги са: романът “Погнусата“ (1938), сборникът с новели “ Херострат“ (1939), романната трилогия “Пътищата на свободата“: 3 т. (1946-1949), пиесите “Мухите“ (1943), “Зад затворената врата“ (1944), “Алтонските затворници“ (1960).
Основна философска тема за Сартър е проблемът за разбирането на човешкото битие като съзнателен, свободен избор. Под основен фокус е въпросът за проекцията на духовния, вътрешен свят на човека в сферата икономическите му прояви, където човекът не принадлежи на себе си, а се подчинява на създадените от самия него норми, т. е. където той води едно фалшиво съществуване. Като прояви на подобно състояние у персонажите на Сартър е затворничеството или бягството от неприемливата действителност. Темата за затворничеството се разглежда в пиесата “Зад затворената врата“, в новелата “Стаята“, в пиесата “Алтонските затворници“ и др. Тягостното усещане за несвобода, както обективно, така и субективно, изпитват и арестуваните испански републиканци в новелата “Стена“. В тези произведения при мъчителната атмосфера на несвобода, страх, обреченост и страдание хората се опитват да съберат всичките си сили, за да съхранят човешкото си достойнство.
В основния си философски труд “Битие и нищо“ Сартър се опитва да обясни основата на битието, определяща непристойното съществуване.
Според разбирането на Сартър, субективността на отделното съзнание преобръща значението за другите, т. е. се проявява като битие за другите, когато съществуването на личността попада в областта на възприятие на друго съзнание. При това отношение към другия се проявява борбата за признанието на свободата на личността от страна на другия човек. Човешкото съществуване, за Сартър, е един последователен низ от самоотрицания, в които се осъществява свободата. На човека изначално му е присъща свободата, която не търпи нито причини, нито основания, тя предполага независимост както в миналото, така и в настоящето, т. е. тя не се определя нито от едното, нито от другото.
Свободата означава скъсване тях и е тяхното отрицание. Да бъдеш свободен – означава да имаш възможност да променяш този свят. За Сартър, човекът постига свободата независимо от реалните възможности за реализация на живота си. Обективните обстоятелства не могат да лишат човека от свобода. Тя може да се съхрани във всякакви условия и представлява възможност за избор в обкръжаващата ни действителност. Така, например, каторжникът може да се примири с положението си, но може и да се бунтува срещу насилието и да умре непокорен. Подобно отношение към свободата произтича от отрицанието на всички налични основания за свобода. Свободата е поставена в зависимост от обкръжаващите човека обстоятелства и от неговото познание за тях.
За Сатър, пред лицето на света човекът изпитва самота, което се оказва условие не само за страданието, но и средство, определящо неговото място в света, превъзмогвайки неговите позиции, права и задължения.
Човекът, като захвърлен в живота, изпитва тъга и тревога и чрез тях осъзнава съдбата си. Човекът се оказва свободен във каквито и да е обстоятелства. Свободата се превръща в непосилно бреме, от което е невъзможно да избягаш. И свободата да искаш е нейно висше проявление. Разбирането на Сартър за свободата представлява равноправни възможности за много различни линии на поведение. Абсолютизирането към принадлежността на свободата се оправдава от проявата на многото начини за нейната реализация в поведението на човека, изразяващи се като издържливост, саможертва, великодушие, а също така и като предателство, насилие и пр..
Сартър смята екзистенциализма за изражение на хуманизма и именно той се явява онази философия, която напомня на “човека, че няма друг законодател, освен него самия и че своята съдба той ще решава в абсолютна самота“. Екзистенциализъм – “това не е опит да се отбие човекът от желанието да действа, а още по-малко да го лиши от деятелност, това, което позволява на човека да живее е действието“.
Концепцията на Сартър за свободата определя характера на неговата етика. Като фундамент на нравствеността той поставя свободната изява на личността. Личната свобода на човека се разглежда като единствена основа за ценността или неценността на постъпките. Моралните ценности на личността Сартър определя като “автентичност“, т. е. на тях съответстват подли прояви, свойствени на моралното съзнание на човека. Откъде обаче се появяват възможностите за това съответствие? Според Сартър, “…въпреки че съдържанието на морала да се променя, основната форма на морала е универсална“.
Давайки на човека свободата, Сартър му възлага и определени отговорности. Това намира отражение в критичното му отношение към света и хората, в усещането за тревога и в осъждането на несправедливостта и насилието, в желанието да се освободи от пагубното влияние на обкръжаващия свят, обричащ се на самота и скитничество.
Сартър писа, че той е на страната на тези, които искат да променят условията за живот и самите себе си.
Като философ, Сартър е изразител на теория, която би дала възможност да се изяснят обстоятелствата за свободата на човешкото дейност, която е способна да промени ситуацията на живота и да ги направи свободни.
Сартър вижда в културните прояви средство за подобряване на живота. И въпреки че “културата нищо и никого не спасява, но тя е създание на човека – той се проектира в нея, намира себе си в нея; само през това критично огледало той вижда своя облик“. Казаното дава ключ към разбирането на неговото творчество. Сартър искаше само да изобрази света на човешките отношения със всичките му недостатъци и неприличности, за да помогне на другите да го отразят по-правилно и така той става по-добър. Той твореше с надеждата, че в уречения час, когато зловещите сенки на кризата, спуснали се над Европа, подчинявайки се на вечните закони на битието, ще започнат да се отдръпват, откривайки пътя за едно по-светло бъдеще, хората, отчитайки опита от миналото, ще разберат какви трябва да бъдат и какво е нужно да правят.
Превод: Е-същност
Преводът е направен по grandars.ru
