Маги: – Накъде си тръгнал, Джеси?
Джеси: – Накъде ли? Към отдавна оставени и незабравени места. Отивам там, откъдето тръгнах. Аз тръгнах от една къща горе в планината. Тя стои там, където смокините все още могат да бъдат спасени от зимата. Ако отидеш малко по-нагоре в планината, зимата става много люта и те измръзват. Там, в тази къща живее моят дядо. Той стои и пази смокините.
Маги: – Твоят дядо ги пази?
Джеси: – Да, защото те са застрашени от изчезване. И преди съм си бил и му викам: „Как си, дядо?“ А той: „А че добре съм си аз, сине. Седя си тук и си пазя земята. Пък и смокините си наглеждам и пазя. Гледам да не измръзнат през зимата. Но аз ги завивам, та изкарват и на лятото, ей го на, пак чуден плод дават.“
Маги: – И ние имахме смокини на двора. Спомням си, ставах рано сутрин и си откъсвах от нашето дърво по няколко. Слънцето се криеше в листата им и под тях ставаше шарена сянка… мрежа от светлина и прохлада. Там слагахме масата. Цялото семейство се събираше на двора под тях. Миришеше на смокини! Смокини и асми сплитаха клони….
Света: – Но тук, в Ню Йорк, смокини няма. Моят дядо и той не е тук.
Джеси: – А моят дядо ме попита: „Е, сине, като ходи в Америка, какво видя и какъв стана?“ Аз му викам: „Какъв да стана, дядо? Ходиш, питаш… все едно трябва – език. Свирих в метрото на гайда и кавал, опитах това-онова, друго. Един занаят, втори, много сменях, но най-накрая станах кучкар. Ходя по Сентрал Парк, разхождам кучета. А дядо:“Разхождай ги, пази ги, а тука от кучетата, кой ще ни пази нас?“
