Бдителен народник
Юлия Кръстева за Тончо Жечев
– Известно е, че с проф. Тончо Жечев се познавате отдавна. Спомняте ли си обстоятелствата, при които се запознахте и тогавашната атмосфера в Института за литература?
– Да, за мене това очевидно е много интензивен и благодарен период от живота ми, изпълнен с емоции поради което спомените ми не са много ясни, но са твърде наситени. Мисля, че ме носеха две течения, в две области: от една страна, Институтът за литература, където под ръководството на Емил Георгиев правех аспирантура по сравнително литературознание и Тончо, разбира се, беше голям специалист по българска и славянски литератури, а от друга страна, по това време вече започвах да сътруднича в литературния печат, в списание „Септември” – заедно с моя приятел Цветан Стоянов, който беше голям приятел и с Тончо Жечев. Това сътрудничество беше на много равнища, спомням си за студиите, които писах за Блага Димитрова, Христо Радевски и други, които Тончо чете с голяма снизходителност и симпатия; но бих си спомнила най-вече за онзи твърде мъчителен епизод, когато трябваше да се напише статия за една книга на Алберт Коен относно разведряването. Никой не пожела да се захване с това, защото ставаше дума за дисидентски текст, доста критичен по отношение на местната комунистическа система. С моя младежки ентусиазъм и наивност написах текста, който ми коства след излизането му язвителна критика във вестник „Работническо дело”. И родителите ми изпаднаха в ужас, постоянно гледаха към външната врата, към стълбището долу, към телефона в очакване да нахлуе милицията и т. н. Разбира се, двамата с баща ми криехме тази история от майка ми, за да я предпазим, но във всеки случай вкъщи цареше атмосфера на голяма тревога. И ще помня винаги братската щедрост на Тончо, който ми говореше да не се страхувам, защото макар да има хора догматични, терористични и тоталитарни, все пак има начин да ме защитят. И го казваше простичко, без да се надува, което винаги ме е пленявало и ме е карало да намирам у него едновременно интелектуална опора, макар да не бяхме с едни и същи предпочитания, аз клонях повече към Запада, докато той – преди всичко към националното. Но в един или друг смисъл може да се говори за подкрепа – имаше го духовният живот и новият полъх в дългите вечери в Руския клуб, където идваше и Цветан Стоянов да дискутираме по културни проблеми, започващи от Пенчо Славейков и т.н. Там разговаряхме за насоките в цялата ни литература. Т.е. това е интелектуалната опора, изключително важна за узряването на една млада личност. И тази – нека да я нарека сигурност – много ми помогна в онова време.
– Докато бяхте в България, тоест до есента на 1966-а, къде се събираха писателите и литературните критици? По какъв начин общувахте с проф. Тончо Жечев, за какво разговаряхте?
– Ние се събирахме в домовете на различни хора, често у Цветан Стоянов, който беше мой приятел, също и в Руския клуб, който е интересно място на кулинарното изкуство и интелектуалните разговори – с известните навремето блини, които пълнеха с хайвер от сьомга, сметана и с много водка и всички бяхме в много весело настроение. Изглежда, че тази храна подпомагаше интелектуалната дейност и беше много приятно, имаше нещо бонвиванско и интелектуално същевременно. Макар че, тогава България преживяваше тежка криза, имаше някои оазиси, в които рядко – един път в месеца вероятно, си позволявахме лукса да се нахраним добре и да си поговорим с много свобода.
– Спомняте ли си най-близките му приятели – Здравко Петров, Кръстьо Куюмджиев, Цветан Стоянов (последните двама отдавна не са сред нас)? Професор Асен Игнатов от Кьолн също си спомня общи разговори с вас и Тончо Жечев?
– Това беше много хубава компания, помня ги всичките, които споменахте. Пазя, разбира се, много жив спомен за Цветан, нашият специалист по западни литератури, който направи много, за да задълбоча знанията си за Шекспир, от една страна, за Бахтин, от друга, и за цялата френска литература, която впрочем познавах, но върху която имах твърде релативистичен поглед. Тончо беше привлечен, заедно с Кръстьо Куюмджиев и Здравко Петров, от творчеството на Бахтин, когото току-що бяха открили и когото щях да открия заедно с тях, а именно книгите му за Достоевски и Франсоа Рабле. И ние разговаряхме с голям ентусиазъм за това течение в руската литература и в руската критика, които Тончо познаваше добре и които бяха повлияни от Хегел и Кант и идваха да подсилят западната мисъл. Там беше и Минко Николов – в моите спомени много голям критик на българската литература от епохата, също и Асен Игнатов, голям специалист по естетика и философия, който ми беше направил силно впечатление.
– Имате ли спомени за случки, в които Тончо Жечев да е изпадал в затруднено положение, защото се е опитвал да помогне на колеги, изпаднали в беда?
– Аз не го познавах в личния му живот. Впечатленията ми от него, които пазя са за изключително сдържан и дистанциран човек. Когато живееш в чужбина, какъвто е моят случай и когато говориш на друг език, както го правя сега – парадоксално е да ви описвам на френски един българин, когото съм слушала на български и който е отдал душата си на българската литература. Вие от своя страна ще преведете всичко това и се получава една въртележка, преход от един език на друг. Това ме кара да мисля, че поне що се отнася до мене, може би винаги съм спазвала нещо като дистанция, включително спрямо майчиния ми език, включително и спрямо групата, която посещавах тогава. Това беше дистанция на разума, на ясния поглед, беше опит и аз, младата по онова време, да си намеря мястото не като последовател, а като човек със своя гледна точка, способен да заеме критична позиция. По отношение на Тончо Жечев, както и по отношение на Цветан Стоянов запазих завинаги тази дистанция. Аз съм им много признателна, защото и те уважиха това мое поведение, което беше и тяхното и което усещах като форма на благородство. Това може би изглежда твърде неочаквано спрямо общоизвестното мнение за славянската душа – нали се смята, че славянската душа е твърде словоизлиятелна и твърде романтична Тогава имах обратното чувство, особено за Тончо – за голяма деликатност и скромност. Понякога, като си мисля отдалече за България, пред очите ми се явява един образ, доста отрицателен: на спящия селянин („Дрямката на Калмука”…). Уви, понякога това се потвърждава, имам чувството, че нашият народ още не се е събудил. Защото Европа се готви за третото хилядолетие, а българите сякаш са още в XIX век и дори по-назад. И така Тончо ми прави впечатление на истински патриархален човек, който непрекъснато си задава въпроси. И това е нещо много любопитно и ценно. Това, че от една страна, имаме романтика, човека с корени, издигнал в култ националното и народната култура, а от друга – един чергар като мене. За мен той е човек, който обикаля около корените си, но не „заспива” върху тях. Винаги съм усещала у него тази зоркост, това бдение, без да мога да ви дам точен пример. От далечината, където се намирам, бих могла да го сравня с Хайдегер, което е преувеличено, и някои ще бъдат шокирани да ме чуят, че го казвам. Както знаете, Хайдегер придава голяма стойност на националния език и на жизненото пространство, на факта да живееш в страната си, в къщата си, на родната земя. И този култ на Хайдегер към езика, към земята би могъл да се трансформира в национален и дори в националистически. Е добре, на моменти си казвам, че у Тончо има нещо от Хайдегер поради тази спойка, поради тази чувствителност по отношение на родния език, на българската култура, на народната памет, но също така е вярно, че ми се случва да оприлича неговия комунизъм като един вид разминаване – както при Хайдегер, но в много по-лека форма. Защото при Тончо основна величина винаги и с пълно право е народът. Може би ще ви изненадам, но дори и за номадка като мене народът и националната памет съществуват и имат изключителна стойност в този свят на депресии и изтръгване на корените. Народът е един антидепресант в края на второто хилядолетие, не сме свършили още с народа. Така че според мене тази любов на Тончо Жечев към езика, националната култура и народа едва ли може да се преобърне в онзи култ на тълпата, който той повярва, че е намерил, който си беше въобразил, че е открил в комунизма. Но това негово разбиране не прие никога догматична форма точно поради факта, че винаги беше придружено от бдително, зорко мислене: мисленето на литератора, който не престава да си задава въпроси за мита, за имагинерното, за всичко, което има смисъл. Той не би могъл никога да затъне в догматизъм. Той беше бдителен народник. И никога – комунист догматик.
– Тончо Жечев разказва, че сте му изпратили картичка няколко месеца след заминаването си. Развеселил го фактът, че едва във Франция сте се убедили, че трябва да се изучава Маркс, независимо дали се приемат теориите му или не, и именно това сте му написали. Помните ли случая?
– Когато заминавах от България бяхме много разочаровани от марксическата система и от политиката, която ни тежеше – до такава степен, че марксическата теория, чак до Хегеловото мислене, ни изглеждаха твърде спорни. Никога не съм си променяла из основи тази гледна точка – смятам, че се налага задълбочена критика на хегелианската система и на марксизма, който е неин наследник. Но Франция ми показа, че класовата борба, социалните противоречия и нуждата да се отдаде дължимото на потиснатите и угнетените си остават реалност и на нашия век, която не може да бъде заобиколена. И тази съвременна реалност ме кара да си мисля, че ако ще строим Европа, това трябва да стане с внимание към народите, които в този момент са извън нея – централно и източноевропейските, които страдат от голяма мизерия и по стопански, и по културни причини. Но Европа трябва да направи известна преоценка на угнетените класи и в самия Запад. Някои от нас сме много чувствителни в западните страни, където са на власт социалистически правителства. Много сме чувствителни към мизерията и към факта, че се намира разрешение в съвременната глобализация. Вероятно е френската левица, която наричат плуралистична, да се отнесе нехайно към това, че популярните й искания тежат на правителството, че може би ще отклонят европейската политика и може би ще попречат на стремежа да бъдат удовлетворени хората, живеещи при най-неблагоприятните условия. Тези думи съдържат бахтиански послания. Те са прагматични, но Марксовото мислене трябва да се преоцени по дълбоко, защото не се държи сметка за провала на марксизма в страните от Изтока и в Русия. Съществуват може би дори възможности да бъдат задоволени лишените от собственост и това е, което западните социалисти са длъжни да сторят.
– Имали ли сте случаи да разговаряте с Тончо Жечев при посещенията му във Франция или при Вашите посещения в София?
– Спомням си как се видяхме в Клозери дьо Лил, а също и когато със сина ми Давид ходихме да видим родителите ми и се качихме на Витоша през зимата. Тогава се срещнахме с Вас, с Тончо, със Здравко Петров, с баща ми. Говорихме си за много неща, но това, което ми направи най-силно впечатление, беше интересът на баща ми – между другото голям почитател на Тончо Жечев – към книгата му „Българският Великден, или страстите на български”. Това е труд, който не познавах, и в него открих интереса на Тончо към религията, а също и своеобразието на българското православие, което той изследва по време на Възраждането на кръстопътя между Гърция и институциите на Европа и Ватикана. И всички разсъждения, водещи към това, че съдбата на българския народ се е решавала в този момент, връзката на политиката с църквата, също с политиката на младата българска буржоазия, целият този нов материал ми се стори важна конкретизация на разбирането за националния въпрос, който не е изолиран и винаги е бил съизмерван с Европа. Преоткрих за себе си и онова, което Тончо беше почувствувал – той винаги е бил запален по националните проблеми, но в резонанс с околния свят.
– Наричат проф. Тончо Жечев последният енциклопедист в българската хуманитаристика. Какво е мнението ви за творчеството му и за неговото място в българската духовна култура?
– Смятам, че те имат право и че ролята му като енциклопедична личност може да изглежда леко демодирана и архаична – като един Пико де ла Мирандола на ХХ век. Но точно такива учени и такива личности са може би най-богати душевно и на чувствителни по отношение на типовете култура, които ще дойдат и които ни карат да продължим да се усъвършенстваме, Била съм и още съм твърде чувствителна към начина му на писане – т.е. начина, по който навлиза дълбоко в даден проблем, събира изключително богата документация – като историк и литературен критик, който познава епохата, биографиите, стиловете и т.н. и същевременно излага всичко това с голям литературен финес. Така че за мене Тончо е писател в най-благородния смисъл на думата, тъй като мисълта е и начин на писане, човек не може да мисли, без да пише, без да има чувство за стил. Така той съумя да свърже голямата взискателност към мисълта с духа на езика и в такъв смисъл ще остане като един от големите върхове на културата от втората половина на ХХ век.
Магда Карабелова,
Париж, 16 септември 1999
Интервюто е отпечатано във в. “Литературен форум“, бр. 2, 2012 г.
