Джамал Наджи е йордански писател от палестински произход, роден през 1954 г. в град Йерихон в Палестина. Живее в Йордания от 1967 г., където завършва своето висше образование в Художествената академия. Работил е като учител и финансов служител. Става известен с първия си роман „Пътят към Белхарес“ (1962), който е публикуван 6 пъти и е преведен на руски език. Написал е още романите „Време” (1985), „Последствията от последните бури“ (1989), „Животът със смъртна гаранция“ (1993), „Когато остаряват вълците“ (2008). Последният роман на писателя „Сезонът на русалките“ (2015) е публикуван от английското издателство „Bloomsbury”. Автор е на четири сборника с разкази: „Безгрижен мъж“ (1989), „Мъж без детайли“ (1994), „Това, което се случи в четвъртък“ (2006) и „Под прицел“ (2011). Джамал Наджи е член на Съюза на арабските писатели, на ПЕН клуба и мн.др. През 1983 г. печели Награда за роман на Съюза на йорданските писатели. През 2010 г. е номиниран в краткия списък за наградата за арабски роман „Букър“. Бил е и главен редактор на списание „Книжа“.
ГОЛЕМИТЕ ИДЕИ НЕ СА НЕПРЕМЕННО РЕЗУЛТАТ ОТ ОБЕМИСТИ ТВОРБИ
ДЖАМАЛ НАДЖИ
В началото искам да споделя с вас радостта си от факта, че сборникът ми с разкази намери своето място и на български език, и се намира в ръцете на българските читатели.
За мен е голямо удоволствие да споделя с вас своя творчески опит, при това осъзнавайки, че тази книга нямаше да се реализира без големият труд, положен от моя приятел, писателя и преводач Хайри Хамдан.
Господин Хамдан работи усърдно, за да осъществи своята лична инициатива, за да потвърди взаимните връзки между арабската и българската култури и да създаде нов тип взаимна и активна връзка в тази насока, за което изразявам най-дълбоката си почит и уважение.
По отношение на личния ми опит в писането на романи и разкази, аз съм на протиположната страна на мнозина мои колеги писатели, тъй като започнах писането на роман, преди да реша да пиша същевременно и къси разкази.
Има причина да реша да навляза в жанра на късия разказ, след като осъзнах, че има доста детайли, които не са достъпни да бъдат обяснени чрез романа, а добре биха могли да бъдат описани чрез късия разказ. Ако съответните мисли и детайли бъдат събрани в един роман, биха се разводнили и би се получила разновидна разкъсана творческа конструкция.
Всяко дребно събитие е история само по себе си, притежава своя притегателна сила и не бива да се удължава, както и да се слива с други детайли и истории, насилствено в рамките на романа.
Ето защо реших да пиша къси разкази. Това е обективно и техническо признание за необходимостта от романа и разказа, възползвайки се от предимствата и различията между двата жанра.
Възможността да пиша същевременно разказ и роман породи у мен различно от традиционното възприемане спрямо двата жанра, въпреки всичко казано и написано от критиците и специалистите за обясняване на основните различия между романа и разказа, и необходимостта от разделянето им, тъй като са различни, но те тълкуват различията предимно в дължината на текста, без да обръщат достатъчно внимание на спецефиката и основната функция на текста, доколко е плътен, концентриран и предназначен да обслужва действието и доколко е кристализиран като инструмент на изчистените изрази в късия разказ спрямо разточителния изказ при романа. Еднакво е при конструирането и изграждането на героите и събитията, както и отношенията към времето и мястото, които се смятат за основни елементи при романа.
Освен това, при обемистите творби като романите съществува възможност за засаждане на семената на събития и герои, които са способни да се развиват, могат и да умрат, създавайки своите алтернативи, което не се допуска при късия разказ, без да пропуснем да отбележим качествените и формалните различия между използваните инструменти в двата жанра.
Съществува и друг момент, довел до объркване между разказа и романа, а именно общия елемент помежду им – повестованието. И двата жанра сравнително са се възползвали от него, откакто съществуват, въпреки че този елемент е характерен и за други литературни жанрове като поезията, драмата и т.н. Често поетичните творби се изграждат върху повествователни зависимости, както и необходимите й други основни елементи – вътрешен ритъм и рима. Театърът също изисква повествование при изпълнението на действията. Драмата не прави изключение. Тя е неизпълнима без диалози, които се превръщат в сцени и последователни картини.
Не разбирам, защо споменаваме този фактор, само когато става дума за жанра на късия разказ и романа!
Това, което усложнява ситуацията, е твърдението на някои разказвачи, че разказът е по-скоро подготовка за навлизане в света на романа, сякаш романът е трудна цел и е задължително да я осъществят, макар да владеят перфектно необходимите инструменти за сътворяването на разказа. Същото се отнася и за тези, които владеят похватите на романа, без да успеят да напишат качествен разказ поради не владеене на съответните инструменти на късия разказ.
Няма гаранция романистите да успеят да напишат добри разкази. Има много добри романисти, които са се провалили до голяма степен в своите опити да сътворят разкази, защото са смятали късия разказ за придатък, допълнение или резюме на събитията.
Функцията и същността на разказа е напълно различна. Разказът не търпи хоризонтално развитие и пресъздаване на събитията. Такива практики от романистиката липсват при късия разказ.
Добрите майстори на романа и късия разказ не попадат лесно в капаните на подобно опростяване за разлика от мнозина читатели и писатели. Естествено, не всички са застраховани от погрешното тълкуване на механизмите на двата жанра. Затова е нужно да се развържат традиционните връзки между романа и късия разказ и да добре разграничени, независимо от различните тълкувания на елемента повествование, както и броя на страниците. Страндартите за окачествяване на жанра са съвсем различни.
Важно е да уточним, че големите и значими идеи не са непременно резултат на обемистни творби, които на свой ред се тълкуват като такива, поради многото изписани страници. Големите идеи са възможни, когато са новаторски и творчески, независимо от жанра.
За мен е ясно, че разказвачът прилича по-скоро на човек, който вижда по пътя си много сцени и събития, но не се спира пред всички, освен пред тези, които силно го привличат и когато усеща, че привлекателното събитие е достатъчно заредено, за да бъде отбелязано и да превърнато в своеобразен новаторски разказ. Тази трансформация е зависима до голяма степен от вътрешната енергия на действието, както и от психологическите тенденции в тази насока.
Навярно съществуват и разкази, плод на писателската фантазия, но това също е свързано с действителността. Иначе, разкази с чиста фантастична мисъл не са нищо повече от въображеми конструкции, отдалечени от нашето ежедневие, и трудно могат да убедят читателя, който вероятно би се провалил при прочит на чистата мисловна харта на писателя. Ако допуснем, все пак, че читателят успее да прочете замисъла на писателя, едва ли ще има достатъчно време да разнищи знаците и корените на фантастичната конструкция.
Писателите, които изискват от своите читатели да бъдат търпеливи и да се трудят, за да вникнат в същността на техните творби, не са по-различни от тези, които спират хората на пътя им и ги карат да тълкуват технте замисли. Смятам, че такъв тип творчество е без перспектива в съвременният ни живот.
Необходимо е късият разказ да е опростен, а не прост, за да оцелее. Тази тендеция обогатява разказа, за разлика от широко разпространено разбиране през седемдесетте и осемдесетте години от миналия век. Трябва да признаем, че опростения, а не простия разказ, притежава своя магнетизъм и енергия, достатъчна да привлече читателите, имайки предвид, че големите постижения не са излишно сложни.
Този анализ ме кара да говоря за своя личен изказ, който съм употребявал при опита си като писател. Тежкият, академичен и негладък език не служи за добро представяне на късия разказ. По-скоро му отнема от качествата и стабилната конструкция, които се смятат за важни и основни елементи при този жанр.
Навярно някои писатели изпитват удоволствие да изявят своите мощни езикови познания, но това означава неправилно използване на суровата материя на разказа, както и пристрастяване към някои езикови орнаменти. Вероятно е така да се стигне до пълното разрушаване на повествователната конструкция, имайки предвид необходимостта от владеенето на различни езикови инструменти далече от абстракцията.
Съществува и друг значим фактор в тази насока, а именно прекомерното преклонение пред поезията в разказа. При това поезията не е подходяща и е на противоположната страна на разказа. Твърдя също, че внедряването на поетични похвати в повествователната конструкция най-често води до раздробяване на идеите, с цел поетично украсяване на разказа. Това води до явен излишък от думи и текстови форми. Нужно е при написването на един добър разказ да се откажем от излишното дърдорене, висящите фрази и прочие, които пречат и разсейват основните идеи на разказа. С една дума, трябва да се следва определената цел до самия финал на разказа. Този факт би го подсилил и направил още по-привлекателен. Много от предложените идеи атрофират, ако не се възприемат от страна на читателя.
По отношение на финала на разказа, той трябва да е обобщителен и интензивен завършек на всички детайли и събития. Затова, ако писателят попадне в капана на очаквания от читателя финал, се подразбира, че на писателя му липсва широк хоризонт и дълбока мисъл, щом не успява да изненада своя читател.
Иначе, каква би била ползата от известената и обявена предварително новина?
Смятам, че всеки писател, който не успее да шокира съзнанието на читателя, е длъжен да преразгледа своя опит като автор, както и да помисили, дали въобще може да продължи да пише разкази.
Накрая, искам да отбележа, че една идея за къс разказ, както част от хубав и качествен роман, може да предложи на читателя много повече от дългите разтегнати текстове в жанровете на романа, драмата и поезията.
Благодарим на Владислав Христов за предоставената информация!